Едно свободно начало....

Седя си на лекции по Статистика и решавам най-после да си направя блогче...
В момента участвам в експеримент и анализ върху най-разпространените видове салати и предпочитанията към тях... Парадоксално на всичко това, аз си мисля, че моментът да започна да пиша, не би могъл да бъде по-подходящ...

А споменах ли, че съм психолог?...

Слушам с половин ухо преподавателя, погледът ми блуждае между прозореца, върховете на есенните дървета, през които се прокрадва вечерният мрак, и призрачното сияние на екрана - Sony плазма, много по-скъп от буркана от 2000-та, на който съм горд собственик.
Седя на последния ред и размишлявам над студентския си живот и над унито, в което уча...

Като студент съм много примерен - не преча в часовете и смея да твърдя, че се справям много добре с разните задачки, които всеки студент от НБУ трябва да реши за да не се гърчи на изпити. Но поведението е едно, а мисленето съвсем друго.
Никога не си водя лекции дословно - като зубрещите отличници от даскало. За мен е много по-важно да схванеш, за какво човекът отпред говори и какво иска да каже, а не толкова как го казва. Смисъл вместо думи. Но като обективен наблюдател и още повече като психолог, не мога да не обърна внимание на поведението на преподавателя, на което ставам свидетел в рамките на около час и половина. И много често се случва да присъствам на удивително неадекватен пакет - в представителството на учителя пред мен.
Нечовешко да слушаш едно и също в продължение на 3 години. Нереално е да ти обясняват като на бавно-развиваща се кифла, хвърлена в кошчето и чакаща да еволюира в съзнателно същество (честна дума, от гледна точка на интелектуалния потенциал у много от колежките, това може да се окаже напълно оправдано, даже логично). Недопустимо е да плащаш тройно по-голяма сума от повечето такси в университетите и нищо ново да не научаваш. Още по-недопустимо е за тези пари да получаваш преподавател, които звучи с такъв фалцет, че ти иде да си бръкнеш с пръст в окото и да разбъркаш! Но, какво да се прави - такъв е животът...

Е, не всичко е загубено. Истината е, че най-хубавото в НБУ е че никой не те бие по главата и да ти казва "учи". Всичко е на свободни начала - ако искаш идваш на лекции, ако искаш учиш и правиш тестове и курсови работи, никои не те следи - тотално пълен самотек. Предполага се, че вече си голям човек и можеш сам да решаваш и да си носиш последствията. Можеш да отидеш на изпит, можеш да го влачиш колкото годинки искаш, можеш и да се освободиш от него - нали си си платил таксата, сега вече всичко си зависи от теб. Предоставят ти се различни възмножности, показват ти се нови пътища, а ти самият си способен да избираш, да оценяваш, да се съмняваш и да се развиваш както намериш за добре...

Въпреки всички отрицателни оценки, които могат да се дадат за НБУ-то, като се започне от студентите до някои преподаватели, като не забравяме отвратителната администрация, има и много положителни страни. Огромната свобода, която човек има на територията на университета, се оказва на първо място в моята класация на "най-важните плюсове" в студентсвото, a и в живота като цяло.

А аз съм свободен човек и това ми е любимото! И сега напълно свободно ще си тръгна от университета. Съвсем спокойно ще се разходя с биричка в ръка по път към колегата в най-голямото задръстване....

Каква прекрасна мисъл: "6 часа Софииско време, понеделник вечер - Аз съм свободен!"