вторник, 28 януари 2014 г.

Край огъня



Събрали се вечер край лагерен огън една шепа души. По-точно петима конници, след дълъг преход се срещнали на една поляна, закътана сред билото и гората. И колкото били конници - толкова и си приличали, но колкото били хора - толкова и се различавали. Всеки със своите сили и слабости, страсти и трепети в крехката си човешка душа. Всеки дал каквото имал и допринесъл с това което можел към общото огнище за тази вечер. И един дал дърва, изсъхнали и набраздени от времето и пътя, та пукали със страст и жадно поемали въздуха, та се разпалвали лесно и топлели дълго, тъй като били видели много път и голям свят, та имали какво да разкажат с алени пламъци. Друг пък дал искрата, която запалила дървата, защото се искало любов и търпение за да запалиш топъл огън. Защото се знае, че ако не можеш да говориш с огъня и да имаш любов към него, то той няма да ти говори с жарки ласки и няма да пука щастливо, та да сгрее изморената душа. Третият пък дал въздух, който разпалвал огъня и карал пламъците да танцуват високо, все едно че танцували със звездите и искали да ги стигнат, та да прегърнат луната и да я познаят - така както мъж познава жена за пръв път. Четвъртият пък дал песен, която играе и се вие високо в ноща, та всички зверове да знаят че тука има хора и да не се приближават. Та групата се почувствала сигурна и своя и не мислила за демоните, които се криели сред нощното було. Петият пък бил жена и тя дала страст за живот и жажда за любов, защото се знае че жените са магьоснички и само с очи могат да накарат мъжката душа да играе, смело да бленува и да опознава света, защото още се знае че без жена - света на мъжа е сив и студен.

 И огънят бил голям и топъл - и дървата разказвали своята мъдрост и  премеждия с уверени припламвания и пукотен глас, омагьосвали и успокоявали уморените люде. Песента била дълбока и провлачена, но пълна със страст и жажда за живот, та конниците се отпуснали и се почувствали живи и млади, въпреки че прахта още не се била уталожила по уморените им плещи. А пък женските очи играели и карали мъжките сърца да туптят по-бързо и стремглаво, все едно че изкачвали висока планина. Всички били в мир и се топлели на общия огън с усмивка и блаженство...

 Само конника на въздуха седял отделен от общото огнище, сякаш не бил от плът и кръв, а само от въздух, а въздух се намира навсякъде, та е излишно да го носиш, но той нямал какво друго да даде. Защото бил загубил ритъма на човешкото си сърце някъде сред вълните на житейския океан, та като корабокрушенец седял на пуст бряг и гледал живота, но не го усещал, не можел да се гмурне в него и да усети пръските пяна по лицето си, не можел да вкуси солените води на живота - бил забравил как да плува. Та седял той като призрак и като призрак нито вкусвал кумиса, който си подавали, нито усещал топлината на огъня. Не намирал глас да каже добра и мъдра дума, не намирал топлина и сила на жилите си да се протегне и да се опре на брата си, не намирал смисъл и повод да действа, та да е част от случващия се живот. И така седял той - ни жив ни мъртав, просто съзерцаващ въздух - хладен и отдалечен като призрак. И така било.

 Но в някой миг от тази вечер дошли на поляната чужди люде - опиянени от плячка и завоевания, и както е обичая след подобен успешен улов - още по пияни от кумис и вино. Та не били те хора, а били се превърнали в скотове, защото се знае че алкохолът оскотява човека и го превръща в звяр - без мисъл, без повод, просто една гола и пошла животинска страст, която завладява човека и го кара да ходи на четри крака като куче. И понеже главите им били замаяни от успешният обор, а в очите им още белеела алчността към плячка, и тъй като единствената жена на поляната била на нашия огън, а се знае че хубавата жена е по-ценна от златото, дошли хората-скотове да се опитват да я крадат. И уплашили жената-конник, и от конник се превърнала тя в трепереща сърна, та другите конници скочили да я бранят. Първо конника с дървата искал да ги нацепи на малки пърченца и да метне вътрешностите им на огъня, като на жертвено агне, и не би сгрешил, но не станал. А пък конника на искрата искал да се помирят и да не опетнява свещенния огън на дружбата с ненужни кръвопролития, за да не го загасят и да не сломят чистия огън със скотска кръв на хора, дето не си струват и силата на ножа, който се дръпва по гърлата им за да потече черна кръв в земята. Конникът на песента пък не станал, защото знаел и разбирал, че ако стане трябва да остане прав докато не се търкулнат озверените глави на новодошлите в пепелта на огнището, а и той не искал да цапа сабята си със скотска кръв. Но конника на въздуха седял и ръмжал протяжено и се молел някой да посегне пръв за да излее своя ураган, който таил в себе си през всичкото време, и искал гръмотевица да светне, та да отвърже и пусне своя бяс срещу натрапниците. Но е истина да кажа, че този блед призрак беше се престрашил и бе пуснал своя глас във всеобщата песен по-рано същата вечер. В отблясъка на едни сини очи беше видял жажда и интерес за още, та се бе оживил за секуда и му се искаше да пее и говори още. Имаше кой да го чуе, и забвави че преди се бе чувствал като глас в пустиня. Намери свои хора и се почувства свой. Но той не стана когато посегнаха на жената, та я превърнаха от човек в сърна, та тя трепереше като ранен звяр пред копието на ловеца. И той не стана когато посегнаха на него, та го стиснаха за врата и му говореха в лицето със зловен и прокажен дъх на умряло. Но когато хванаха брата му, който беше усетил надигащата се буря и искаше да я уталожи, та да не се пролива ненужна кръв и да гаси огъня, който бе запалил с искрена любов. Тогава конника-призрак намери нужда и повод да потече отново кръв по вените му и без сам да иска, мисли и очаква, сам се намери между брата си и натрапника, готов да хапе, къса, убива. Но видя усмивка на лицето на брата си и едно неизмеримо спокойствие, та отхлаби хватката си върху ръката на скота и пое дъх, та за втори път тази вечер откри че намери живот в себе си. А като по чудо и магия скотовете се укротиха и даже за момент си спомниха че са хора, та се извиняваха дълго и се опитваха да откупват грехотата си с дарове. Беше припламнала искрата на мир и доброта между хората, и не можа вятърът на гнева да я изгаси, и всички бяха благодарни че се разбраха като хора, а не като зверове и си останаха отделни и мирни - всеки на своето си огнище.

 Конника на песента отново поде своята песен и свърза за пореден път сърцата на конниците край общото огнище. И конника на дървата стовари още по-голям наръч съчки, та всички да се топлят до зори. А конника на искрата беше благодарен и спокоен, че е успял да запали огъня на дружба и да уталожи пламаците на враждата. А пък урагана у конника на вятъра затихна, та се стаи, и само един полъх на пролет повяваше в душата му. И намери той глас да каже на другите за себе си, и намери той смисъл да се оживи за действие, и намери той очи в които да се огледа. И беше неимоверно благодарен на случая на съдбата, защото намери той отново ритъма на сърцето си, и сили да се гмурне отново в оня океан на живота - та осъмна той не като призрак, а като човек, от плът и кръв. Защото намери в общия огън своя пламък.

 И те пиха и се веселиха чак до сутринта.