събота, 30 август 2014 г.

Блажени са Невежите!



Блажени са невежите, дето вдигат веждите - говеждите.
Не разбирайки поета. дето мъчи си късмета. 
Дет през гадост и себични хора минал, но нивга не загинал. 
Който смъртта не го признава, но любов не може го познава. 
Защото трудно се разбира - какво му струва, та да се провира. 
Без да чупи и руши - стреми се той към своите звезди. 
Но те са тъй далечни, а самотата му е вечна. 
Защото - ни човек и нито звяр - може да го отърве от съдбовния самар. 
На който кр'епят се мечтите, а колко лесно е да си от глупците. 
Дето нито мислят, нито вярват, в лъжата - толкова лесно да се вкарват. 
Че нищо от тях да не зависи, само Егото мълви си. 
Колко важен, колко ценен - нищо, че е той  неверен. 
Ни лоялност, ни достойнство - а е тръгнал да обяснява на Воин - за воинство. 
Само мнение си имат, истината не прозират. 
Колко носи истинският Воин, а какво е то погром.
Колко коства, че да не убиеш - светлината в мрака да затриеш. 
Колко сила се изисква, а не насмешливо да се киска. 
Ти да  виждаш всички грешки, колкото и да са зловещи. 
Да понасяш си съдбата - в тоя свят най-важна е заплата.
Никой в творчество не инвестира, толкова по-сладко е да малтретира. 
Щот така е лесно да живее, да не гледа в себе си, а само Егото да пее. 
Колко другите са зле - според своето перде. 
Щото всичкото си е спектакъл - хубаво е  да си се отракал.  
А пък ти Режисьор си, нищо ако бездарен чвор си. 
Пак ще можеш да затриеш - но от чернилката нямаш шанс да се измиеш. 
То - глупавото Его - винаги подвежда, че вината не е в него.  
Щот прекрасно е да си невежа - не осъзнаваш свойта мрежа.
Дето смъртоносно вкарваш, но на любовта не вярваш. 
И винаги  ще да е по-лесно, другия да бъде треснат. 
Да обвиниш, че не разбира - тази, твоята стихия. 
Не че имаш ти акъл, как да усмириш своя Ам-Гъл. 
Щот изисква се старание и поне малко от внимание. 
Да осъзнаеш какво градиш. или избираш да рушиш. 
Не, по лесно е да си невежа - остани си в свойта мрежа!
Човекът ще се научи как да преживее живота - кучи. 
И нито мрежи, и ни сценарий - биха дали да забрави. 
Щото който помни, или чувства - а душата му не блудства. 
Той е верен до безкрай, дори изгубен  да е неговият Рай. 






понеделник, 18 август 2014 г.

Тя и Глупакът



Тя беше много...

Искаше любов, а търсеше кавга,
не обичаше, а култивираше привидно радостта,
даряваше на другите тъга.

Не познаваше сълзите,
ползваше мълвите,
за красота и за разкош,
от тройка - вкарва всеки кош.

Това бе така, защото беше тъй красива,
но и тя не знаеше още колко дива.
Защото в нея никой не се взира,
все едно е да береш коприва.
Пари на ръцете и пресича ти нозете.
Красавица бе тя - но в безумната жена.
Влудяваше и всеки воин,
магия бе - любовният й стон.
Но нито тя, и нито той,
можеха да спорят с хормонален вой.

Но когато заздравее,
и безгласният запее,
на онази, смъртоносна рана,
за която белега - напомня - там е.
Щот стралата във сърцето,
а лъжата на небцето,
карат те да мислиш - чак скимтиш,
какво се срина, дет градиш....

Отломките ненужни - заедно с врагове задружни,
затрупват те, не дават дъх,
само по камънакът - мъх,
тежът те на гърдите и в ступор спират ти мечтите.
На мъжът - не вярват че обича,
глупави обяснения изричат.
Че "не трябва" или "трябва" -
само в грехота те вкарват.

Щото сам - единствен виждаш,
даже пред шамар немигващ.
Не издаваш нито вопъл,
спокойно креташ си хомота - топъл.
Кой къде избира да се взира,
какви пътища провира.
И дали си ходи пеш -
колко топла ли е адска пещ?
Колко се изисква, та да траеш.
Светлината в мрака да намираш - знаеш.

И накрая само вятър в косите,
даже помнят мъдреците.
Че това да си обичал -
че на някой си се вричал.
Е поредна пръска кал,
от лъжливият воал,
на човешкият живот,
щот изгубил си Кивот.

Но животът продължава
и в динамика те вкарва.
Не, не можеш да се бориш,
само тез вълни си пориш.
На безсмислие и мрак,
просто, братко -  си поредният глупак.




сряда, 6 август 2014 г.

Парцал ли?


Когато с пот сред кал
и нивга недоспал,
се луташ сякаш век,
щот търсиш ти човек.

Те прегърне - разбере,
но все неволята зове.
И няма душа - жива,
която мож да те помилва.

А ти седиш на клона,
захапал си патрона.
И чакаш някой чужд,
да види те сред дъжд.

И от тез вековни мъки,
във гроба ти, о скъпи,
да те прати отведнъж,
да видиш смисъл - въздесъщ.

Че смисъл тука няма,
само за пред червеите - драма.

Защото проблемите човешки,
и всички непростими грешки -
са просто прах и кал.
О, прекрасно е да си кат Ханибал!

Щот писна ти да си Парцал.