Колко още прекрасни неща не знаем!

Ходел един странен човек из болницата. А бил странен, защото из това поле от мъка и таз мъгла от болка - тоз човечец се усмихвал. Изпъквал с тая си нелепа реакция, в лицето на заучената безпомощност - дето щеш - не щеш - се просмуква и в стените, примесва се с миризмата на хлор и болни тела, та те удря директно в главата - веднага щом прекрачиш прага. Затова всички пациенти ходят кат пияни и мислят само за болката, та тя не им дава мира. И не могат да я прегърнат, прекалено е плашещо - да приемеш че и това си ти - твоята си болка. А тялото просто така говори, а се случва и да крещи, ако дълго време не можеш да го чуеш. А човека не го разбира това и е свикнал да мисли, че е нещо чуждо, нещо дето не му е в контрола, отказва да поеме отговорност за своята си болка. Но така се отказва и от лечението - не иска и не може да се изцери, щот само вика - "Докторе, оправи ме! Господи - помогни ми!". А Господ помага само на тез - дет първо могат да си помогнат сами. А докторът, колкото и велик знахар да е, колкото и да може и да знае - той не е Бог. Никой не може да излекува твоята болест, ако отказваш да приемеш, че си болен. А просто искаш някой да ти вземе болката, ей така - като мръсна дреха да ти я свали от тая гърбица, дет си си направил. И е адски удобно така - ти да си жертва и за нищо да не си виновен, щот си мислиш че не си отговорен. Да, ама въобще не е така, братко! Просто не работи така светът.

И тоз - странният човек, лудият, усмихнатият идиот - ходил и гледал всеки дет срещал и разменял думи - да го усмихне, ей така за момент поне, хората да си спомнят че освен болка - има и колко още други прекрасни неща - дето даже и не знаем, че не ги знаем. Естествено - сигурно имало и много хора, дет като го гледали тоя лунатик, си мислели: "Тоя па, к'ви ли наркотици взима. Тоз е луд! Не го гледай в очите!". А тез очи - те също били усмихнати и гледали отвъд болката, щот се научил да я прегръща дори и нея, и не й се мръщел, щото знаел - щом те боли, значи че си жив! И се усмихвал дори като го ремонтирали, ама основно и бая болезнено. С леко странна упойка, дето ти изтръпва ръката, все едно че си спал на нея, ама не достатъчно дълго време, че да не чувстваш болка. Но той не си казвал, щото упойката ти замотава главата и ти слага перде на очите, докато се опитват да ти вземат болката. А болката отминава - но първо трябва да я изпиташ. И така седял с часове, докато му ровичкали из тялото, а той гледал през прозореца синьото небе, усмихвал се с очи, стикал зъби, дишал и си държал кръвното и сърцето равно през цялото време - щот е на показ - ей го там апарата, точно до операционната маса. И в един момент болката отминала.

И ако познавате такъв луд и усмихнат човек, значи знаете за какво става въпрос.
Такъв човек и с един крак ще тича.
И без очи пак ще вижда светлина.
И само с една ръка, че и лява - пак ще пише.
Щото просто си е такъв.

Я, шушулка!

И сън не ме оборва, и мира не мога да намеря. Ако отворя уши - чувам само музика, тая дето свири с вятъра в дърветата и е в ритъм с капките от небето. А ако си сложа слушалки - подремвам, но веднага се събуждам като свърши песента. А ако отворя очи - няма го дирения лик пред мене. А като спусна клепки и пак се оглеждам неспокойно в тъмата и отново го търся. А даже не мога и да го сънувам - не знам що, ама май съм си забранил. Може би от страх, може би щот много са ме ритали и въргаляли хората в калта, та само кал ми се присънва, вместо слънце. Честно не знам, но не съм объркан, просто е така.

Щот музиката - лесно, тя прониква навсякъде и изпълва всичко, просто чиста и неуловима енергия - като любовта, ама оная флуйдната, дето никога не умира и никога не се губи, просто си лети - като музиката. Но танца, леле, танца си му е и мамата... Толкоз трудно нещо нема! Ама не тоя човешкият танц - дето се учи от поколения на поколения, а някои отварят даже и школи. Дет те учат на стъпчици и заучени пози - и така било хубаво. То хубаво, ама само за една песен, за един вид музика - сиреч за веднъж. А то музиката непрекъснато се променя - като любовта - женска е по природа и е кат Луната - расте и старее, ражда се и умира, и винаги е все така красива, но непрестанно е различна и нивга не се повтаря. Докато тая ми ти енергия - любовната и музикалната - тя не се лее спрямо танца. Танцът бива да се движи спрямо нея, ама като си оплитаме краката и само се чудим - "де сега трябваше да застана, и кой крак първо" - та се губим, и себе си и музиката. И оставаме сами в едно задгробно безмълвие, и няма и шушулка да шушне, та да се септнем от тоя транс в нищото. Щот ушите ни са писнали от вътрешните крясъци, а очите ни са втренчени в една точка, там дет последно сме видели слънчев лъч. И така седим и не знаем как да излезем - щот никой не те е научил да танцуваш и с тишината.

И мисля, че така става, а и съм чел - за Лалита танца. Онзи на привидностите - на флуйдната любов - дето прониква даже и в себе си, та наистина никога не можеш да я изгубиш, ни да я затриеш, ни да я убиеш - дори и да се опитваш, нямаш никъв шанс. Тя просто е. Но ние не разбираме от "просто е" - трябва да се докоснем, да се уверим - "а още ли е?". Щот имаме толкова голям страх и съмнение у себе си - ама всичките ние! Че не знаем как да танцуваме право. Ама наистина не знаем. Щот непрекъснато забравяме за една мааааалка подробност - пространството. Мдам, без пространство няма нищо, па камо ли място за дишане за к'вото и да е. А то - живо ли е - трябва да диша. А в клетка не се диша, още по-малко се танцува - к'вато и музика да ти се пуска. И така забравяме, че трябва да се диша и че трябва да уважаваме пространството, и най-вече да знаем вярната дистанция. Щот к'вато и да е музиката - ако ти я надуят в ушите - няма да ти хареса. И къвто и да ти е танца - не мож танцуваш, ако някой ти виси на крака. И к'вато и да е любовта - втренчиш ли се, увисиш ли й се на краците, опиташ ли се да я сложиш в клетка-рамка, та да си я пазиш - то тя неизбежно се превръща в омраза. И така е нормално, щот човекът не е предмет, а ти искаш да си го носиш в джобчето, ей така да е на сигурно и на достъпно. И желаният лик не е снимка, та да си го сложиш в рамка и да си го гледаш кат трофей. Не бива - губи се всичко и става невъзможно да е, това което първоначално е било и заради което въобще си тръгнал да танцуваш. Преобразува се - става на гюле, барабар с оковите, и те завлича към дъното, и се давиш в собственото си невротично желание. И не само себе си убиваш, а и музиката, любовта, всяко нещо дет е живо и е покрай тебе - щот изсмукваш всичкия въздух от пространството. Толкоз си се загубил и си толкова празен, и са ти се препрели краката, та си паднал по очи и само стенеш. А не знаеш как да се вдигнеш, не знаеш как да се усмихнеш. Пак да се запалиш и пак да затанцуваш. А в такъв момент никой няма, а и не бива да ти помага. Щот трябва да се научиш - как сам да припламваш, как сам да дишаш, да обичаш, та да танцуваш в живота.

И никой не може те научи как - щот не е до стъпки и не е до пози.
Просто всичко е до такт.

Купонът е при нас!

Понечил Заекът да свика сбор. Поканил глутницата вълци, пуснал мълва из цялата гора. Казал и на хубавата Зайка, а тя му казала "хубаво" - което не е лоша дума, но думите само сочат към смисъла, а смисли много. Та разбрал, наш Зайо, че пак му скъсали квитанцията. Но понеже имал чувство за хумор - ама онова правото чувство, дет може се надсмее и над себе си.
Та прихнал, Заека, в смях от шума на срутващите се кули, дет градил дълго време с фантазия и любов. Но к'вото е - това е. А след градски транспорт и жена - не се тича. И или да се вайкаш - или да се смееш, ако умееш и знаеш как е право.

Но отишъл на събора, независимо че бил сам, а ни вълци, ни познат звяр не се весвал. И там, в един момент, се явили едни стари зверове-другари. Ама от тия, дет са чудовищно усмихнати, ей така щото знаят и умеят как. А били те познати преди много време и отдавна не се били подушвали, та се били изгубили преди таз среща на съдбата. Щот се знае - тя, съдбата никога не дава нещо дет не му е време и не е право за тебе. А се надушили те пак, и почнали да си пеят един-други му.

И единият бил като птица, ама оная специфичната, дет няма крака, щот не й трябват. Тя не каца на клон и не крачи като другите да си почива. И не спи в гнездо. Щот не й трябва. Научила се е толкоз много да обича да лети, че никога не кацала. Живеела така - летейки. И така спяла - реейки се в небесата, а си почивала с елфически сън, с широко отворени очи, право напред, пиейки живота на тоя полет из небесата. И никой не мож я хване и не мож я улови, щот тя не се дава и в клетка отказва да живее. Щот знае к'во е свобода и обича да е свободна да обича. Та се нарича "Птицата на Свободата".

А другият ходел и танцувал като жребец. А конете, се знае - те са горди, волни, красиви по душа и вечно верни, щом веднъж те обикнат. И като кон се усмихвал, с оная усмивка дето само снажните щребци я умеят - от ухо до ухо, конско. Но и като кон знаел и можел да хапе, но нивга без причина. И като кон крачил по стръмни планински пътеки, и умеел да тича в степта. И винаги ходел вярно и безстрашно право, щот знаел как да стъпва с такт към живота - все пак бил кон.

И се усмихнал заека като кон и полетял кат птица. И си направили купона - ей, така тримата. Щот кво друго му трябва на човека, освен усмивка и такт към живота. Щот се научава да танцува с вселената, като й се усмихва. Та душата му лети - и не мож я улови.

И в един момент слънцето се появило на поляната - а било нощ. Слънцето било светело толкоз дълго време, та било на батерии. Но душата му била натъжена от хората. Ония дет не вярват в слънцето - че и тоз душа носи. Та го предават и си говорят мнения и сочат - кой-кому виновен, кой-кого затрил, и това им е чувството за хумор, а не могат да погледнат в себе си и да видят - че общият доминател на целите глупости, неистини и нещастия в живота им - са те самите. Мдам, замислете се!... ей така - за разнообразие. Поне над таз идея. И накрая се засмейте. Както си можете - ама да е усмивка!

Та слънцето било залязло и не светело. Щот не било усмихнато, душата му се мръщела от чернилката на хората и тяхното чувство за хумор - дето е садистично. Но лошо няма - ако мож му се усмихнеш искрено и на него. И се събрали вече четирима - Заека, Кончето, Птицата и Слънцето. Та станало голяма сила.

Щот Кончето ходи право и мож ги носи и четиримата. Птицата лети и се рее, танцувайки с всички облаци, било то и гръмоносни - та ги разпръсквала. Заека - бега бърже, но и има дълги уши да те чуе, ако реши да поседне до тебе. Та усмихнали и Слънцето, та засияли всичките.

А в един момент дошло едно приказно създание - пеперуда. Но вълшебна и с душа, но натъжена от живота и въпросната чернилка. А таз пеперуда имала огледален прашец по крилата си, който отразявал право, даже и душата ти, ако решиш да я покажеш. И тоя прашец не бива да се пипа, щот се черни и маже от хорската чернилка на обвинителните им пръсти и МНЕНИЯ. Щот малко отразяват, себе си, другия, живота, съдбата, и к'вото и да е. Щот се отразява само с душа и с истина, а и с чувство за хумор, ама онова ироничното - над себе си, първо - а после към други. Щот съдбата е права. А истински се отразява само със душа. Като решиш да я покажеш, споделиш, та да я видят - ако има кой, с прави очи - конски. Да има кой да те чуе, с дълги уши - заешки. Да ти засвети кат Слънцето - с усмивка. Та и ти да се усмихнеш. Ама искрено. На съдбата и на себе си. Та да се засмееш, даже и над себе си. И да се научиш к'во е да летиш, а не все некой да те носи - не ти трябва, Човече!

А таз пеперуда била и магьосничка. Омагьосвала с прашеца си, щот ти отразява душата. Но само ако реши да кацне, не бива да живее в клетка. Но в клетка била душата й. Ей така - от нейното си мнение и от чернилката на хората. Но дошла и тя на поляната. И станали петима. И всеки загрял с усмихвка като слънце. Видял право душата си у пеперудата, и намерил пак любов към и за живота си. И към съдбата. Щот наистина - общият доминател на всичките хубави неща - си пак ти самият. И винаги е по-хубаво с усмивка. И с правото чувство за хумор, първо над себе си, над твоето си собствено мнение, щот това е човешка чернилка и слага паяжини на очите. Ако я гледаш прекалено дълго - ставаш като Ам-гъл, та това ти е най-ценното. И не можеш да полетиш, и не можеш да ходиш право. И право да гледаш, и вярно да чуваш. Щот си заринат в своето си мнение за нещата, и си слагаш сам оковите на негативното. Та си звяр в глетка и не знаеш к'во е свобода, та ти е роб и душата. А тя иска да тича из живота като звяр - щот само така се учи, а светлината остава. Мнението се трие от друго мнение, ако нямаш истина, първо за себе си - истинското чувство за хумор. Та да знаеш как да се усмихваш и да си правиш купона.

А то купонът е винаги при нас, щот - ние знаем как да си го правим!
Щот Душите ни са Зверове - и светят в Мрака - Озъбени в Усмивка!
И знаем как да се усмихваме и да си го създаваме - ей така и от нищо.

А Купонът - цена Няма! Щот чисти човешката чернилка, ако ти танцува душата, кат си я покажеш и я споделиш с друга такава - човешка, та да се засмеете, и да затанцувате и запеете заедно.
И то - това е истинският Купон!

относно танца - и малко за Луната

Само любовта, ама тая чистата и искрена, мигновена и неповторима - на момента, в сега и за сега. Когато те видят тебе, ама и това дето е вътре, и дето само чака покана да излезе. Като за танц, един поклон, малко уважение. Съзират ти душата и искат да я опознаят, по скоро чрез опит, ей така - само да седят и да наблюдават и я опознават. И обичат това дето виждат, дето е там, сега. И виждат това дето може да бъде. И то - човека, ще - не ще, се прекланя пред тоя божествен дар, дето е душата, пред тая любов, щото си единствен и неповторим, за и в момента и завинаги - всеки е такъв, щото носи душа. Даже и животните, а и дърветата - ако вземете да ги погледнете по-отблизо.

А иначе оная обич-любов-привързаност, дето е най-разпространена, то тя е друга песен. Там се любят очакванията и привидните жестове на любов. Едно такова заучено, изкекерчено, като танцови стъпки дето са те учили от поколения, ама ушите са ти писнали от една и съща песен, та не танцуваш, а просто стъпваш внимателно в предопределените калъфи - дет са ти изляли и ваште, и техните, и техните на ония, дето е от... никой не знае. Щот всички така са научени....

Откак тялото е по-важно от духа. А това и Ганди не го знае кога е било,... сигурно щот при него нивга не е било. Може би него не са го научили на стъпки, научили са го да чува музиката и да й се радва, та той сам си танцува - как си ще. И ако не ти писне от танца, не мож ти писне от музиката. Та танцува ти и духа. Ама ако си се научил да обичаш по тоз, заучения-очаквателен-абсолютно-смотан начин, много-много-много лоша работа е. Щот много трудно можеш се отучиш от тоя танц, и да ти се отпушат ушите, че да чуеш музиката. И да се зарадваш. И да се вдъхновиш от тази радост. Та да си спомниш другата любов.

Но проблемът е че толкоз време си танцувал по заучения начин, щот от много малък са те научили на ВСИЧКО, дето тях са ги научили и ти е бръмнала главата. И се носиш кат насън, а не можеш се събудиш. И очите ти са стари, та имат паяжини. И не можеш да видиш Луната право и ясно, и виждаш с привидности. Та виждаш Лунния лик, ако въобще мож го видиш - или разплакан - или усмихнат.

А Лунният лик е един. И всичко това го знам от едно момиченце на плажа - тя ми каза че Луната е така, и че на детето са му млади очите. Но спирам, защото това мъдро момиченце е достойно за цял нейн разказ-дразказ, за цяло нейно сказание. Тя ме научи на много. Искрено й благодаря с поклон.

Не просто охлюв

По някое време се озовавам в къщата на детството си - тая дето я помня като замък, щот съм бил още като хобит, та съм ходел прав под масата. И там сме аз, брат ми и майка ми - и се смеем и е хубаво. Пръква се няква странна жена - възрастна, но и запазена. И майка ми се вкочанява, брат ми не му пука, а аз - аз само гледам и слушам. И си мислех, че е майката на майка ми, но нея я познавам приживе, та надали ще е тя. А тя - тя беше златна жена, мила и грижовна и никога нищо лошо - никумо от нея. Та сигурно ще е майката на баща ми, дет не я помня. Но и тя няма да е - щот е била силна и честна, права и любяща, достойна и милостива, особено към децата. А това дет се довлече - то не беше жена, то беше чудовище - изискващо, командорещо и крещящо - с един гръмовен глас, дето няма как да не го чуеш. Лаеше заповеди и товареше с мнение и дъх не си взимаше, та друг да може да каже нещо, а тя и не слушаше - само крещеше. Та не знам коя ще да е била - но на мен просто ми писнаха ушите, затворих очи, падна ми налягането в главата и реших - аз не искам да съм тука, не тук е моето място, просто няма как да стане. И излязох....

И в следващия миг съм на една голяма лодка насред Дунава с весела и усмихната компания. И едно момиче падна зад борда, а беше вързана с въже през кръста. Не знам защо, но ми беше много мила и драга, та се вързах и аз и скочих във водата, направо с дрехите. Потънах из дълбините, бавно, безтегловно сякаш. Лодката мина над мен, плъзгайки се като сянка по повърхността. Стигнах дъното, зарових пети в калта и се отласнах нагоре. Изплувах баш под момето и я хванах под мишниците, та я вдигнах и двамата да си поемем дъх. Плувахме така няколко момента, а като сал се носехме над някви огромни вълни, може би от мотора на катера, може би беше и в морето - не знам. Изтеглиха ни в лодката.

Сега сме на брега, до душовете. И нещо усещам ми пари. На кръста, долу - дето му е слаба точка на мъжа, та го превива като лък и не му дава мира. И там, като посегнах, на единственото голо място - напипах охлюв, дето се бе залепил като пиявица и смучеше живинката ми. Отлепих го, а той с мляскащ и лигав звук, сне кожа. Та остана едно голямо петно, кърваво - остана рана. Гърчеше се в ръката ми и търсеше за какво друго да се впие. Метнах го у храстите - да се учи на листа и на мир, като другите охлюви. Не му е мястото на гърба ми и не се давам.

Усмихнах се и се събудих така - озъбен и блеснал от тая прекрасна история, дето ми я разказа психето, докато съзнанието ми си почиваше за през нощта. И е ден и е слънчев и нищо нямам на гърба си.

Страник в нощта

Отишъл един странник в един бар. Била прекрасна вечер, зряла-пълнолунна, и бил ден на много празници - чужди и свои. На богове и демони, на поводи за веселие и глъчка. Та били хората усмихнати и благосклонни, приятни и разнодумни. Но този конник, който малко хора познават, а още по-малко го разбират, нямал тази вечер много поводи за празнуване. Единствено Луната му светела ярко и мило, и то в тоз ден - на който бил кръстен, та благодарил на съдбата и на вселената за тази благодат. Бил се научил как да живее, та ни бил тъжен, ни щастлив - просто бил там, за и в момента. Но не му се танцувало, не му се говорело, просто му се димяло и имал сила само да се усмихва. А вътрешно бил кат камък, нещо му тежало, нещо му липсвало. Нямало желан лик, който да го накара да танцува, да пее и да грее. Просто не бил денят за това, бил ден за другите. Така било писано. А съдбата се знае - винаги е честна. Щот всяко нещо е и проклятие, но е и благословия, ако знаеш как да я гледаш право, та да извличаш което искаш и ти трябва.

Но срещнал в един момент брат-конник, ала такъв - слънчев и усмихнат. И се разприказвали, разменяли мъдрости - за живота и смърта, познатите любови и скърби, света който били видяли и вселената, с която били говорили, та тя понякога се случвало да им отговаря обратно - с усмивка. И си говорели за човеци-гиганти и за хора-раци, от тия в кофата, дет се дърлят помежду си, вместо да си помогнат да се измъкнат. И пеели заедно - всеки своята песен. И му улекнало малко на странника. В друг момент пък срещнал стар другар, сестра забравена. Та и с нея пяли заедно - за гората и за високата планина, за огъня и огнището, за мечти и цели, за стари неща, а и за бъдещи. И намерил той у себе си топлина и светлина, та се усмихнал искрено на таз съдба - правата и вярната, дето никога не ти дава нещо дето не е за тебе и не му е дошло времето.

А в трети момент седнал той до брата си, в чиито вени тече драконска кръв, та е винаги гореща. А брат му често прегарял и се превръщал на горски пожар, дет не мож го угасиш и да се разбереш с него, та изгаря всичко по пътя си. И твърдял, че така е нормално и така било честно, и сигурно е нормално, но само за оня дракон - Драконът на войната. А Странникът обичал брата си и рядко се противил на тия алени пламъци, дет често се пускат към него в опит да го изпепелят. И бил изгарял много пъти, та даже се бил изпарявал. Но тоз път не изгоря. Превърна се от лед на водопад, ама с вода от чисто планинско езеро, и пламъците се плъзнаха като по огледало и не можаха ни да се изгасят, ни водата да превърнат в душна пара. Усмихнал се Странникът на брата си, прегърнал го и му казал че го обича. Взел си дисагите и се качил на коня.

Дълго яздел в нощта, гледал Луната и размишлявал върху случилото се. Бил изненадан, от себе си, от брата си, от съдбата. Но то било благословия, защото било просто поредната възможност да откриеш от какво желязо си направен и колко си кален. Открил, че бил направен от митрил и бил каляван с драконов огън. Това му била дала съдбата - значи така било право.

Но изглежда това не било достатъчно за вечерта, та се случило по пътя към шатрата си да срещне глутница псета, скупчени около един човек, джавкали за бой и искали война. И белият вълк в него забелязал, че човекът е в беда, и поискал да му помогне, а тъмният искал да ги разкъса. Чудовището у него пък нямало повод за битка. То било намерило мир и това не била неговата война. Знае се - че само този, който е преборил природата на войната у себе си, наистина може да намери себе си. А същата вечер бе победил Дракона на войната, без даже да си извади сабята. Просто бе победил с мир. Оставил тази горка душа в тъмната нощ, на повелята на нейната съдба, та и тя да разбере от какво желязо е направена, та живота да я кали. И продължил човекът в нощта, танцувайки си под Луната и пееики своята песен.

И ако срещнете една сянка в лунна нощ, дет се гърчи и подскача в тъмата, подсвирва си весело и се усмихва към небето - да знаете че е тоз Странник. И ако имате усмивка, или даже надсмешка, та да ви се повдигнат гримасите - направете го! Щот усмивката е хубаво нещо, а хубавото нещо винаги е добро. А доброто е божествен дар и не бива да се спира. Ако ли не - просто си го подминете. Защото той знае, а и всеки български конник знае, че Кубрат е заръчал: "Аз не нападам, но съм длъжен да се защитавам." И само псетата се нахвърлят на бой, а конникът единствено става за война.

Палето на любовта

Родило се едно малко вълче, почти недоносено, в най-снажната глутница. Глутница от водачи - силни и стремглави, жарки и волеви спрямо живота и тяхната гора. Глутница от алфи, силни и несломими вълци, неуморно и смело пазили своите предели. А вълчето било заченато с много любов, но по прищявка на съдбата било родено по-слабо и крехко. Биело у него едно много чувствено сърце, дето трепти и с дърветата, та тъгува даже и с есенните листа, а е срам за вълците да са толкова любвеобвилни и емоционални. Та го изгонили от глутницата и крачело то из неизвестни земи, неплодородни и опожарени от мъка и тъма.

Никога не намерило то разбиране и ласка от родата вълци, дето са научени от живота да са корави и да не си показват сърцето, онова вълчето сърце, калено и сурово от гладни зими, дето продължават по цели години. Тия силни вълци не показвали искрена емоция и мисъл, знаели само да ловуват, за да могат да оцелеят. Да пият кръв от сломената плячка и да разкъсват нежната плът на уловения дивеч. А това вълче - слабото, със странното сърце, дето не му давало да взима кръв на сила, да краде живот - било отлъчено. Нямало място за него ни в глутницата, ни в света, щот света е студен и неприветлив, и не познава прошка и не проявява милост. Така станал вълк единак.

И бродел сам в студените нощи, и виел самотно към Лунния лик, и само това лице познавал, а то му се усмихвало с разбиране. Но из своите странствания намерил други вълци, че и женски, такива дето му вдъхвали надежда да му дадат таз милувка, дето я бленувал откак му прегризали пъпната връв. И намерил надежда и почнал да мечтае - че ще се стопли, че не е сам, че има някой заради който си струва да тича, вие и броди из мрака - щот в бърлогата го чакат.

И дълго тичал из мрака, и много време трепал плячка и я носил във вълчата пещера - на своята глутница. Но с времето разбрал, че независимо колко давал от себе си, никой не можел да бие с тоя съкровен и искрен трепет. Може би от страх, може би от невъзможност, но нямало друг вълк като него, па камо ли вълчица, та да бие с него, да го усети, разбере и да му прости тая слабост, на неговото неестествено сърце. Защото когато се усмелявал да покаже тая своя слабост, то другите вълци веднага надушвали и скачали да се борят за водачество.

Така напуснал и тая глутница. И разбрал - това сърце няма място във вълчия свят. Не бил и куче, та да маха с опашка и да не знае за какво да бие, та да си търси господарка, дето да й се лигави и носи кокали. И видял - тоя свят не е за него, тоя студен и суров свят, дето е само за истински вълци. И си говорил със сърцето и плакали заедно, пред тази жестока неправда. Но когато и последните сълзи изтекли, и когато и поредната Луна изгряла, сърцето му се било втвърдило. Нямало повече мекошавост и милост за създанията на тоя грешен свят. Най-после разбрал закона на природата - тоя дето е на страната само на силните и безчувствените.

И така убил това пале, заченато с толкоз любов и изпълнено с толкоз обич. Нямало място за любов и нямало създание на което да даде обич. И така той станал студен и сив вълк. И още броди по тоз свят. А не мечтае, не бленува, само души.

Но ще е лъжа да кажа, че онова сърце не бие и не прескача още в него. Защото вълчето сърце, то се знае - никога не се предава.

Как?

За хората и за това, че не знаят и не умеят да живеят.
А никой не може да те научи 'как'.

Тия хора не са истински и прави в нищо. Ни в любов, ни в омраза, ни пред себе си - ни пред друг. Щото ги е страх - а то, бъзето се знае, че е голям страх. То е страх дори и от това да те е страх. То е онова лице на страха, викат му сигнален, дето те омагьосва само мисълта за него. Та се вкочанява и най-снажен мъж и не може да мръдне, не може да отмести поглед. Щот не е искрен и прав пред него. Не може да приеме, че се случва и затуй не може и да го пусне. Та то го следва по петите, а плаче за внимание и любов. Иска поглед и топла прегръдка, за да си върви и то по пътя. Не му е мястото в сърцето на човека.

Но като човек не си слуша и обича сърцето, така става - загнездват се всеквите тъмни твари понякога. Щото само правата и искрена любов може да го накара да бие, та да се сети и то че е живо. И да помни тия дни, да му светят в мрака на неизвестното, та да знае че ще трепва и занапред. Тая сигурност и права истина го пази и му вдъхва сили. А много неща и неправдиви мъки има по тоз свят. А човешкото сърце е крехко и чувствено - бие с живота и умира със смъртта. И така е право и така е искрено и просто така е.

Но истината често пъти е жестока и тежка за това нежно сърце, дето само у истинския и честен човек бие. А всички влизаме еднакви в тоя свят, с чисти сърца. Но понякога с много тежести се окичваме, щот имаме мнението, че така трябва. А просто се залъгваме и сме глухи за истината на сърцето си. А не умеем, даже се отказваме да се научим да говорим с него. Лъжата е по-лека и сладкодумна, та приспива тая правда, та с лъжа живеем. И така живеем - съществувайки. Ни живи и ни мъртви - сънуваме битието си, та всичко е привидение.

А ако знаеш как да живееш - то всичко е дар.
Та му се радваш и си благодарен.
Защото научаваш истината за живота.
А тя е - че животът е дар.

Сме много пред огнището

Та застанал той пред камината. Оная камина дето е семейното огнище, от което искаше да се отдели отдавна. Но съдба - изглежда беше като джуджетата. Тия дето ги гледат по сто и десет години за да пораснат и да се научат на живот. А тез, младите джуджета трябва да плащат тоя си грях с ковчежета злато и скъпоценни дарове, та да си изкупят дълга, че са ги гледали толкоз дъго време и че ги има. A се знае, че джуджетата са работливи и честни, живеят по триста лета, ако не ги погуби света преди това.

Камината гореше, пукаше с разбиране и топлеше изтерзаната му душа. А в тая душа имаше много създания. Едно че тя беше като огледало, та понякой път улавяше чужд лик и понеже сърцето му обичаше да обича - го запазваше тоя образ у себе си. И вярно - не поглъщаше реалния човек, но отразяваше неговата душа и я познаваше. Щото той самият бе стара душа, от тия дето много дълго време са се лутали - от прераждане на прераждане, та бая свят са познали и много души са виждали и запазвали отражение у себе си. А понякога се случваше да срещне приятел, стар познат от друг живот, та грейваше от тая среща. Друго бе, че понеже обичаше толкова много да обича - само тогава се чувстваше жив. И бе познал много мъки и неволи, много скърби и сълзи бяха видели очите му. А огледалото трудно пускаше навън образи. Имаше живи същества у него и понякога го превземаха, та не можеше да се укроти с дни и затуй се криеше от хората. Но образите на любовите и омразите дето бе срещал - много трудно пускаше. Обичаше да ги вижда в себе си и да им говори. Та той не беше един, бе много - за да не е сам, щото бе самотен.

Неговите очи - тия стари очи дето не са си на възрастта. Тия прозорци към тая душа - така се бяха втренчили в миналото, та с години не могъл да си отмести взора. И се беше отказъл от сълзите, та когато плачеше - те бяха кървави. И толкоз мрак хвърляше в сянката си, колкото носеше и у себе си, и бе по-тъмен от нощната тъма. И до скоро се бореше, и трепереше цял ден в тая си борба. У него, в това безжизнено тяло, дето беше забравило как да бие за живот, се бе зародил светлик, та угрял един много стар познат. Едно старо същество, което той беше забравил, приспал, бе убил, с тоя негов инатлив взор. Но очите му за миг примигнаха и видяха тоз другар, дето дремеше - та го пробудиха. И това старо същество стана. Изтупа прахта от вековете по себе си и му се усмихна.

Така нареди той всички души и всички образи, дето носеше в огледалото си, пред огнището - да се стоплят и те. А те са много - цели табуни конници и глутници вълци, хора и деца, демони и ангели, и любови и братя, и сестри. И намери той любов към тях у себе си, и намери светлина да угрее другаря си - тоя стария вълк със сребро-бялата козина, дето се усмихва. И се разпръсна мрака в него, и чисти сълзи текнаха по бузите му, а сянката му се загуби в нощта. Така изгори миналото си в огъня, а пламъците погълнаха жадно тези образи, които не могъл толкова дълго време да пусне. И олекна сърцето му и се отвори място за нещо друго. И само тоз другар остана да му прави компания в нощта и да си светят един на друг. Щото има много мрак в този свят и се губим понякога, та отразяваме злото и забравяме как да го пуснем.

Та станах аз от пред камината, усмихнах се на огъня, избърсах бузи и продължих напред.
А след мен остана само пепел в огнището и дим в нощта.

Как се става Чудовище

Някога, много отдавна, в незапомнени времена - имало един човек. Първо бил момче, младо и с чисти очи, пълни с любов и живот, които виждали света такъв какъвто е. A още не знаел човешкия език, не познавал човешките илюзии, размити през сълзи - та си говорел със света право и искрено и го разбирал. И виждал точно как седят нещата в него и кое е истина. А душата му била чиста и светела с чиста светлина, та се разливала и осветявала сенките на съдбата в сънищата му. И той говорел и с тях, и ги разбирал. А съдбата му говорела със своите си привидности за съкровени и непознати истини, за отминали, сегашни и бъдещи времена. За света, за живота и природата, за хората и за техните сенки. И той знаел и разбирал. Живял и обичал - така както само момче може. Без страх, без съмнение, без илюзии - право и искрено.

Но от момче станал младеж. Научили го на човешкия език, човешките познания и привидности. И започнал да хвърля той човешка сянка, под бремето на тоя завет - оплетен с очаквания и правила, обяснения и рационалности, дето често си противоречат, а и често лъжат. И получил човешките си очи, дето са пълни със страх, несигурност, илюзии и питания - кое е право и кое не, та се стряскат и от свойта си сянка. И както преди туй, душата му била чиста и светла - паднала сянката на съмнението, на лутанията, лъжите и неискреностите. Тъмата дето само хората хвърлят след себе си - сянката на страха. Та мрак обхванала душата му и една празнина, един копнеж по незнайни неща се загнездила у него. И халюцинации обхванали ума му и сънувал той трескави сънища, а сянката на съдбата все още танцувала из тях. Но понеже душата му все още била чиста и искрена, а и познавала обич и любов към живота и света - знаел той как да разбира и говори дори и със сенките. И научил човешките истини, и най-тъмните. И признавал страха си, та той му ставал сила. Живял и обичал - така както само младеж може. Със сълзи и с радости, като момиче - чувствено, несигурно, пламенно, противоречиво, страшно и всепоглъщащо.

И станал мъж. И всичко момчешко у него умряло, защото познал суровата мимолетност на живота у хората. И тия питания и тая празнота, и тая несигурност пред смъртта. Защото само мъжът е толкова близко до смъртта и с такъв страх я гледа, та не може да отвърне очи от нейната тъма. И само търси смисъл и вечно дири повод да се почувства жив. Та слага броня на сърцето си да го предпазва от този мрак, и така преборва жестоките сълзи, и не си позволява да плаче и да бъде слаб. И само пред богиня, принцеса, истинска жена - сваля бронята и показва истинската си любов, за да се изпълни душата му със светлина. Защото жената няма тоя мрак в себе си, тя има светлина и живот, защото тя дава живот, та е самия живот. И борел дракони и убивал чудовища, заради нея - неговата богиня, чакаща го в замъка му. И така намирал смисъл на живота си. И така живеел и така обичал, както само един мъж може - стремглаво, смело, силно, вярно. И ако имал искреност и обич към истината, безпощадност към лъжата и чист взор за неправдите - то той бил крал, достоен за кралица.

Но живота е жесток и изпълен със стремглавите завои на съдбата, и винаги завръшва със смърт, най-често неправдива. А света е много пъти объркан и студен, безпощадно променящ се, особено човешкият. И в някой миг мъжът, рицарят, кралят, бил предаден от съдбата и трябвало да умре. Бил загубил смисъл, бил загубил светлината си, защото бил загубил своята кралица - и тя погубена във тази война на живот и смърт. Войната дето само хората я воюват безумно, щото само те си мислят че виждат истината, а не я познават, та се борят против нея. Но в този сетен час, войнът-крал прозрял тази истина. Познал мъката, тъгата, безпомощността и малодушието на хората, осъдени на смърт, които просто лягат смирено на дръвника като жертвени агнета, невидели обредния нож. И познал тази жестокост на човешкия живот - осъден да завърши със смърт. Ала отказал да умре.

И вкусил кръвта на всичките заклани хора-агнета и познал техния живот и тяхната истина, техния страх и тяхната слабост. И намразил живота, и всичкото което преди било любов се превърнало в омраза, пред целия този фарс на света. И всичкият живот дето изпил се превърнал на смърт. И цялата светлина, която познавала душата му, потънала в мрак. И самият той станал мрак - а само една непрогледна сянка, която падала върху всичко, над което се надвеси, та го поглъщало в това си тъмно було. И се отказал от сълзите. И от човек - станал той чудовище. И очите му станали чудовищни, всепрогледни и всепроникващи, безжалостни и несломими - като волята му, като истините които познавал, като смъртта. И така живеел той - мъртъв. И така обичал - мразейки. И така крачел - като сянка, като мрак, безплътно и безмълвно. Като мокър хлад в мъглата се промъквал из света на живите. И търсел смисъл и търсел мир. А смисъл имало само в битката, само в убиването на живота и на страха. И повод имало само в трепането на други чудовища и пиенето на кръв. А мир имало само в смъртта, на която бил отказал да се предаде. И дирел той смъртта, отново някой да му поднесе. Но все така отказвал да умре. Търсел той на своята жена да се даде.

Звяр

Имало някога един човек. Човек ли - не по-скоро звяр, в човешка кожа. Не бил много на пръв поглед, та не се забелязвал, но хвърлял две сенки. Защото две души носел. На човек и на животно. А животното било диво и кръвожадно, та било трудно да се укроти. А като имало неправда и повод, звярът се събуждал и нищо не могло да го опитоми, та да се спре. Само човекът, домакин на това раздвоено тяло, знаел и можел да му говори, та да се мирне. И треперел той често от неправди и събития, които карали кръвта му да ври и кипи. И копнеел той да откъсне нечий гръклян, та червена кръв да ливне, та земята жадна да пои. И понякога треперел с такава сила, та не можел да се спре, та да укроти тая стихия у себе си. А треперел с дни и нощи, та не можел сън да го обори. И не знаел мир, не знаел лек, такъв бил той - полу-човек.

Ала носел жалостливо сърце, та много го било страх за хората. Не знаел какво може да стане, ако се отвърже. По-скоро знаел много добре - та затова държал звяра винаги вързан или в клетка, което било нужно на случая. А това чудовище под кожата му често буйствало и напирало да излиза. И той прехапвал устна, та вкусвал кръв. И захапвал дланта си, та оставали следи от зъби по плътта му. И забивал нокти в дърво, та отделял стърготини. А искал тез ръце и тези зъби да забие само у онзи, който ги заслужава. А имало само два повода за това - повод за любов и повод за омраза. И горко на онзи, който бил достоен за неговата омраза. И блазе на онзи, който викал у него любовта. Защото се знае, че омразата на звяра е безпощадна, а неговата любов - съкровена.

И така живеел той - ни човек, ни звяр. И нямало място за него сред хората. А зверовете в гората се плашели, та също бягали. И така бил той сам, с двете си природи, но без свят в който да се свре, та място да намери. Та само у жена, разтворила бедра, изливал своята любов. И само на злодей, достоен за дръвник, показвал своя зверски лик.

А често крачел сам в нощта, под звездното небе, когато всичко живо спи - та да не слуша неговия вик. А викал той, гърдите си раздирал, кращял и буйствал из тъмата, и само него греела луната. И само тя - двуликата луна, само тя треперела така в ноща. Под неговия вик, и с неговата жар, била му тя светлик. И я търсел той, та с очи светлика свой да улови. Да го запази, разведри, та сълзи да спре да рони - от тез безумните очи. А светел той, кат жар студена, и кат фар в ноща, погледа му разкъсвал и най-плътната тъма.

Но се научил на баланс, кат почнал със звяра да говори. И разбирал неговите трепети и неговата мисъл, та спрял да го държи гладен. И се научил как да се пуска, та да слее тия две души, та да стане едно - една мисъл, една посока, една цел, едно чувство. И пускал звяра в тъмна нощ, когато всички спят, та двете сенки ходели след него. И така той, ни звяр и ни човек, намерил своя лек.

И до днешен ден, и в сегашна нощ, може да го срещнете из мрака. В най-тъмните улички, където най-ярко грее ви луната. И горко на вам, които сте злодеи! И блазе на вам, които сте изгори! Защото - знае се, че звярът никога със свойта страст не спори.

Човещинка

В студена нощ, и в тъмен ден - седи си паяк покрай мен.
И ме пита със очи - а ти защо така се скри?
А аз седя, и ноктите гриза си - та не мога да повярвам на ума си.
Къде, защо и как така - сърцето ми отново затуптя?
И чудя и се мая - та коя ли ще е тая?
Вампир ли бе, та с чар проникновен,
едната мисъл - загнезди се у мен.
Магьосница ли, та с очи - гърдите ми с бръшлян уви.
И бягам аз, та през глава - но не мога да се скрия във степта.
Че този лик, и тез очи - та те ме гонят до зори.
Та в сетен час, и с хладен дъх, душата влача си кат кръст.
И няма мир, и няма лек - то това е да си ти човек!

Вълча песен

Имало един вълк-единак. Самец, но и нещо женско, в очите и в сърцето. В начина по който гледал - един жаден и остър поглед, но и мек и разбиращ. И въпреки че имал мъжка гръд и голяма лапа, туптял с един крехък пламък, несигурен и свенлив, та често замирал след лек повей на знайни и незнайни ветрове. Та угасвал за миг, и затаявал дъх, та бил само сива жар. И от пепел се бил посребрил, та някога черната му грива сега била сива. И само като Луната(вечната любовница на вълците), с чийто цвят била прошарена козината му, така и единствен той сам знаел на колко години е и колко свят е видял. Ходел леко и като сянка, защото често бил угасвал и знаел да внимава и да се пази. И като призрак и като вампир, чиято сянка единствено пада когато той реши, се промъквал през гората на живота. И дебнел той от сенките, сред които живеел, и душел той въздуха. И понякога топъл повей довявал мириса я на свежи треви, я на прясно разровена пръст от копито, я на разгонена женска. И прескачало сърцето му един удар, та за миг огънят припламвал с игрив пукот. И се усещал той жив, и се стопляли гърдите му от разгорялата се жар у него. Та се усмихвал на живота и облизвал зъби, и благодарил, че отново се намирал на тоя свят.

Но на лов не ходел, от много отдавна, от както се превърнал в сянка, та ходел сам под черното небе, и виждал само сив свят. Не духало от никъде повей свеж ветрец, та въздуха в душата му се бил застоил и тегнел от спомените на миналото. И само сенките у него му правели компания, та пили живот от него и той давал своята кръв за да ги пази живи, с надеждата да се стопли поне малко. Защото тогава бил угаснал, та се бил превърнал само в студена пепел. И се бил той изгубил, и бродел сив и сив бил света. Но в тези си странствания научи много - и за себе си, и за света на широката пустош из която броди. И позна света на сенките и заговори техния език. А от зад клепките си гледаше и света на хората - живия свят, плътнокръвния свят, където се случваше сътворението. И тези негови странни очи привикнаха да гледат широко и белия свят, та не мигаха и пиха с цели зеници слънчева светлина. И прозираха и най-тъмния мрак, и най-плътните сенки, та като неизгасващи главници жар грееха в ноща. Този негов взор проникваше навсякаде, та му бе трудно да не гледа и да не вижда. А гледаше и съзерцаваше той богатия свят пред себе си, но беше като призрак - невъзможен и безплътен, та не можеше да се протегне и да се докосне до живота. Но съзря багра и за пръв път от неизброими луни, света върна своите цветове, та сивотата почна да се топи, а в студената жар откри че се роди искра. Но света беше недостижимо далечен за него, а искрата беше още пеленаче и не можеше да запали голям огън, та да има топлина да даде. И така вълкът научи, колко крехко нещо е живият дух и колко лесно може да бъде сломен от жестоки ветрове. Та се възпита той на жал и милост под тази съкровена истина. И намери път навън от сивата пустуш из която се бе залутал.


И намерил той път към хората. И научил техния език. И понеже познавал жал и нежност, а можел и да говори със сенките на човешките души - пуснали го в планината на човечността. И от звяр той се научил да се преобразява на човек, та да сменя кожата си. Но очите оставали винаги същите - всепроникващи и жадни за взор. Хем стремглаво искряли с несломително любопитство, хем нежно греели с топлината на разбиране и милост. Имали вълчи багри и хищно пиели всичко върху което паднат. Но познали човешките тайни и съкровенните им истини, дето и те понякога не смеят да си кажат. И се научи и той да не казва, а само да знае, и с клепки жалостливо да скрива тоя си безпощаден поглед. Но винаги оставал сам с тия истини и жестоки знания, които познал из странстванията си, а те като сняг попарвали все още крехкия огън на вълчата му душа. Та огънят повече димял отколкото топлел, та задушавал с влажен пушек всеки който седне край него. И така той пак нямал топлина да даде, та живот да вкуси. И така той бил студен в себе си и не можел сам да се грее. И ходел той като лед, скован, сгърчен и сълзлив. Но това никой не виждал и никой не познавал какво се таи в самотната вълча душа. Та само Луната познавала неговата болка, та на нея пеел по цели нощи и протяжен вой се виел над мрачната гора. И само скришом ронел сълзи в безлунните нощи и никой друг не виждал бисерите, които мокрели сивата му козина, а тя продължавала да се просребрява с тия скърби. Защото той познавал сенките на три свята - вълчия, пустия и човешкия. И носел бремето от истините на три свята - животинския, сенчестия и живия, а те като студени вериги сковавали сърцето му. Та не можело то да играе и пее, както в оная пролет на живота му, когато бил още пале и не знаел нищо. Но тогава бил чист и жив, а душата му била лека, та танцувала с вятъра и можела да лети. А сега бил само зима и само зима помнел. Та нямало място за него във вечното лято на човешките сърца, а се знае че там винаги грее слънце и вее южняка, защото хората са слепи в ноща и сънуват под Луната, но тя не може да проникне в човешката душа. Само вълкът познава така Луната - като любовница, като жена, като майка. И само вълкът може да го вее северняка, а той да седи та да не трепва, само да свива опашка и да притваря клепки. И само вълкът може да носи такова бреме и такива жестоки истини, знае се че за туй му е дебел врата. А човешката снага е крехка и не може да издържи това познание, а и затова човека не пази, а само ползва и хвърля, та да не му тежи. Така не намерил той своето място и в този свят, и не се свъртал и в тая си кожа.


Но някъде из странстванията си намерил той други вълци-единаци. Вълци водачи, но без глутница, по една или друга причина. Всички били познали неволи и мъки, та се били залутали и те. Та намерил свои вълци и вече не бил така сам, но бил все така самотен с познатите истини, а никой друг не знаел, а и не питал за неговите дълги странствания. И никой не може да вникне в чуждата душа, само Луната може да хвърли лъч светлина върху изтерзаната вълча душа, и то само в зряла нощ, без вятър, без облаци и без сенки из гората. Тогава вълкът първо слуша и пие тая неземна нежност и благодат, а после пее своите копнежи и молитви към Лунния лик. Но огъня в душата му почнал да пука по-смело и все по-стремглаво виел пламаците си към небето. Та намирал, от време на време, да даде малко топлина, та другите вълци да го признаят за брат. И се почувствал отново свой и намерил сили да се стопли и себе си, а и да намира светлик и въглен да даде на брат в нужда. А бил той водач на тая негова глутница, но не водел явно, даже не водил въобще, само кимал с глава и светел с очи. Нямало нужда от друго - всеки знаел своя път и признавал чуждия. Та имало мир и спокойствие в тая глутница от вълци-единаци, било то глутница от водачи. И била голяма сила това братство и всеки можел да се опре о брата си, и всеки намирал главница да даде, та да разбули сенки над главата на брата си. Та било период на просперитет и благодат.


И до ден днешен може да се чуе техният вой. В чиста нощ. Без вятър и облаци. Когато Луната е зряла, та свети и оборва мрака. Когато всички сенки са заспали из гората. В такава рядка нощ може да се чуе вълчата им песен, която се разпилява надалеко над гората и планината, та дава думи на сенките в душите, а говори за молитви и копнеж. А ако знаете вълчия език ще разберете и за какво се молят. И се знае, че пеят на Луната да се превърне във вълчица, та да слезе при тях и да сгрее вълчата душа.