Звяр

Имало някога един човек. Човек ли - не по-скоро звяр, в човешка кожа. Не бил много на пръв поглед, та не се забелязвал, но хвърлял две сенки. Защото две души носел. На човек и на животно. А животното било диво и кръвожадно, та било трудно да се укроти. А като имало неправда и повод, звярът се събуждал и нищо не могло да го опитоми, та да се спре. Само човекът, домакин на това раздвоено тяло, знаел и можел да му говори, та да се мирне. И треперел той често от неправди и събития, които карали кръвта му да ври и кипи. И копнеел той да откъсне нечий гръклян, та червена кръв да ливне, та земята жадна да пои. И понякога треперел с такава сила, та не можел да се спре, та да укроти тая стихия у себе си. А треперел с дни и нощи, та не можел сън да го обори. И не знаел мир, не знаел лек, такъв бил той - полу-човек.

Ала носел жалостливо сърце, та много го било страх за хората. Не знаел какво може да стане, ако се отвърже. По-скоро знаел много добре - та затова държал звяра винаги вързан или в клетка, което било нужно на случая. А това чудовище под кожата му често буйствало и напирало да излиза. И той прехапвал устна, та вкусвал кръв. И захапвал дланта си, та оставали следи от зъби по плътта му. И забивал нокти в дърво, та отделял стърготини. А искал тез ръце и тези зъби да забие само у онзи, който ги заслужава. А имало само два повода за това - повод за любов и повод за омраза. И горко на онзи, който бил достоен за неговата омраза. И блазе на онзи, който викал у него любовта. Защото се знае, че омразата на звяра е безпощадна, а неговата любов - съкровена.

И така живеел той - ни човек, ни звяр. И нямало място за него сред хората. А зверовете в гората се плашели, та също бягали. И така бил той сам, с двете си природи, но без свят в който да се свре, та място да намери. Та само у жена, разтворила бедра, изливал своята любов. И само на злодей, достоен за дръвник, показвал своя зверски лик.

А често крачел сам в нощта, под звездното небе, когато всичко живо спи - та да не слуша неговия вик. А викал той, гърдите си раздирал, кращял и буйствал из тъмата, и само него греела луната. И само тя - двуликата луна, само тя треперела така в ноща. Под неговия вик, и с неговата жар, била му тя светлик. И я търсел той, та с очи светлика свой да улови. Да го запази, разведри, та сълзи да спре да рони - от тез безумните очи. А светел той, кат жар студена, и кат фар в ноща, погледа му разкъсвал и най-плътната тъма.

Но се научил на баланс, кат почнал със звяра да говори. И разбирал неговите трепети и неговата мисъл, та спрял да го държи гладен. И се научил как да се пуска, та да слее тия две души, та да стане едно - една мисъл, една посока, една цел, едно чувство. И пускал звяра в тъмна нощ, когато всички спят, та двете сенки ходели след него. И така той, ни звяр и ни човек, намерил своя лек.

И до днешен ден, и в сегашна нощ, може да го срещнете из мрака. В най-тъмните улички, където най-ярко грее ви луната. И горко на вам, които сте злодеи! И блазе на вам, които сте изгори! Защото - знае се, че звярът никога със свойта страст не спори.