Та прихнал, Заека, в смях от шума на срутващите се кули, дет градил дълго време с фантазия и любов. Но к'вото е - това е. А след градски транспорт и жена - не се тича. И или да се вайкаш - или да се смееш, ако умееш и знаеш как е право.
Но отишъл на събора, независимо че бил сам, а ни вълци, ни познат звяр не се весвал. И там, в един момент, се явили едни стари зверове-другари. Ама от тия, дет са чудовищно усмихнати, ей така щото знаят и умеят как. А били те познати преди много време и отдавна не се били подушвали, та се били изгубили преди таз среща на съдбата. Щот се знае - тя, съдбата никога не дава нещо дет не му е време и не е право за тебе. А се надушили те пак, и почнали да си пеят един-други му.
И единият бил като птица, ама оная специфичната, дет няма крака, щот не й трябват. Тя не каца на клон и не крачи като другите да си почива. И не спи в гнездо. Щот не й трябва. Научила се е толкоз много да обича да лети, че никога не кацала. Живеела така - летейки. И така спяла - реейки се в небесата, а си почивала с елфически сън, с широко отворени очи, право напред, пиейки живота на тоя полет из небесата. И никой не мож я хване и не мож я улови, щот тя не се дава и в клетка отказва да живее. Щот знае к'во е свобода и обича да е свободна да обича. Та се нарича "Птицата на Свободата".
А другият ходел и танцувал като жребец. А конете, се знае - те са горди, волни, красиви по душа и вечно верни, щом веднъж те обикнат. И като кон се усмихвал, с оная усмивка дето само снажните щребци я умеят - от ухо до ухо, конско. Но и като кон знаел и можел да хапе, но нивга без причина. И като кон крачил по стръмни планински пътеки, и умеел да тича в степта. И винаги ходел вярно и безстрашно право, щот знаел как да стъпва с такт към живота - все пак бил кон.
И се усмихнал заека като кон и полетял кат птица. И си направили купона - ей, така тримата. Щот кво друго му трябва на човека, освен усмивка и такт към живота. Щот се научава да танцува с вселената, като й се усмихва. Та душата му лети - и не мож я улови.
И в един момент слънцето се появило на поляната - а било нощ. Слънцето било светело толкоз дълго време, та било на батерии. Но душата му била натъжена от хората. Ония дет не вярват в слънцето - че и тоз душа носи. Та го предават и си говорят мнения и сочат - кой-кому виновен, кой-кого затрил, и това им е чувството за хумор, а не могат да погледнат в себе си и да видят - че общият доминател на целите глупости, неистини и нещастия в живота им - са те самите. Мдам, замислете се!... ей така - за разнообразие. Поне над таз идея. И накрая се засмейте. Както си можете - ама да е усмивка!
Та слънцето било залязло и не светело. Щот не било усмихнато, душата му се мръщела от чернилката на хората и тяхното чувство за хумор - дето е садистично. Но лошо няма - ако мож му се усмихнеш искрено и на него. И се събрали вече четирима - Заека, Кончето, Птицата и Слънцето. Та станало голяма сила.
Щот Кончето ходи право и мож ги носи и четиримата. Птицата лети и се рее, танцувайки с всички облаци, било то и гръмоносни - та ги разпръсквала. Заека - бега бърже, но и има дълги уши да те чуе, ако реши да поседне до тебе. Та усмихнали и Слънцето, та засияли всичките.
А в един момент дошло едно приказно създание - пеперуда. Но вълшебна и с душа, но натъжена от живота и въпросната чернилка. А таз пеперуда имала огледален прашец по крилата си, който отразявал право, даже и душата ти, ако решиш да я покажеш. И тоя прашец не бива да се пипа, щот се черни и маже от хорската чернилка на обвинителните им пръсти и МНЕНИЯ. Щот малко отразяват, себе си, другия, живота, съдбата, и к'вото и да е. Щот се отразява само с душа и с истина, а и с чувство за хумор, ама онова ироничното - над себе си, първо - а после към други. Щот съдбата е права. А истински се отразява само със душа. Като решиш да я покажеш, споделиш, та да я видят - ако има кой, с прави очи - конски. Да има кой да те чуе, с дълги уши - заешки. Да ти засвети кат Слънцето - с усмивка. Та и ти да се усмихнеш. Ама искрено. На съдбата и на себе си. Та да се засмееш, даже и над себе си. И да се научиш к'во е да летиш, а не все некой да те носи - не ти трябва, Човече!
А таз пеперуда била и магьосничка. Омагьосвала с прашеца си, щот ти отразява душата. Но само ако реши да кацне, не бива да живее в клетка. Но в клетка била душата й. Ей така - от нейното си мнение и от чернилката на хората. Но дошла и тя на поляната. И станали петима. И всеки загрял с усмихвка като слънце. Видял право душата си у пеперудата, и намерил пак любов към и за живота си. И към съдбата. Щот наистина - общият доминател на всичките хубави неща - си пак ти самият. И винаги е по-хубаво с усмивка. И с правото чувство за хумор, първо над себе си, над твоето си собствено мнение, щот това е човешка чернилка и слага паяжини на очите. Ако я гледаш прекалено дълго - ставаш като Ам-гъл, та това ти е най-ценното. И не можеш да полетиш, и не можеш да ходиш право. И право да гледаш, и вярно да чуваш. Щот си заринат в своето си мнение за нещата, и си слагаш сам оковите на негативното. Та си звяр в глетка и не знаеш к'во е свобода, та ти е роб и душата. А тя иска да тича из живота като звяр - щот само така се учи, а светлината остава. Мнението се трие от друго мнение, ако нямаш истина, първо за себе си - истинското чувство за хумор. Та да знаеш как да се усмихваш и да си правиш купона.
А то купонът е винаги при нас, щот - ние знаем как да си го правим!
Щот Душите ни са Зверове - и светят в Мрака - Озъбени в Усмивка!
И знаем как да се усмихваме и да си го създаваме - ей така и от нищо.
А Купонът - цена Няма! Щот чисти човешката чернилка, ако ти танцува душата, кат си я покажеш и я споделиш с друга такава - човешка, та да се засмеете, и да затанцувате и запеете заедно.
И то - това е истинският Купон!
Няма коментари:
Публикуване на коментар