Как се става Чудовище

Някога, много отдавна, в незапомнени времена - имало един човек. Първо бил момче, младо и с чисти очи, пълни с любов и живот, които виждали света такъв какъвто е. A още не знаел човешкия език, не познавал човешките илюзии, размити през сълзи - та си говорел със света право и искрено и го разбирал. И виждал точно как седят нещата в него и кое е истина. А душата му била чиста и светела с чиста светлина, та се разливала и осветявала сенките на съдбата в сънищата му. И той говорел и с тях, и ги разбирал. А съдбата му говорела със своите си привидности за съкровени и непознати истини, за отминали, сегашни и бъдещи времена. За света, за живота и природата, за хората и за техните сенки. И той знаел и разбирал. Живял и обичал - така както само момче може. Без страх, без съмнение, без илюзии - право и искрено.

Но от момче станал младеж. Научили го на човешкия език, човешките познания и привидности. И започнал да хвърля той човешка сянка, под бремето на тоя завет - оплетен с очаквания и правила, обяснения и рационалности, дето често си противоречат, а и често лъжат. И получил човешките си очи, дето са пълни със страх, несигурност, илюзии и питания - кое е право и кое не, та се стряскат и от свойта си сянка. И както преди туй, душата му била чиста и светла - паднала сянката на съмнението, на лутанията, лъжите и неискреностите. Тъмата дето само хората хвърлят след себе си - сянката на страха. Та мрак обхванала душата му и една празнина, един копнеж по незнайни неща се загнездила у него. И халюцинации обхванали ума му и сънувал той трескави сънища, а сянката на съдбата все още танцувала из тях. Но понеже душата му все още била чиста и искрена, а и познавала обич и любов към живота и света - знаел той как да разбира и говори дори и със сенките. И научил човешките истини, и най-тъмните. И признавал страха си, та той му ставал сила. Живял и обичал - така както само младеж може. Със сълзи и с радости, като момиче - чувствено, несигурно, пламенно, противоречиво, страшно и всепоглъщащо.

И станал мъж. И всичко момчешко у него умряло, защото познал суровата мимолетност на живота у хората. И тия питания и тая празнота, и тая несигурност пред смъртта. Защото само мъжът е толкова близко до смъртта и с такъв страх я гледа, та не може да отвърне очи от нейната тъма. И само търси смисъл и вечно дири повод да се почувства жив. Та слага броня на сърцето си да го предпазва от този мрак, и така преборва жестоките сълзи, и не си позволява да плаче и да бъде слаб. И само пред богиня, принцеса, истинска жена - сваля бронята и показва истинската си любов, за да се изпълни душата му със светлина. Защото жената няма тоя мрак в себе си, тя има светлина и живот, защото тя дава живот, та е самия живот. И борел дракони и убивал чудовища, заради нея - неговата богиня, чакаща го в замъка му. И така намирал смисъл на живота си. И така живеел и така обичал, както само един мъж може - стремглаво, смело, силно, вярно. И ако имал искреност и обич към истината, безпощадност към лъжата и чист взор за неправдите - то той бил крал, достоен за кралица.

Но живота е жесток и изпълен със стремглавите завои на съдбата, и винаги завръшва със смърт, най-често неправдива. А света е много пъти объркан и студен, безпощадно променящ се, особено човешкият. И в някой миг мъжът, рицарят, кралят, бил предаден от съдбата и трябвало да умре. Бил загубил смисъл, бил загубил светлината си, защото бил загубил своята кралица - и тя погубена във тази война на живот и смърт. Войната дето само хората я воюват безумно, щото само те си мислят че виждат истината, а не я познават, та се борят против нея. Но в този сетен час, войнът-крал прозрял тази истина. Познал мъката, тъгата, безпомощността и малодушието на хората, осъдени на смърт, които просто лягат смирено на дръвника като жертвени агнета, невидели обредния нож. И познал тази жестокост на човешкия живот - осъден да завърши със смърт. Ала отказал да умре.

И вкусил кръвта на всичките заклани хора-агнета и познал техния живот и тяхната истина, техния страх и тяхната слабост. И намразил живота, и всичкото което преди било любов се превърнало в омраза, пред целия този фарс на света. И всичкият живот дето изпил се превърнал на смърт. И цялата светлина, която познавала душата му, потънала в мрак. И самият той станал мрак - а само една непрогледна сянка, която падала върху всичко, над което се надвеси, та го поглъщало в това си тъмно було. И се отказал от сълзите. И от човек - станал той чудовище. И очите му станали чудовищни, всепрогледни и всепроникващи, безжалостни и несломими - като волята му, като истините които познавал, като смъртта. И така живеел той - мъртъв. И така обичал - мразейки. И така крачел - като сянка, като мрак, безплътно и безмълвно. Като мокър хлад в мъглата се промъквал из света на живите. И търсел смисъл и търсел мир. А смисъл имало само в битката, само в убиването на живота и на страха. И повод имало само в трепането на други чудовища и пиенето на кръв. А мир имало само в смъртта, на която бил отказал да се предаде. И дирел той смъртта, отново някой да му поднесе. Но все така отказвал да умре. Търсел той на своята жена да се даде.