Избери си посока!

Всички гении, всички творци, всички хора, които са достигнали до някаква истина, която е променила или поне останала по някакъв начин в живота и съзнанието на хората и до днес, всички те са били депресанти.
Странно, нали? Не напълно, защото творците се характеризират с това че са интроверти - насочени навътре. Хора, които се вглеждат в себе си, търсят причините, вината, решението и истината в себе си. Хора, които дирят във вътрешния си свят нещо, всичко - вдъхновение, желание, смисъл. Човешки същества, които изучават сами себе си, които откриват изключително интересни и фрапиращи създания, живеещи под кожата им. Мисли, идеи, страхове, желания, страсти, нагони и прочие и умеят да им дават поле за изява. Това са хора, които картографират психичния си свят, които го изучават, и естествено, в поседствие се ориентират много по-добре в него. Това са хора, които преписват заслугата за успехите си, а и причините за провалите си на себе си - отговорни за собствения си живот.
Естествено не всеки себецентриран нарцис е гении, нито всеки комплексиран, асоциален интроверт е творец. Но всеки, които може да намери у себе си ресурсите, от които се нуждае и умението да ги впрегне в действие, потенциално може да бъде един от малкото изключителни личности.
Всеки човек притежава потенциал, но не всеки го осъзнава. Още по-малко са хората, които притежават и вяра в собствените си сили, нужни за подобна себереализация. Хора, които изучават себе си, силните и слабите си страни, много по-лесно могат да впрегнат себе си в работа или да се отдадат на почивка, когато усетят, че работата не си заслужава. Хора, които са наясно със себе си, знаят кое си струва и кое не. Знаят кое ги интересува и от кое могат да спечелят ценен опит. Наясно са с интересите си и затова не хабят напразно силите си с обречени начинания. Такива хора, ако притежават търпението и постоянството, което би ги спасило в една неясна ситуация (толеранс към неопределеност), то те безизбежно ще успеят в живота - както във вътрешния (духовен), така и във външния такъв (материален) - те биха и успяват навсякъде. И понеже се познават, а познават и живота, знаят че нищо не е постоянно и статично, знаят че винаги има възходи и падения и че когато стигнеш дъното ще започнеш да се издигаш(в някои случаи е възможно да го пробиеш и да излезеш от другата страна, но в крайна сметка пак си горе - въпрос на гледна точка). Това са хора, които успяват да обърнат нещата винаги в своя полза и да научат по нещо ново от всяка ситуация. Депресанти са, не в смисъла, че са пристрастени към депресията, а че умеят да изпадат в нея, когато им е нужно, когато моментът изиска отдръпване и преподреждане на себе си.
Защото депресията е точно това - търсене в безпътието, което все някога трябва да завърши с избор на посока. И ако тя е истински желаната от вас посока и намерите сили да поемете по нея, тогава бъдете сигурни, че ще се озовете на поредния кръстопът. Но вече ще притежавате увереност и дори да се залутате отново, вече ще знаете процедурата и няма да се мотаете дълго.
В крайна сметка единственото нещо, което ви остава е да си ходите по пътя и кой знае, може би един ден ще си спомните за старата поговорка, че "Смисълът на пътуването е в самото него, а не в крайната цел". И може би ще си помислите, че всички тези изключителни личности са се радвали адски много на своето пътуване.
Въпросът е: "А радва ли ви вашето?"...

Вдъхновението пак е на гости другаде

Само кълба дим в светлината на монитора. Бял лист от notepad хвърля призрачен светлик върху седяща фигура пред бюрото. Поредна дръпка, глътка бира и... нищо. Вдъхновението пак е на гости другаде и тази нощ. Думите се мотаят из главата подобно на сивкавия цигарен дим из стаята, изпълват я бявно, разтваряйки се в нищото. Пепелникът бавно се пълни и часовете отминават в безплодно безвремие. Фас след фас в огромния мраморен пепелник. Песен след песен в слушалките. Час след час, нощ след нощ и така си отминава животът. В един момент като се обърнеш назад и не виждаш нищо освен дим в безпорядъка на твоето кратко съществуване. Защото ако не твориш, ако не създаваш смисъл и подредба във вселенския хаос, просто преминаваш през него и в крайна сметка се разтваряш като кълбо дим в мразовита зимна утрин.
Превърнал си се в пепелника, в който си загасил всичките си изгорели мечти и надежди. Един препълнен с вонящи безсмислици камък, който някога е можел да стане скъпоценен кристал. Но уви, целият потенциал е отишъл на вятъра благодарение на твоето малодушие да му се опълчиш. Търпението и постоянството ти, ако ги беше проявил, щяха неимоверно да бъдат възнаградени досега. Но ти се отказваше много бързо, още със зачеването на идеите си ти ги убиваше още в утробата. А идеите са като всичко живо - имат нужда от грижи и внимание, от време за да покълнат и да дадат плод. Но ти ги попарваше с киселината на "обективизма" и "трезвата" преценка всеки път, когато те се опитваха да израснат в реалността...

И сега седиш тук, пушиш цигара след цигара и слушаш един дрезгав глас който пее:

"I've got a bad liver and broken heart.
I don't have a drinking problem, except when I can't have a drink..."

Добре дошъл в клуба!
И знаеш ли какво?
Сам си си виновен!...

Едно свободно начало....

Седя си на лекции по Статистика и решавам най-после да си направя блогче...
В момента участвам в експеримент и анализ върху най-разпространените видове салати и предпочитанията към тях... Парадоксално на всичко това, аз си мисля, че моментът да започна да пиша, не би могъл да бъде по-подходящ...

А споменах ли, че съм психолог?...

Слушам с половин ухо преподавателя, погледът ми блуждае между прозореца, върховете на есенните дървета, през които се прокрадва вечерният мрак, и призрачното сияние на екрана - Sony плазма, много по-скъп от буркана от 2000-та, на който съм горд собственик.
Седя на последния ред и размишлявам над студентския си живот и над унито, в което уча...

Като студент съм много примерен - не преча в часовете и смея да твърдя, че се справям много добре с разните задачки, които всеки студент от НБУ трябва да реши за да не се гърчи на изпити. Но поведението е едно, а мисленето съвсем друго.
Никога не си водя лекции дословно - като зубрещите отличници от даскало. За мен е много по-важно да схванеш, за какво човекът отпред говори и какво иска да каже, а не толкова как го казва. Смисъл вместо думи. Но като обективен наблюдател и още повече като психолог, не мога да не обърна внимание на поведението на преподавателя, на което ставам свидетел в рамките на около час и половина. И много често се случва да присъствам на удивително неадекватен пакет - в представителството на учителя пред мен.
Нечовешко да слушаш едно и също в продължение на 3 години. Нереално е да ти обясняват като на бавно-развиваща се кифла, хвърлена в кошчето и чакаща да еволюира в съзнателно същество (честна дума, от гледна точка на интелектуалния потенциал у много от колежките, това може да се окаже напълно оправдано, даже логично). Недопустимо е да плащаш тройно по-голяма сума от повечето такси в университетите и нищо ново да не научаваш. Още по-недопустимо е за тези пари да получаваш преподавател, които звучи с такъв фалцет, че ти иде да си бръкнеш с пръст в окото и да разбъркаш! Но, какво да се прави - такъв е животът...

Е, не всичко е загубено. Истината е, че най-хубавото в НБУ е че никой не те бие по главата и да ти казва "учи". Всичко е на свободни начала - ако искаш идваш на лекции, ако искаш учиш и правиш тестове и курсови работи, никои не те следи - тотално пълен самотек. Предполага се, че вече си голям човек и можеш сам да решаваш и да си носиш последствията. Можеш да отидеш на изпит, можеш да го влачиш колкото годинки искаш, можеш и да се освободиш от него - нали си си платил таксата, сега вече всичко си зависи от теб. Предоставят ти се различни възмножности, показват ти се нови пътища, а ти самият си способен да избираш, да оценяваш, да се съмняваш и да се развиваш както намериш за добре...

Въпреки всички отрицателни оценки, които могат да се дадат за НБУ-то, като се започне от студентите до някои преподаватели, като не забравяме отвратителната администрация, има и много положителни страни. Огромната свобода, която човек има на територията на университета, се оказва на първо място в моята класация на "най-важните плюсове" в студентсвото, a и в живота като цяло.

А аз съм свободен човек и това ми е любимото! И сега напълно свободно ще си тръгна от университета. Съвсем спокойно ще се разходя с биричка в ръка по път към колегата в най-голямото задръстване....

Каква прекрасна мисъл: "6 часа Софииско време, понеделник вечер - Аз съм свободен!"