ОH, MY GOD!

Кой, къде, кога - защо?
Не намирам аз легло.
Та да легна, аз заспя,
само с духове - мълвя.

Само дим над мен,
във облак сив,
но пък чувствам се красив.
Все пак си е трудно,
да си искрен - то е мудно.

Щот лъжата се харесва,
колкото и да е зловеща.
А на истината не се вярва -
а светлината - тя убягва.
Тя във клетка не вирей,
дай й вятър да повей.
Да разпери крила - цветни,
отдаде се на нощи - летни.

Щото к'вот си сам направиш,
а и толкоз да се мразиш,
че сам си теглиш ножа,
не вярваш и във Бога.
Дет усмихва се отгоре,
отвори очи, бе - Чворе!
Щот затъпял си като пън,
погледни веднъж навън!
Стига гледа новините,
жадно гълташ ти лъжите.
Кой - кого - заколил.
Честен депутат - затворил.
Щото знаем ние как,
Светът потънал е у мрак.
Че човекът е герой,
но е нужен тоз порой.
Дето чисти и чернилка,
счупил и последна кирка.
И ни писна да копаем,
и над гроба си да лаем.

Светлината ни научи,
да отървем вериги - кучи.
Нивга ний ще лаем,
нито ще се каем.
Щото старите ни грешки -
белези на морни плещи.

Но пък правим си масаж,
а на покрива е плаж.
И научихме се ние,
как със себе си да вием.
Щот изглежда трябва Раят,
да обичаш до безкраят.

Да повярваш ти във Бог,
че възможен е възход.
И че вярва в тебе Богът,
дай му майна - на облогът.
Дето Дяволът - мълви ти,
иска на сърцето ти - кървите.

Стига чопли тази рана,
дето само ний си знаем.
Че причиняваш си я сам,
щото болката е там.
Във сърцето, във гърдите,
колкото и да я криете.

Щото който вижда право,
истината тачи здраво,
а сърцето му кораво,
вижда и през тебе - краво!

Извинете, просто римата изисква,
радва Его - то се киска.
Със чудовищна усмивка.
Извинете, пак - отново,
щот лудостта ми си е слово.
И отново сублимирам -
к'во да правя - да се крия ли?

Не, п'Исна ми - нивга вече,
щото истината - тя, човече.
Няма по-голяма сила -
ни, чудовищна Годзила!

Щото тоя - светъл лъч,
заслепява всеки пръч.
Дет Напръчил се е със копитца,
Нивга не познавал жрица.
Само казвал си е - "дай му жица!"
и всеки ден - поръчва пица.
Че с удобното е лесно,
безопасно - то чудесно.
Щото иска се "a leap of faith"
да се метнеш - clear the shade.

Щото вярвам - твоят Рай те чака.
Там, някъде... да изкара те от мрака!

Не това ще да е краят,
искам да завърша в Раят.
Щот от стара монахиня знам,
ако вярваш, на каквото казвам -
че една от заповите Божи,
ти да спазваш - ще си в райски ложи.

Щото бога те обича -
а пък тъмното обрича.
Все накрая - сам избираш.
от Душа ли да извираш.
Или Его - сляпо - мръсно,
и да те сваля от кръста - ще е късно.
Щото Егото забива - остри гвоздей - ръждиви
прави и очите - криви.
И не виждаш нивга право -
а огледалото е здраво.
Но погълнат си от него,
по-загубен си от Nemo.

Та разстрий ги тия клепки.
забрави за недомлъвки - вметки.
Щото казвам ти го право!
Пасеш на грешната поляна - краво!

Щото митовете за русалки,
съдържат те - от истините малки.
Дет мълвят за съкровище безценно,
от дъга - по-пъстро - цветно.

Просто трябва да повярваш!
Щот накрая се разкайваш.

Извинете, но кат Горският съм аз -
нивга втренчвам се в захлас.
Щот научил съм урока,
а преборвам и порока.
И накрая аз научих,
как с усмивка се спасява и живота -
кучия!







пс, клавиатурата е пияна - не аз!:P
pps. Tom Waits "the piano has been drinking - not me"
пппс. ще се науча да свиря те първа, с две ръце :-)
ПППППС. "туй си е бяла магия на мене си - не ми обръщайте внимание - БЛАГОДАРЯ!"

Просто е....

А от всичките страни,
зад непрогледните мъгли,
ти избра оная тъмна -
непребродената джунгла.
Дето няма нито роуминг,
к'во да прави тоз безбожник?
Там където даже аз,
дето тича като Таз,
и говори във захлас.

Че не мога аз да мръдна
нито мога аз да дръзна,
да докопам те, помилвам,
нацелувам и погаля,
толкова далече ми е Рая...
Нищо - нищо - време има
а и малко да се ширна.
Щот от месеците много сякаш,
се отърсвам аз от мракът.

Нищо че римата убягва -
аз ще бъда там - тогава,
кат решиш ти да се върнеш.
Само да искаш да прегърнеш,
твоя грешен, скубан вълк,
дет във гнева си е кат Hulk.

По-зелен е от тревата,
дет разстила се в зората.

Щото чувствам - иде ново време
дет спокоен съм и нямам бреме.
Щот май обича ме и Раят,
по-щастлив съм от безкраят!

Само липсваш ти,
кат пропуснати лъчи.
След проливен мокър дъжд,
дет Дъга се лее - нашир, надлъж.

И та аз съм тази капка,
дет разтваря се в тетрадка.
Дето лее се безкрай,
искам този Земен Рай!!!!!!!

Дет от памтивека викам,
веч не мога да отричам.

Че в сърцето - болно, празно,
ти намести си се - няма никво равно.
И на трона ти седиш -
топли вопли ми мълвиш.

Щото влюбен аз във тебе,
отърван от всякво бреме,
и така ще е из века,
щот намери ме човека.

Аз във бара - там пиян,
най-накрая отърван.
От демоните хорски,
дет познава всеки горски.

Щото вечно самотен крачи,
върши своите задачи.

Но почивка, отмора, сън -
всеки има нуждата - тамън.

Кат се върнеш - ще съм нов.
А и т'вой за век - веков.

Бърканица......

Кой бърка?
Аз бъркам - ти бъркаш.
Той-тя бърка - бърканици!
С неизмерни дяволици!
Те бъркат - ние бъркаме?
Всички бъркат!
Щото в себе си човъркат.
Ами аз? Ами ти?
За к'во са ти прек'лонени глави?

Щот светлината не мълви,
от онез - отровните лъжи.
Щот в светлината има плам,
Ник'ви оправдания и срам.
Щото истината - тя крещи,
та оборва всекви глупости.

И да мислим ние век,
не ще намерим по-човек.

Просто дишай - дай си време,
отърви се от всякво бреме.
Не ти трябва никво стреме,
за да яздиш ти без време.

Щото вярваш ти във Раят,
а познаваш и безкраят.
Просто дишай - осъзнай,
че това е твоят Рай.

Тук - на грешната Земя.
Дето вечна е Нощта.
Трябва дъжд да се лей,
и леко вятър да повей.

И през кална локва - мръсна,
светъл лъч да хване, та се пръсне.

Да разтрием, ние морни плещи,
да разтовярим мнения човешки.
Да съзреме ние право,
че е просто, че е вярно.

Че след мъка и тъга -
просто, чака те дъга!

Как се танцува със слепец?

Човек със затворени очи, спуснати клепки, сякаш от вечност. Не че не може да ги отвори, а просто избира да не. Така действа век в мрака - кат си живял само на тъмно, научаваш се да опипваш, помирисваш и усещаш и най-малките трептения на въздуха около тебе. А какво остава за човека до него - всяко движение, всеки затаен дъх, всеки трепет на сърцето - всичко се чувства, със сетивата, другите, дето няма как да бъдат заслепени от привидната светлина в очите. И да - очите са прозорец към душата, но сърцето говори на множество езици - има безброй сечива с които да се изразява - а мълчанието е най-крещащо и красноречиво от всичките. Липсата на комуникация, желанието за такава - това говори най-категорично от всичко, дет може да се изрече. И ако разбираш тишината - научаваш се да я уважаваш. От сляп се превръщаш и на ням. Но лошо няма, щом можеш да говориш и с допир. Не и когато няма кого да докоснеш...

Щото всяка мисъл, чувство, действие, се предусеща - както лекият повей на промяната гали косите ти, преди да задуха урагана, дет се е стаил на хоризонта - не ти трябват очи за да го помиришеш. Първо лъхва мирисът на студ и мокър дъжд, носи вкуса на ледени капки и обещанието за симфонията на бурята, дет помита всичко. Слепият звяр подушва такава буря от километри - научил се е как да се пази, просто неволята го е научила. Толкова пъти се е давил в дяволски гърла, че ако всеки път не си беше сменял козината с все по-сребриста и проскубана, от премеждията в които сам се е вкарвал, от всичките мини дет е газил върху тях - с толкова кръпки и белези прошарен - щеше да бъде легенда. Но той е просто дух, защото никой не може да го разпознае - никой не го знае... Че е същият - просто никой не го е опознавал. Прекалено е страшен за да изкараш пълен танц с него, пък камо ли цяла нощ. Прекалено е плашещо да ти усещат движенията и чувствата, още преди ти да си ги осъзнал. Чудовищното усещане на слепеца - за човека, светлината, танца на живота и такта на музиката. Просто с широко затворени очи, понякога се гледа най-право. Кат си отвориш вътрешните такива - на челото и на гърдите...

Не отварай очи, не искат мрака зад клепките ти. Не щат проникновен и искрен поглед. Искат малко кан-кан и да се свършва - всеки по пътя си.

Не ги учи на такт - те само гледат движения, нямат усет, не усещат, страх ги е да чувстват - може би бурята у тебе. Може би тая стихия е прекалена. Те не са виновни. Не се гневи, недей да мразиш. Особено като вече знаеш к'во беше и как е да обичаш. Усмихни се на тоя мимолетен танц, на единия пирует дет направи, на допира - поне някой се престраши да ти хване ръката, поне за миг. Усмихни се, поклони се за благодарност, нищо че вече й усещаш гърба, и завъртането на въздуха, на празното място дет до скоро беше изпълнено с мирис на жена и сладки обещания. Почувства светлина, грейнала от усмивка, преходна и нетрайна - като пролетта, цъфнала преждевременно, още преди зимата да е решила да си тръгне. Усети топлина, от милувка, искрена бе за оня танц. Но музиката май секна, свирачите се измориха и останаха само щурците. А тях, май само ти ги чуваш, как привикват бурята, канят я на танц - да си попеят заедно.

Иди си в бърлогата. Поне по-тъмно от това няма как да стане. Ти и заради това не отваряш очи - щот светлината лъже с привидения на ангели. Май пак си халюцинирал. Сложи си обратно ризницата, затегни си бронята - знаеш к'во те чака в мрака. Познаваш си демоните, но поне с тях комуникираш искрено - с меч, с огън, вътре в тебе, дет бушува и изгаря всяквите сенки. За к'во ти е светлината на деня, като в тебе тая клада гори и осветява всички тъмни кътчета на душата ти. И не ти трябва да разтваряш клепки за да я виждаш - тя си е у тебе - тоя откраднат лик.

И така - танцът на един Дух с други такива - дет сам ги вика, покрай кладата, сред огъня. И призрачна музика се лее, в хармония с пороя извън пещерата. Никога не си сам, дори и в тоя си мрак - толкоз души си откраднал само с допир, толкова парфюми си запазил с тоя си нос, дет надушва и багрите на чувствата у сърцето на другия - още преди той да ги е проумял.

Протегни ръка, поклони се до земята, поеми безплътната длан на любимата.
И заглуши тая тишина с боен вик.
Щото всичко е честно в Любовта и във Войната.
А всичко това е лично.
Лична битка, лична война, лична любов - на омраза и слепота.
А кой реално е слепият, щом само ти я виждаш, дори и в непрогледната тъма?
Щот сърцето ти гори и хвърля светлик - какво друго да ти трябва?...

Освен може би да поотвориш тия клепки, да изпълниш празни дробове с диханието на дъга, да се усмихнеш искрено на мига и да съзреш Богинята, дет е приседнала до огъня ти и се топли, стенеща любовни вопли.
Стига толкоз слепота - води само до ненужната кавга.
Усмихни се на дъжда и затанцувай из нощта.
Хванал за ръка, неземна красота....

Островът на Съкровищата

Вкусни меденки ми подариха.
И живота ми спасиха.

Адска жар във мен горя,
кат изгаси я - вдигна се мъгла.

И окото ми прозря,
из таз - непрогледната тъма.

Че животът кат е дар -
не ти трябва тоз товар.

И кат Слънцето изгрее,
а птичката запее,
та сърцето ти да сгрее,
любовта ти да повее,
мъката да изветрее,
та усмивката загрее.

Цели, приключения, мечти -
няма невъзможно, щом сърцето ти тупти.

Небосводът кат е чист,
никъде изсъхнал лист.

На хоризота се развидилява,
остави се на забава.

Щот е времето за радост,
щом разцъфва твойта младост.

Океанът те зове,
корабокрушенеца да спре,
да се лута до забрава,
из вековната дъбрава.
На мъки и печал,
нивга се наспал.
Ходещ кат насън,
по-безчувствен и от пън.

Щот течението обещава,
на онзи остров да те вкара.
Пълен с блянове мечти,
просто стига се бори.
Против тебе - против оня,
дет отдавна язди коня.
Дето знае как да броди,
а усмихва и несгоди.
Крачи, язди със стремеж,
и разтапя сяка скреж.
От душата, от сърцето,
знаем к'во ти иде на небцето.
Дето искаш да крещиш,
щот Луната гушкаш, спиш.

И само тъй те сън оборва,
непризнаващ никва норма.
Щото "всичко или нищо",
тука няма нищо скришно.

Сам на Острова не щеш,
да се скиташ тъжен пеш.
Искаш ти Жена,
да разбули таз мъгла.
Дет от векове се стели,
та сърцето пълни с невери.
И забулва всеки вход,
към желания възход.

Но задуха свеж ветрец,
а на езика ти медец.
От оня остров - плам,
далече от отровния тамян.
Скрит от погледите хорски,
остров на орлите морски.
Дет се реят без да спрат,
сбъднати мечти мълвят.

Че е Раят, че е там -
не ти трябва тоз казан.
В който бъркаш ти магии,
научени от черни самодиви.
Щото знаеш как работят,
под хомота си ломотят.

И не щеме вече ний,
тез касапските магии.
Дай ни капка ти роса,
дай ни свежата трева.
Дай ни мирис на коса,
Под водопад от чистота.

Да измием ние рани,
черна дупка да нахраним.
Само Слънце, само пек,
В този светъл Райски век.

Щото островът зове,
обещава златни мигове.
Дни на обич и любов,
вече чувствам се кат нов.

Там под Двойната дъга.
Ще прекарам аз нощта.

И нивга веч, не ще да е студено -
щом прегърнал съм те вдъхновено!

На ръба

На ръба, отново, за пореден път. Що ли се изненадвам, кат си знам пътя накъде съм го прокарал да ме води. Щот аз си го избирам, а и знам че това ми е съдбата, и нивга вече не мога да й обърна гръб.

Знам как и какво става, та нещата да не работят. И за това моята пътека ходи по билото, острото, стръмното, като по ръба на наточен нож, като по въже, като по косъм. Като връзките между хората - нишки от спомени, впечатления, емоции и чувства, чат-пат смисъл, ако можеш да го вложиш. Ако ли не, то те са ластици. А по ластик не можеш да ходиш - къса се при напъна, а преди това се разтегля и те води към дъното на пропаста, над която си го обтегнал. Не работи, щот човека не е йо-йо, та да си го въртиш и обтягаш в игрички.

Щот личността може да понася само толкова лъжи и завъртулки, колкото да се научи. И веднъж научила ли се е - или тя почва да играе, щот к'вото повикало - такова се обадило, подобното извиква подобно. Или на човека му писва и си ходи с ножа, тоя планинския, дет става и за дране и колене на зверове - в случай че те объркат с вечеря. И накрая се гощаваш с мечешко. Но ако има мъдрост или капка милост останала у тебе - режеш ластика, преди да са те дръпнали рязко и без да искаш заколиш и оня, дето дърпа без мяра.

Щот той не знае, не е виновен, не е научен, щот е учен цял живот грешно, и него толкоз много са го дърпали, та са го разтеглили и не знае как да се събере сам. Та за това дърпа на посоки и няма идея к'во може да му се върне на края, с т'ва йо-йо дет си играе.

И ако можеш да се отърсиш от себичната си горделива нарцистичност, дет са я научили на съдизъм и на хумор от типа "тоя ли бе", сочейки и забавлявайки собственото си его. Хумор чудовищен и никак смешен, дет прерязва гърла и лочи кръв и не може да се надсмее с ирония над собствената си нищожност и фанатична зверщина - дет само вреди, а не разсмива. Не предизвиква усмивка, слънчева, искрена - само една чудовищна гримаса, като на изнасилвач - своята. И ако не можеш да разбереш себе си първо, да се видиш в огледалото, да се сепнеш и плеснеш по темето, да се разбудиш - то тогава как някога можеш да помогнеш на друг? Как би могъл да разбереш, който и к'вото и да е, ако само си обясняваш с мнение своите впечатления, а не ги оставиш те да те научат.

Не да реагираш, а просто да отреагираш, с разбиране. Адски е трудно! Щот "мамка му" извиква "мамка ти". А "ти не вярваш" - "вярвам ти" е по-рядко срещано. Щот никой не вярва на другия, че така се чувства, че така мисли, щот се опитва да си го обясни, да подреди това което вижда в няк'во обяснение, да си го сложи в рамка. Но не това е разбиране - разбирането е първо приемане на това което е. Нужна е вяра, че е, че човекът си има причина да е така. А ако му дадеш шанс, сигурно ще разбереш и защо. Но това е процес, за който е нужно търпение, толеранс, приемане, и е невъзможно ако не го обичаш. А как можеш да любиш нещо, ако мразиш себе си? И обичаш само черната кръв от артериите на жертвите си? Щот такъв глад те тресе и такава черна дупка имаш в себе си - че гълта цели слънца.

Щот или си забравил, най-вероятно са те отучили от това как да си светиш сам. Щот всеки знае, първоначално, докато е дете, преди някак си да се превърне в гладен звяр. От слъце, светлик - се превръщаме в черни дупки, гладни за светлина. Сами изгасяме тоя си огън, оставаме на студено и тъмно, щот - ами изглежда така се прави. Просто се огледай - всички са така, ходят помръкнали, с празни сърца, изморени и с обезверени души и дупка в гърдите. И търсят нещо, някой да ги засити, изпълни, и си облизват пръстите само при мисълта, и очите им светят чудовищно гладни в мрака.

Но ако си свикнал на глад достатъчно дълго време, та вече да не ти къркори стомаха. Само като те хранят с емоции, от тия дет не мож ги храносмилаш баш, само тогава зверският ти търбух се обажда. И то не щот си изял Червената Шапчица, барабар с Бабата и козлетата. Правил си го и преди и знаеш до къде води - пак огладняваш след малко, винаги гладен и никога сит - като се тъпчеш - щот лакомията и черната дупка у тебе никога нямат запълване.

Само светлината, обичта и слънчевата усмивка неутрализират тоя мрак у тебе. А на мрак сме свикнали и го преживяме от векове, нямаме проблем с него. Светлината ни плаши и изненадва - щот осветява други пътища и тайни пътеки - ония на промяната. Китни и обрасли със зеленина, по тях най-трудно се ходи, бавно и несигурно, щот не знаеш к'во те чака на завоя. Често трябва да си проправяш път през шубрака, преброждаш реки и прокарваш мостове. Но винаги си струва накрая труда. А лесното никога не е било път за предпочитание - щот ако е лесно, сигурно не си струва усилията.

Щот трябва баланс. А това наистина е най-трудното. Щот за такъв път с такова равновесие - коства много.
И за баланс с Черна Дупка - единствено Жарко Слънце работи.
Но трябва за и само у себе си първо. Та да се наместиш.
Точно на ръба, между двете.
Като по прокарано въже между гравитацията на диполът.
Светлото и Тъмното.
Като по косъм.
Внимавай с ножа, прибери го на сигурно.
Отпуши си носа, отвори си пътя към мозъка.
Помириши я тая коса, под шапката.
Усмихни се искрено.
Мирише на Дом....

Ден за чистка...

Ден за размисъл, за чистка и подреждане. Не на пране, метене и тупане на килими - а на чистене на вътрешни паяжини, наместване на спомени и чувства - калибрация на сърцето и погледа, чистка за главата и душата. Щот едната стая лесно се проветрява, много елементарно се вкарва в прилежен вид. Но Човекът, Аз-ът, Себе-си-то - това е много по-сложно и трудно за подредба. А трябва, налага се, нужда е - щот така е най-хубаво, ти кат си чист, майната й на къщата - не ти е дом, кат сърцето не ти е там.

От ония дни, дето не си подаваш и носа навън, стъпваш на пръсти като се промъкваш за едното кафе, пазиш се от всеквите социални мрежи и хорски погледи, щот знаеш за к'ви възли и паяжини става въпрос. Познаваш своите, а днес им е време на тях да им обърнеш внимание, не ти трябват чужди плетки и въжета - само допълнителни усложнения. Хванал си ножицата, наточил си я зверски, като погледа ти - втренчен в капките роса по нишките на психето ти - опънати между сянката, дет се е настанила зад клепките ти и сегашния момент, тоя дет никога не се повтаря - щот докато си се протегнал да го уловиш и той е отлетял - няма мрежа дет да го хване. Единствено можеш да го уловиш, ако го съзреш право и искрено, докато се случва да препърха пред очите ти. Но за това е нужен чист поглед, леко сърце и липса на прашни паяжини.

Поради това такива дни са адски нужни и хубави да се случват - дни на психическа и духовна чистка. Не ти трябват пости и молитви, ако знаеш как да се сипеш и течеш - като сняг, като река, като водопад. В един момент, щеш - не щеш, извира чиста вода, често под формата на сълзи. Но всичко това отмива чернилката и сянката на всеквите съмнителни демони, дет ти шепнат на ухото и се увиват на сърцето. Всичко това бива удавено и завлечено в дерето - там на дълбокото. Но първо трябва да си поговориш с всеки един, да го гушнеш за сбогом и сам да му сложиш гюлето на врата - ей така, за по-сигурно, та да не изплува пак и да те занимава. След като си го разбрал, вече няма какво да ти каже и изненада - научил си си урока, взел си изпита - свърши се - просто продължаваш напред. Бавно и славно гребейки със своята малка ладийка по реката на живота. Под сенките на плачевните върби, гонещите се облаци по небосвода - най-често гръмоносни. Но няма значение, щом познаваш коритото, усещаш течението и си разбрал от демоните си - де са подводните камъни. В краен случай дори и да се разбиеш, винаги знаеш как да плуваш, де се намира брегът, а и как се прави сал.

Не бой се - дори и да си грешен - това значи само да не уцелиш целта - ще опиташ отново.

А и знаеш, че след най-свирепите бури,
след като утихнат буреносните ветрове и небосвода се прочисти -
най-често тогава се явява Двойната дъга,
дето чисти всяквата тъга,
където се лее небесната вода,
и то това е тя - твоята мечта....

Нагоре - по равното

К'во стана, бре Шамане?

Нали много знаеше - уж всичко си го знаеше. Брухото - дет сънува "бъдеще-още-не-случило-се", взеха че го изненадаха. И понеже е неочаквано приятна изненадата - се стресна и направо си метна торбата с мнения и теории директно у дерето.

Оная бездна, дет я знаеш, ама всяка педя от нея - я нагоре, я надолу. Щот цял живот все натам тичаш - бягаш от живота и хоп, докат си втренчен в т'ва дет си мислиш, че те гони, и не гледаш как и къде стъпваш - хлътваш надолу в един момент.

Ама то взе, че ти стана и навик. Тъкмо си се изкачил на равното, още задъхан и неутрил морно чело - виждаш нещо дет те плаши, щот на очите им трябва време да свикнат със светлината на дъгата - та само ти се привиждат сенки зад клепките. И сам се плашиш от собствената си сянка, щот адски много страх носим в торбата си - минало, демони, цели мафии и тем подобни. А всичкото това тегли. И за жалост е много по-лесно да му се оставиш и да се гмурнеш със задно саото обратно в комфортния мрак, отколкото да го пуснеш. Просто познатата мъка е по-удобна от непознатото щастие.

Щот страхът да те наранят е по-страшен от това да си ранен. Щот не знаеш, че всичко се лекува - остават само белезите. А ако можеш да им се усмихнеш и на тях - тоя албум от мрачни спомени и тая аптечка за първа помощ, дет ти трябва ако си счупиш главата, като стигнеш дъното - стават само ненужна тежест.

Щот без кола и раница - за мъж и вятър няма граница!

И накрая, без товар и без паяжини на очите.
С бездната зад теб и светлината напред.
С музика в главата, ритъм в сърцето и песен на уста.
Какво ли има - из таз зелената трева.
Под оназ - Райската дъга...?

Илюзия - магия?

    Стой си там - в ъгъла, бълваща лъжи за мое успокоение. Заблуди очевадни - че си добре и не те е страх, че знаеш какво искаш. Че си спокойна и устремена - кат те гледат вторачени две гладни очи - право у тебе - и не знаеш к'во ти мислят.

Щот ние много добре знаем - и какво искаме и какво е да се вторачиш - а и к'во е и как се лъже. Ама така, без да ти мигва окото, не на игра - на въпрос на оцеляване, просъществуване - каквото изисква моментът. Щото има игра, има и лъжа. И едното много бързо го усещаш - кое е истина. Другото - омайва, замайва. Пее песен - заклинание със сказание - за бъдещи времена, още не-случили се. За нещо, можещо да бъде. И така приспива - оня пазач на портата, дет следи и слуша и уж никога не заспива. Освен кат се замечтае - само тогава си сваля гарда.

А за какво мечтае? Може би просто да не се чувства сам. Щот самотата е просто илюзия - поредната брънка-спънка на очите ти - дет ти пречи да виждаш право и истински. Щот нещата, кат са истински - просто са. Няма к'во да си ги обясняваш - що са, и да дебнеш за лъжа. Просто няма такава и единствено се самозалъгваш в тая си мнителност. Залъгваш и пазача на портите  и така той ни мечтае, ни гледа кой чука, просто е объркан. Честно го разбирам...

Щот знам к'во е да си в неговите ботуши. Не мога да го опиша. Искрен съм - адски е странно, с тия ми ти протрити подметки - от пръстите на краката, дет трепнат всеки миг - в очакване да се появи на прозорчето... оня блян... дет уж всички чакаме. Ама кат го съзрем, а пък и ако ни се усмихне приветливо - веднага се усъмняваме в няква илюзия. Пазачът си мисли - "Т'ва е фокус, шашма - т'ва не може да бъде реално!". Щот сме научени да не вярваме в магия, а и отдавна не сме деца - та сме научени да не вярваме в нищо - даже и в любовта. Тъжно - но факт - пазачът вече не му пука за нищо друго, освен за виното дет ще го приспи до утре. Щот знае - как да е в днес... а и как да лекува болка. Щот не знае - нивга не си истински сам....

И днес отново го потвъдрдих това - за себе си основно. НИВГА не си сам, винаги ще се намери душа да те надуши и да те разбере... Щот си изпълних поредната малка мечта - куче пазач да ме лае - а накрая да го галя. Та така - изправяше се на гадната мрежа, която разделяше две сродни и самотни души, и лапата му беше колкото мойта, и стигаше да ме оближе по носа. Но единствената си ръка дет протегнах, едната и здрава дет имам за момента - той я близа и се умилква, не я отхапа - а можеше...

Та така... Просто не се отказвай от мечтите си и намери смелост да се протегнеш. Особенно ако си научил Пазачът да гледа трезво и да чете знаци.

А искреността и правостта са такава светлина - че разпръскват всеквите сенки.

Де да я нямаше тая мрежа!