Човек със затворени очи, спуснати клепки, сякаш от вечност. Не че не може да ги отвори, а просто избира да не. Така действа век в мрака - кат си живял само на тъмно, научаваш се да опипваш, помирисваш и усещаш и най-малките трептения на въздуха около тебе. А какво остава за човека до него - всяко движение, всеки затаен дъх, всеки трепет на сърцето - всичко се чувства, със сетивата, другите, дето няма как да бъдат заслепени от привидната светлина в очите. И да - очите са прозорец към душата, но сърцето говори на множество езици - има безброй сечива с които да се изразява - а мълчанието е най-крещащо и красноречиво от всичките. Липсата на комуникация, желанието за такава - това говори най-категорично от всичко, дет може да се изрече. И ако разбираш тишината - научаваш се да я уважаваш. От сляп се превръщаш и на ням. Но лошо няма, щом можеш да говориш и с допир. Не и когато няма кого да докоснеш...
Щото всяка мисъл, чувство, действие, се предусеща - както лекият повей на промяната гали косите ти, преди да задуха урагана, дет се е стаил на хоризонта - не ти трябват очи за да го помиришеш. Първо лъхва мирисът на студ и мокър дъжд, носи вкуса на ледени капки и обещанието за симфонията на бурята, дет помита всичко. Слепият звяр подушва такава буря от километри - научил се е как да се пази, просто неволята го е научила. Толкова пъти се е давил в дяволски гърла, че ако всеки път не си беше сменял козината с все по-сребриста и проскубана, от премеждията в които сам се е вкарвал, от всичките мини дет е газил върху тях - с толкова кръпки и белези прошарен - щеше да бъде легенда. Но той е просто дух, защото никой не може да го разпознае - никой не го знае... Че е същият - просто никой не го е опознавал. Прекалено е страшен за да изкараш пълен танц с него, пък камо ли цяла нощ. Прекалено е плашещо да ти усещат движенията и чувствата, още преди ти да си ги осъзнал. Чудовищното усещане на слепеца - за човека, светлината, танца на живота и такта на музиката. Просто с широко затворени очи, понякога се гледа най-право. Кат си отвориш вътрешните такива - на челото и на гърдите...
Не отварай очи, не искат мрака зад клепките ти. Не щат проникновен и искрен поглед. Искат малко кан-кан и да се свършва - всеки по пътя си.
Не ги учи на такт - те само гледат движения, нямат усет, не усещат, страх ги е да чувстват - може би бурята у тебе. Може би тая стихия е прекалена. Те не са виновни. Не се гневи, недей да мразиш. Особено като вече знаеш к'во беше и как е да обичаш. Усмихни се на тоя мимолетен танц, на единия пирует дет направи, на допира - поне някой се престраши да ти хване ръката, поне за миг. Усмихни се, поклони се за благодарност, нищо че вече й усещаш гърба, и завъртането на въздуха, на празното място дет до скоро беше изпълнено с мирис на жена и сладки обещания. Почувства светлина, грейнала от усмивка, преходна и нетрайна - като пролетта, цъфнала преждевременно, още преди зимата да е решила да си тръгне. Усети топлина, от милувка, искрена бе за оня танц. Но музиката май секна, свирачите се измориха и останаха само щурците. А тях, май само ти ги чуваш, как привикват бурята, канят я на танц - да си попеят заедно.
Иди си в бърлогата. Поне по-тъмно от това няма как да стане. Ти и заради това не отваряш очи - щот светлината лъже с привидения на ангели. Май пак си халюцинирал. Сложи си обратно ризницата, затегни си бронята - знаеш к'во те чака в мрака. Познаваш си демоните, но поне с тях комуникираш искрено - с меч, с огън, вътре в тебе, дет бушува и изгаря всяквите сенки. За к'во ти е светлината на деня, като в тебе тая клада гори и осветява всички тъмни кътчета на душата ти. И не ти трябва да разтваряш клепки за да я виждаш - тя си е у тебе - тоя откраднат лик.
И така - танцът на един Дух с други такива - дет сам ги вика, покрай кладата, сред огъня. И призрачна музика се лее, в хармония с пороя извън пещерата. Никога не си сам, дори и в тоя си мрак - толкоз души си откраднал само с допир, толкова парфюми си запазил с тоя си нос, дет надушва и багрите на чувствата у сърцето на другия - още преди той да ги е проумял.
Протегни ръка, поклони се до земята, поеми безплътната длан на любимата.
И заглуши тая тишина с боен вик.
Щото всичко е честно в Любовта и във Войната.
А всичко това е лично.
Лична битка, лична война, лична любов - на омраза и слепота.
А кой реално е слепият, щом само ти я виждаш, дори и в непрогледната тъма?
Щот сърцето ти гори и хвърля светлик - какво друго да ти трябва?...
Освен може би да поотвориш тия клепки, да изпълниш празни дробове с диханието на дъга, да се усмихнеш искрено на мига и да съзреш Богинята, дет е приседнала до огъня ти и се топли, стенеща любовни вопли.
Стига толкоз слепота - води само до ненужната кавга.
Усмихни се на дъжда и затанцувай из нощта.
Хванал за ръка, неземна красота....
Няма коментари:
Публикуване на коментар