Пресякохме ли?

А днес не мислех да пиша... Мислех да мисля... Да преживявам... Да си дам време... Време нямам, нито нерви.... Нямам търпение, нямам дисциплина... Въпреки че разбирам... Но понякога е твърде трудно... Да го приемеш... Всичкото... Случващото се... И себе си-то... Твоята роля... Твоята отговорност... Твоята сила... Защото е прекалено много... Да осъзнаваш, че сам си го правиш... Сам си сценарист, режисьор, главен герой и изцяло манипулатор на своят си живот... Ако Ти не го обичаш - твоето творение - то тогава кой?...

Миг - вятър - движение - стрелване - и си там... Забиваш пети в земята, вдигаш прахоляк...  Асфалтът е зад тебе... Вдишваш - издишваш... Оглеждаш се... Същите кактуси, същият пясък, същото небе и като цяло - същата пустиня.... Май само се обърнахме със задник в другата посока... Или пресякохме шибания път... Дето е постлан с толкова много грохнали трупове - баш по средата - изгубили вяра души... Как да не те е страх от тоя преход?... И в крайна сметка как би могъл сам да се ориентираш де си?... Ако няма кой да питаш? И нямаш доверие на пилешкия си мозък?...

"Пресякохме ли?" - се запитало пилето след спринта. Дребното му сърце туптяло до пръсване. Огледало се трескаво - и тук било само. Погледнало към небето - и то мълчало. Слънцето заслепявало, а Луната още не била изгряла. Вдишало - издишало. Успокоило си плахото сърце. И погледнало пустинята. А тя била безкрайна.... И осъзнало - че няма и на идея колко още подобни пътища я пресичат... А кой и би могъл?...

"Май пресякохме... И к'во от това?.." - си помислил орелът, който се реел над пустинята... И виждал много пътища, но не ги гледал по този начин... За него било друго - той летял... И в тоя си полет виждал много по-друго... И не пресичал пътища... Просто ги прелитал... Но той имал за свой съюзник вятъра... А кое пиле може да лети като орел? Кое пиле познава по този начин вятъра? И кой човек изобщо може да лети?.... Нали?... И аз се питам същото?....

Защото реенето, повърхността, вятарничевостта и като цяло - многообразието на човешките празноумия, които минават за артистичност и творчество или аристократичност и екстравагантност - когато са лишени от гръбнак от смисъл - просто рухват... Не мислите ли?...

Защото ако си дълбок, тежък, реален, земен - нещата които носиш, уроците които намираш, истините с които живееш - изобщо не са леки.... И това питам и това търся... Как такъв - истински човек може да се рее - свободно?... Майната им на хората! Човеците сме единици - като пилци в пустиня.... Но все пак ни има.... И това е важното! Това е Оазиса! Не мислиш ли?..

"Пиле! Огледай се! Нима не виждаш? Че си див петел и прелиташ пътища. И преброждаш пустини!" - извикал Орелът....

А пилето просто се изакало от страх пред сянката на Орела......

Ни пиле - Ни орел - Ни човек - Ни куче - Ни котка... Не знам к'во... Нещо вълче - щото се движи с Луната.... Просто сянка тичаща през пустинята... Търсеща Оазис.... И съдържаща всичко в себе си.... Пилешкото трепетно сърце, Орелският поглед, Човешката сянка, Кучешката вярност, Котешката  независимост... Просто съществуват такива единици... 

Но съдбата им е да са сами... И то за това... Те са единици...
Може да ги срещнете за малко... Могат да се завъртят около вас... Могат и да ви говорят...
Могат и да са спътници...
Най-многото което биха могли да бъдат....
Защото тези единици просто преминават...
Пресичайки пустинята - наречена живот...
Търсейки Оазис...
За да го споделят...
Защото са проклети да търсят и да вярват в човеците...
Защото са тук... Все още...
И имат сърцето на Пиле...
И погледа на Орел...
И волята на Вълк...

Но тези неща са мит в днешно време....
И е лудост и е тъжно...
Че хората не вярват в човеците вече.....
И за това само преминавам...
И само пресичам...
С пиле под ръка, с орел на гърба и с вълк на сърцето.....
Здрасти и сбогом!
Просто се отбивам.
Просто споделям.
Просто се уча.
Как да обичам....
А ти?

Не, не е ОК така!

Не! Не е ОК!

Не можеш така.
Не е позволено!
Не знам какво си мислиш...
Който и да си!...
Колкото и близък да си...
Каквато и кръв да споделяме...
Колкото и да се отказваш от нея...
Пак си в грешка...
С това си поведение...

Гледаш огледалото и му се дразниш на гримасите...
Играеш тенис със стена и роптаеш, че ти се връща топката...

Сам си го правиш и преиначаваш ситуацията спрямо нуждите си. 

Преразказваш своята си история по личен начин... 

Съществува ли изобщо друг?...
Разбирам те...
Но не това бе начина да ми го кажеш,,, 

Защото Ти вярвам, че така се чувстваш.
Вярвам, че не Ти е лесно.
Вярвам, че Ти все още вярваш и търсиш...
Мен. По някакъв начин....
Иначе нямаше и да опиташ да се споделиш...

Но както си седя спокоен в Моят си Бар. 

Ти - да ми влизаш с ритник.
Не - това не го толерираме!
Незавизимо кой си и какъв си.
Просто - ще летиш!
Докато те изхвърляме навънка....

Защото ти викам духа... в Моя Бар...
И пием по едно...
И намираме добра дума..
И си говорим...
Но накрая...
Твоят дух е същият...
И нищо не е чул от моя...
И нищо не е научил...
И нищо не признава...
Освен себе си и своето собствено мнение....
Не, не е ОК така!...

Защото няма комуникация...
Колкото и да се опитвам...
Остават само с мнения... 

Своите собствени...

И им трябва катастрофа, та да се сепнат...

И е тъжно.. И е излишно..
Според моето скромно мнение....

Има и други варианти... възможности....
Но не и за теб... Ти избираш най-крайното...
Най-болезненото.... Най-инвазивното....
Защо?

За да си докажеш, че си по-силен от мен?
Че си повече?
Че си по-кадърен?

По-успял?
По-центриран?
По-стабилен?
Спор няма - така е!

Но защо не си вярваш?
Защо имаш нужда да си го доказваш?

Защо следваш сянката си?
А не вървиш пред нея?...
Ти си състезател!....
Аз не съм Ти!
Приеми го!

Или продължавай да тичаш.... 

След сенки....

Аз избирах Своя си път!
Независимо кой какво избира за мен...
Или поне се опитва....
И, братко -
Не би ми бил брат, ако не си ми ценен...
И ако имах друг избор...
Както Ти!
Нямаш избор...
Съжалявам - прости ми!
Грешен съм и съм Те наранил...
Щото съм се родил....

Единственият начин да си изкупя греха, е да живея...
И да допринасям....
Но трябва да ме пуснеш...
Свободен да се рея...
В свобода да извирея...
За Светлина се уча да живея...
А може би и ще успея,
Съдбата си да проумея...