Shnitzel!!!!

Ksee - ksee - Mendoksee!
Drag, drag - such a drag - qеroio...
Или - bloody hell, shize, shit - или ако сте открили хумора, или малкият племенник ви наблюдава(смятай - попива като гъба) - SHNITZEL!!!

По по-друг начин си го представях. Ама Всичкото! Но то - нормално. Животът е това, дето ти се случва, докат си правиш планове, или си гледаш телефона, или квото там - дет ти е активно. Щот всичките сме ОКР (разбирай - имаме си натрапливостите и е нормално - щот неврозата е в границите на нормата.. да ама знам и други пътеки, май сам съм ги прокарал, или по-скоро са отдавна забравени, но винаги са си били там - просто ям моркови и съм се научил как да не хващам паяжини на очите). Щот всеки се е вторачил в т'ва дет му е в паницата - дет сам си е надробил. Като стари пуканки, които сам си се преебал да си вземеш, от онзи продавач, със съмнителния рояк от мухи, ей там от ъгъла на пресечката - точно под непостоянната улична лампа - дет ту угасва - ту изгасва. И то всичкото щот не мож да търпиш тая бездна - черна дупка в тебе - точно в слънчевия сплит - баш на гърдите. Слабото място на сърцето - дет е възелът на цялата броня на рицаря - ако го развържеш - остава по рожденни дрехи. А се знае, че черната дупка - т'ва е умряло слънце, дет мъката по загубата е прекалена, та всмуква всичко живо в себе си - просто щот мъката трябва да живее... и накрая няма ни един слънчев лъч, щот бездната е най-гладна за светлина, и просто всичко бива погълнато от тъма - а дупката отдавна е забравила как да свети, та да е слънце. Щот се знае - т'ва дет си го направиш сам - никой друг не мож ти го направи... Никой не би се и сетил!!!.. Но също така - "Помогни си сам - за да ти помогне и Господ!"

Щот филмът си е твой. И въпреки, че не само сме режисьори, актьори, сценаристи, продуценти и абсолютно - универсалното дистанционно на живота ни е в наще ръце! Ние избираме к'во да гледаме и с к'ва скорост. Единствено бутон за пауза няма. Щот животът никога не спира да тече - той е река, дори и да хване ледена кора - това е само на повърхността - на дълбочина течението нивга не си губи силата. И е само привидност, ако си мислите, че човека е спрял и седи на едно място. Просто сте се втренчили в ледената кора, обхванала мнението ви, фиксирала погледа в една точка - ей оная пукнатина - как да не го човъркаш т'ва? Ама само внимавайте - ако ледът не издържи, та пропаднете на дълбоко - много трудно ще си намерите друга пролука... много хора са се давили така. Щот течението е много силно и безпощадно тегли - като черна дупка - веднъж надуши ли те, попаднеш ли й в гравитацията - неимоверно ще видиш другата страна - а това е опасно, ако не си готов. Щот всеки носи броня. А има една приказка, за лудостта и хората - к'вото и да ви е мнението за психологията - "Твърда черупка - меко коремче!"... Та трябва да се пипа внимателно - а не да ръчкаш с пръчка и да си мислиш, че т'ва помага... То, човека - щом се е вледенил - смятай к'во му е!?!...

Ама е адски трудно да се поставиш в чуждите обувки. Да си отклониш погледа от свойта паница. Да му намериш "паузата" - поне за миг - та да видиш другият к'во си прожектира - да оцениш и неговия филм.
Трудно е да си смените местата - почти невъзможно....
Но човек се учи докато е жив.
А любимият ми, северно-комшийски Граф, ме е научил:

"In dreams one may falter,
but the only way to fail -
is to give up."

~the Count

Благодаря за шамара

Крачих дълго по пътеката. Вървях сякаш с векове. Защото без часовник, без календар - само по Слънцето и Луната, мож се ориентираш за времето - ако ти е толкоз важно. По сезоните познаваш колко са годините, ако ги помниш. Но кат си видял толкоз дълги зими, късни пролети и безплодни есени - за к'во ти е да ги помниш всичките? Тоя багаж от спомени и впечатления - товари. Като белезите - напомнят за раната. А слънчевият загар е друго нещо - говори за лятото, дет всичко е живо и крачи свободно навънка, диша с пълни дробове и се усмихва на Слънцето. Белег за усмивка и добри времена. А тая пътека - мойта, правата, стръмната - нагоре - дет си е само за мене - адски сенчеста бе, от отдавна свършили зими.

Но в един момент - гората се разтвори и пътеката излезе на полянка. Малка, закътана в планината, обрасла с диви цветя, магическо кътче, оазис от багри и светлина. И там, седнал в средата - съзрях едно подобие на човек. По-скоро беше звяр, облечен в меча кожа, брадясал и космат, чорлав и немит от сигурно - миналото лято, когато водата в езерото е била по-топла. Просто същество, дет няма как да бъде в клетка - трябва да живее свободно. За това е създадено и нищо не може да го спре да си изпълни съдбата - щот това му е призванието, а и го знае, та го е прегърнал. Та така срещнах тоя странник, тоя човек без име - просто щот имаме много имена за това привидение, а той името на никой не си го казва. Щот знае за магията и за силата на имената. За това, че името е заклинание - вика носителя му - и не бива да се ползва без нужда. А той е човечен и мъдър и идва сам, в точното време - и само при тоя, дет наистина има нужда. И понеже аз се чувствах адски самотен и изморен от дългия преход, та понечих да го заговоря...

Както си седеше спокойно, дишаше дълбоко със затворени очи - така за миг това лице се смени. Рунтавите посивели вежди се вдигнаха, дългите клепки се разтвориха и блеснаха две очи. Ама такива очи - искени, а такива зеници - свирепи. Виждаше истински и свирепо съзряваше лъжата. И ме погледна.

И ме попита "кой си?". Аз понечих да му отговоря и да му кажа как са ме кръстили, и още не си бях изрекъл и последната буква, а той вече се беше изправил и такъв шамар ми заби, с опакото на раката си, че ми изби всичко от главата. Просто замръзнах. Не бях ядосан, ни уплашен. Бях изненадан и учуден - това бе ново, бях любопитен, какво ли ще науча?

- Не те питам за заглавието ти! Ако беше важно - щях. Питам те - знаеш ли кой си? Ти не знаеш!

- Аз съм просто бродещ странник, мен краката ме водят и никога не знам точно накъде вървя. Обичам да се губя из гората, щот само така знам да се скрия от хората. Щот никой вече не обича да крачи, обича да се вози и да живее в аквариум. Аз така не мога! И затова се крия, да не гледам хората и те да не ме виждат. Щот кат ме мернат и го усещам тоя поглед, и се чувствам подканен да ги видя, и ги съзирам. А очите говорят и погледа се чувства. И понякога съм се губел така у хората и после много трудно се намирам обратно себе си. Та предпочитам да се губя из гората, по-безболезнено е лутането. А най-хубавото на това да се изгубиш е - че само така можеш да се намериш. Та, наистина не знам кой съм, прав си и благодаря ти за шамара, имах нужда. Но поне открих, че знам какво съм.

- Хората могат да са само спътници, никога част от тебе. И всеки си има своя път и си го върви сам. Възможно е различните пътеки да се пресичат някой път, но то е за малко и после се разделят. Така е в тая гора на живота. Та само кат си ходиш сам по пътя, оценяваш хубавите поляни и срещите на пътеките, дет си познал - само така можеш да намериш кой си. И той ти става верен спътник за цял живот. И нивга вече няма да си сам...

Неозаглавено

Неподправен, неопитомен, неподкокоросан, непровокиран, неопроверган - непростим.

Несит, незадоволен, ненадяващ се, несломим, но никога заблуждаващ се - неутешим.

Никога недаващ се, нивга недоучил, никога незнаещ, нивга несигурен - в нещата дето знае да търси... често на грешното място - шанс.

Недоживял, несполучил, недочул, грешно разбрал - недоразбран.

А какво нявга искал? Нищо друго, освен прегръдка - нивга не получил - а дали?

Ами ако е? Какво тогава? Голям страх - защото не от тъмата в себе си ни е страх - а от светлината! Само тя, идеята за нея ни сковава сетивата! Защото - какво ако се провалим, спънем и паднем по очи. Срам - огромен и неизмерим - от това че не сме улучили целта, а отдавна вече не сме деца!

Тъжно, но факт - люлката отдавна се разбридала, вървите оплели се - обречени на скъсване пред всеки напън, колкото и любов да имаме, та да ги сучем.

А въжетата сред хората са просто ластици - опъват се до скъсване, кат искаме да ги натегнем.

И умората се трупа, като преспа на сърцето. И надеждата заминава си с всеки трепет. Само едно туптене и едно трептене на сърцето - просто напомняйки че бие, че е живо - за кого? А защо?

Вечните въпроси, които никой век не разреши - защото трябва сам и за сега! Друг начин няма - гилотината те чака, зове ти името и пита - а ти защо живя и какво видя?

И или отговор изнизва се от твойто гърло, или просто заминаваш - ей там - във върволицата от неизказали се и тъжни, недоразбрани души, най-първо спрямо себе си. Наистина - неимоверно тъжно, но факт. Кой не е умирал с тоз позор?

Защото човек се учи, докато е жив. Учи се как да живее, да обича истински, а накрая - и да умира по тоз начин. Искрено и право - без предрасъдъци, без мнение за смъртта и какво му носи. Просто прегръща поредната любовница, била и то студената прегръдка на последната любима - оная, дет приспива те за вечни времена.

Но проклети сме ний, човеците, сред хората, търсещи смисъл и поука - защото искаме да се научим - да живеем, обичаме, усмихваме и смеем с очи, говорим и пеем - наща песен, нашия куплет, строфа - споменаваща плахо за любов, дет сме прекалено плашливи да я кажем, пък каму ли да чуем за нея, щот светлината заслепява и се губим. Скитаме се без очи, опипваме тъмата, скитаем се в мъглата.... А за к'во?

За обещания никога извършени? За клетви - несполучени? За страхове - непреборени. За живот - неизживян. За една прегръдка - незавършена.

Щот прокажените, ние, проклетиите - единствено това мечтаем. Някой да ни гушне, разбере, помилва и целуне - ей така, от човечност, щото не го е страх. Да имаш смелост да обичаш, да ти вдъхнат муза за живот - да ти напомнят, че си още тука - това незаменимо е. Но всичко е до време - уви! Ами - то друг начин няма, за нас - проклетите на живот, щот единствено за живот живеем и единствено на т'ва се учим.

Щот цял живот се учим как да мрем. Не щот живеем, та трябва да умрем. Просто сме се родили - нас никой не ни е питал. И знаем че нявга тряя да умрем. Та се знае - всяко раждане - завършва със смърт.

Единствено се моля - умолявам. Позволи ми да живея, да вкуся с устни твоя дъх, та после да умирам - с усмивка, с трепет и любов. Да имам да изпея мойта песен, пък после да слушам песента на гилотината.

Кошмар?

A си мислех, че съм сънувал кошмари и че съм преживявал гадости - бях се лъгал.

Събудих се целият облян в пот, треперещ от ужас и с един чудовищен крясък, изпълнен с мъка, но загнезден в гърлото ми, та само едно приглушено скимтене излизаше. Като новородено сърне, дет му е отредено да познае първо ножа на касапина, още преди майчината гърда. Такава безпомощност и такъв ужас ми се присъни - а най-лошото бе, че е от ония - големите сънища, дето ти говорят - за минали неща, за сегашни, за бъдещи - може би. Познават се по лепкавата пот, по обърнатите очи на вътре и по оня железен привкус, дето оставят след себе си - вкуса на неизбежното. А дали? Поне до сутринта е - щот трепериш като премръзнал. Да, няма начин да ги сбъркаш! Най-лошото е да ги забравиш, щот те ще се върнат някога - да ти напомнят...

И сега пия кафе, смуча жадно цигара и се опитвам да дишам равномерно, но не мога да спра да треперя, а ако се замисля - дъхът спира и напират горчиви сълзи, пред това съдбовно привидение. Надявам се поне едното писане да помогне. Ако ли не за друго - то поне за спомен. Щот само Господ прощава, а аз се уча да приемам, не умея да прощавам - най-малко на себе си - такъв чешит съм - проклет.

Сънувах безжалостен сън. Фройд е казал, че сънят цензурира, това дето има да ни каже - изопачава го в няква история, дето намеквала за смисъла - майната му на Фройд! Юнг, пък твърди, че сънят говори възможно най-директно, по най-добрия начин дето може - майната му и на него! Знам, че са адски прави и двамата, просто отговорът е "МУ" - ни "да" и ни "не" - просто е. А как ми се иска да сънувам само от розовите сънища - ония дето ми говорят за почивка и приключения с усмивка. Но не - оная тъмна и влажна пещера, дет се правят обредните жертвоприношения - тя ми е в главата, не знам що - ама е, просто е. И се уча да я приемам и да си говоря право с нея, да видя какво има да каже, та да я пусна и нея да си ходи по пътя. Само така знам, че е право.

Не помня декори, не помня време и подробности - само няколко лика и една ужасяваща емоция, такава дет те сграбчва за гърлото и не ти дава дъх. Помня ужасът - оня леден и лепкав ужас, дет не те пуска дълго време, щот се е загнездил в тебе, в душата ти, та те е хванал за струните и ти си само марионетка на конци. Сънувал съм всеквите зверове и убийства, срещал съм се с тях и съм се борил, не веднъж съм умирал в тая война на психето ми, но това.... това беше различно.

Присъни ми се една стара любов, една жена дето я бях взел за булка - щяхме да правим семейство. И в съня ми тя беше легнала да спи, а аз я гледах. Но както заспиваше, в един момент ме обхвана чувство, дет не може да се опише. Ако сте в планината с човек, а по некви незнайни причини ти гориш и ти е топло, а пък другия измръзва и се потапя в съня на бялата смърт, но ти не можеш го стоплиш - ей такъв сценарий беше. Гледах я аз, как бледнее и помръква, а с нея заспиваха и децата ми - още неродени, но им виждах личицата - едното беше момиче, толкова младо и невинно, личицето й белееше и скреж покриваше клепките й. Умираше ми семейството - това дето мъжът е роден да създаде и да пази. А аз, аз нищо не можех да направя - крещях, разтърсвах я, прегръщах я - нищо не помагаше - тя се бе предала, а с нея и децата ми. И не можех да я събудя, не можех да я живна, не можех да я спася - тя бе прегърнала смъртта. А аз се чувствах отговорен и виновен - аз бях повикал тоя студ и бях снел тая лавина, дето ни затрупа всичките - не мога да си го простя, но трябва да го приема, щот си е истина. И гневът и бясът помагат - щот топлят... но до кога?

И ми иде да крещя, но не мога. А ми иде и да чупя и блъскам, но не мога. И ми иде да плача, но и това не помага. Просто трябва да дишам и да се науча да приемам, грешки и скърби. Знам кой е виновен, но не мога да му простя.
Просто трябва да се науча да приемам... себе си.
... щото всичкото това - съм аз!