Несит, незадоволен, ненадяващ се, несломим, но никога заблуждаващ се - неутешим.
Никога недаващ се, нивга недоучил, никога незнаещ, нивга несигурен - в нещата дето знае да търси... често на грешното място - шанс.
Недоживял, несполучил, недочул, грешно разбрал - недоразбран.
А какво нявга искал? Нищо друго, освен прегръдка - нивга не получил - а дали?
Ами ако е? Какво тогава? Голям страх - защото не от тъмата в себе си ни е страх - а от светлината! Само тя, идеята за нея ни сковава сетивата! Защото - какво ако се провалим, спънем и паднем по очи. Срам - огромен и неизмерим - от това че не сме улучили целта, а отдавна вече не сме деца!
Тъжно, но факт - люлката отдавна се разбридала, вървите оплели се - обречени на скъсване пред всеки напън, колкото и любов да имаме, та да ги сучем.
А въжетата сред хората са просто ластици - опъват се до скъсване, кат искаме да ги натегнем.
И умората се трупа, като преспа на сърцето. И надеждата заминава си с всеки трепет. Само едно туптене и едно трептене на сърцето - просто напомняйки че бие, че е живо - за кого? А защо?
Вечните въпроси, които никой век не разреши - защото трябва сам и за сега! Друг начин няма - гилотината те чака, зове ти името и пита - а ти защо живя и какво видя?
И или отговор изнизва се от твойто гърло, или просто заминаваш - ей там - във върволицата от неизказали се и тъжни, недоразбрани души, най-първо спрямо себе си. Наистина - неимоверно тъжно, но факт. Кой не е умирал с тоз позор?
Защото човек се учи, докато е жив. Учи се как да живее, да обича истински, а накрая - и да умира по тоз начин. Искрено и право - без предрасъдъци, без мнение за смъртта и какво му носи. Просто прегръща поредната любовница, била и то студената прегръдка на последната любима - оная, дет приспива те за вечни времена.
Но проклети сме ний, човеците, сред хората, търсещи смисъл и поука - защото искаме да се научим - да живеем, обичаме, усмихваме и смеем с очи, говорим и пеем - наща песен, нашия куплет, строфа - споменаваща плахо за любов, дет сме прекалено плашливи да я кажем, пък каму ли да чуем за нея, щот светлината заслепява и се губим. Скитаме се без очи, опипваме тъмата, скитаем се в мъглата.... А за к'во?
За обещания никога извършени? За клетви - несполучени? За страхове - непреборени. За живот - неизживян. За една прегръдка - незавършена.
Щот прокажените, ние, проклетиите - единствено това мечтаем. Някой да ни гушне, разбере, помилва и целуне - ей така, от човечност, щото не го е страх. Да имаш смелост да обичаш, да ти вдъхнат муза за живот - да ти напомнят, че си още тука - това незаменимо е. Но всичко е до време - уви! Ами - то друг начин няма, за нас - проклетите на живот, щот единствено за живот живеем и единствено на т'ва се учим.
Щот цял живот се учим как да мрем. Не щот живеем, та трябва да умрем. Просто сме се родили - нас никой не ни е питал. И знаем че нявга тряя да умрем. Та се знае - всяко раждане - завършва със смърт.
Единствено се моля - умолявам. Позволи ми да живея, да вкуся с устни твоя дъх, та после да умирам - с усмивка, с трепет и любов. Да имам да изпея мойта песен, пък после да слушам песента на гилотината.
Няма коментари:
Публикуване на коментар