Вселенска ирония

Тъмна, облачна софийска нощ. Люд студ, сняг и джавкане на улични кучета, събиращи се на глутници в търсене на забавления, които да стоплят душичките им в този кучешки свят. Дим на цигара, жужене на печка, тиха музика, голяма чаша с алкохол и жена, блажено спяща под завивките - все неща, които те задържат в споменатия свят, или поне правят пребиваването ти по-леко.
Транс, надрусване с реалност, в случаите в които няма с какво друго и студената действителност си има своите предимства. Стрес, отговорност, работа и о, да не забравим - пари. Все основни съставки на реалността.
Студена бледа светлина от монитор, минава полунощ в понеделник срещу вторник - начало на седмицата, начало на нов цикъл, вещаещ сива рутина и лошо време. Присъстват и множество неизвестни - избори, възможности, случайности. В крайна сметка най-интересното нещо в живота е способността му да те изненада - точно като човека - една безкрайна съвкупност от безграничен потенциал, които никой не знае как ще се развие, в случай че се размотае.
Въпреки, че човешката природа и особенно обществата, подтикват човечеството непрекъснато към стремеж за подреждане, обясняване и прогнозиране на света като част и като цяло, никои никога не може да каже със сигурност на коя страна ще падне хвърлената монета. Колкото и да се стараем и нуждаем от нещата да са под контрол, те никога не са. Винаги ще присъства потенциалната възможност на малкото камъче да оберне каруцата. Вселената си е такава. Или по-скоро взаимодействието на човешките същества със вселената го изисква - все някой трябва да ни научи и да ни постави на мястото ни от време на време. Защото основният Вселенски закон диктува, че всяко действие си има противодействие - привличане и отбръскване, гравитация и празно пространство. Но човечеството се явява такава флуктуация от цялата подредба на вселената, където всяко нещо си има определено място във "време-пространствения континиум" - сложен човешки термин, гласящ че всяко нещо си има място и време и съществува, защото може да се докаже, пипне, види и т.н.. Но човешкото същество, най-висшето създание във Вселената, до доказване на противното, дарено със разум и най-вече фантазия е дало плод на множество изключения - по облик и подобие на самото себе си, но често в разрив с действията си в реалността. Чест, дълг, обич, фантазия, добрина, традиция, съзнание - все неща, които попадат извън тази времева-пространствена рамка. В крайна сметка се оказва, че ние самите сме объркали света, които се опитваме да подредим - груба изява на вселенска ирония, тотална случайност или уникален дар? Кой може да каже?
Истината е някъде там - по средата, в някое кюше или разстворена в нищото. Може и да няма никаква истина, тъй като тя също е човешка измишльотина. Как знаем, че не сънуваме, кога знаем че сме будни, кога живеем и как изобщо знаем, че сме живи, а не просто просъществуваме още един ден? Съзнанието, че "всичко е сън" е първата стъпка към просветлението. Или поне така казват на изток.
А после какво?...
"Няма Дявол, а просто Господ като е пиян" - така пък казва артистът...