Ебаси....

Няк'ва вечер. Важното е че е петък! Осъзнаваме го все още....

Да се успиш зверски за работа... Да отидеш с час и половина закъснение... И да те посрещнат с усмивка, "добро утро" и домашна баница!?! Баница с домашни кори, дето колегата ги е правил от четири часа сутринта.....
Ебаси работата!....

Шефа да ти се смее и да ти обяснява, че не било нужно всеки път да му известяваш като закъсняваш.... Да се хилите и говорите за "implementation of a debugger" с който можеш и да си рисуваш светещи пишки из въздуха..... Да соподеляте мнението, че това си е налужаща нужда!... А шефа да ходи с къси гащи и зимата и да не вярва в болести, щото те действали само за по 24 часа - макс?!?....  Ебаси шефа!....

Жените да те гледат как ги разбираш, истински съзираш, провокираш, опитвайки да развиваш, без слабостта си да презираш. Да те милват по брадата, а ти да миришеш им косата. Да се омъркате - умилквате... До там, че да те е страх да трепнеш, да мигнеш или погледа да вдигнеш. Да не вземеш, та прозреш - че мечтите могат и да са реалност, щом съдбата си ковеш.... Да сънуваш, без да ги бленуваш - по челото да целуваш. Да лежат ти във кревата, да усмихват те в отплата. Все различни, но прилични - кат парчетата от огледалото са ми привични.... Дето пръснала се е душата - чуди се как да се закърпи тя, горката.... Баси и душата....

Да излезеш от работа за да си вземеш бира и храна в шест часа вечерта.... Да приключиш с работата, но с писания любимата - отключиш. Да си допиеш и изпушиш ти една цигара, по телефона да забъркаш й отвара. Да се хванете - съзрете, без да яхвате конете... Да разбулите съдбовни сенки, да целунете комплексни-бемки. Накрая просто с кимане да се разберете. Приемайки, с допир да целунеш й нозете.... Да танцуваш си танго, дори и със съдбовното вълмо....Думите си да забравиш, когато косите й погладиш.... По-натъмно - така си е тамън, изгасяйки лампите, а безлунна нощ си е навън... Но все пак напипваме се в мрака - надушвайки се - все намираме се из съдбата..... Ебаси и съдбата!....

Да отида за една бира за да видя - едната барманка, дет признава се то и за жена, но подозирам че съдбата пак играе ми игра - от която имам да науча, някой ден може би и ще да сполуча... Барманката да хване да ме черпи бира докато интересна приказка, по между другото тя повокира.... Без да искам да остана за концерта. Да изпиша си късмета - тази вечер добросъвестен явява се поета.... Ебаси и късмета....

Ебаси и концерта.... Концерт, на който не мислех да оставам, щото често на съдбата си не вярвам. Че от всяко нещо можеш ти да се поучиш!... Но хубаво е първо да разтовариш вериги - кучи. Да изтриеш старото си мнение, да презреш удобното забвение.... Щото истината е че онази - дето е мислената, прекрасна и мила - без страст - образа й изродила.... Ми тя,.. щеше много да се изкефи на тоя концерт!.... По-скоро нейни песни и по-скоро нейна музика, сигурно и по-нейни хора.... Знам ли - не е тук.... Изглежда не аз съм човека и не това е вечерта.... Други чудеса май днеска аз въртя.... Ебаси и чудесата.....

Та такъв ми е живота - разтоварвайки хомота.... Една да пия с очи, другата да ми говори до зори. Трета да хване ме омърка. Четвърта - в сърцето да опита да човърка. Пета - музиката ми да слуша. Шеста - да ме срещне из съдбовна суша.... Накрая всичко е за да се наместя, но на мене се харесва...  Все не зная, но вървя - по своя път ходейки си аз кървя. Само така аз познавам че е прав - животът ми направи ме корав....

Но животът си е той чудесен - щом истини явяват се кат песен!... Няма друг и няма друго  - твоя си живот единствен е - и то е чудо!

Безмълвен...

Не знам какво да кажа... Рядко ми се случва... Да ме оставят безмълвен...

Ако животът ми беше комикс, щях да изглеждам като анимационен герой с паднало чене... Олигавен и оглупял до безумие.... Или вълкът с изплезения език.... Или Скуби-Ду, който го хранят със Скуби-Снакс, а той лети в облаците.... Няк'ва смеска из между всичкото.... Не е реално... Когато те питат "Ти вярваш ли в магии?" - при положение че вече са те омагьосали....

Ако ти беше супер герой, мисля си, че би имала невероятната сила да изменяш реалността и хората около тебе... Представям си го като розово-виолетов балон, който размеква и провокира.... Може би защото покрай теб се чувствам като глина.... Може би просто защото така ми влияеш.. Размекваш ме като ми измъркаш и като те подуша....

И ми е невероятно трудно да си представя, камо ли да се опитам да обясня... Каква промяня ми предизвикваш в Света.....Колкото и да съм сънувал, вековни вечери бленувал.. не бих могъл и да си въобразя, че с теб ще си споделям аз Света....

А тоя Свят е невероятно флуиден... Като мен. Изменяме се спрямо ситуацията, танцуваме с привидностите и не умеем да седим на едно място. Обичаме да мърдаме и да щукаме. Не ни свърта в граници, ни в правила, а чуждите очаквания ни чупят зверски много... Ако бях огледало - щях да се съм се пръснал на хиляди парчета. Да се опитам да отразя всеки и всичко, да се види право какво е и как гледа. Като див звяр, оглупял и оглушал. Като глиган ровейки за трюфел. Заровил си главата в калта и нито може, нито ще да се окопити и осъзнае. Да се поогледа и да види истински човек. Чифт очи, отразени в счупено огледало. Няма да ги види. Няма шанс да ги съзре. Щото те само хвърлят един поглед и рядко поглеждат отново. А и знаят, че никой и не иска да ги види втренчени в него,  прекалено хищно гледат. А глиганите не искат такъв поглед, такъв всепроникващ взор. Видят ли го - вирват всички бивните във хор.

Та предпочитам да си крия очите под козирка на шапка или очила. Да не гледам много дълго някого и често да извръщам поглед. Да кимам и да се усмихвам. Да слушам и да чувам няколко истории едновременно... После защо ли ми е трудно да запомня имена... щото чувам хор в разновидни гласове, дето всеки пее различно... И само по миризма и отношение познавам... Без да гледам, без да говоря... Просто се опитвам да си спомня.... Какъв бях навремето без срам. Преди огледалото да се пръсне, а от трясъка - езика си да глътна.... Да остана и без думи, а от стъклата - без очи... Но отново - в тъмното, намират се звезди. Да просветнат на слепеца в мрака, на безмълвника - нямата усмивка разберат. Камъкът да вземе да умекне. Скелетът на динозавър да вземе и да трепне.

Без думи да те разберат.
Понякога - неземно красив си е Светът!

И к'во? Беееееее....

И к'во - нито знам дали да пиша, нито дали има смисъл...
А в крайна сметка много ясно знам...
Какъв смисъл вкарвам...
Колко ми е нужно да го изпиша...

Трудно е да се преведе приживяване,
със всичките му емоционални привкуси,
със скритият смисъл, със личната сянка и тн....

Невъзможно е да се сподели, Нереално е някой да те разбере...
Особено само с думи...
Всеки си има свой собствен свят и мнение, а е различно чувствителен и педантичен спрямо своя собсвен поглед....

Да провокираш ситуация на неразбирателство за най-тривиалното нещо, просто защото ти е интересно, а и искаш да й видиш очите.
За момент да те вземе на сериозно, да се вторачи - ала вгледа,
да почувстваш погледа й, дори и когато се опитва да пробие с него дупка в черепа ти. Вниманието е награда от само себе си...
Но после....

После си плащаш.... За всяко нещо....
Особено когато си позволил да ти се качат на главата.
Просто защото си добър и искаш да помагаш...
Тогава си докарваш белята...

От рода и хора - индивиди, дето не минават теста за човеци. Дето са пиявици на енергия, време, внимание - и каквото имаш и ти е ценно. Които са несъобразителни и дори за секунда не помислят за другия. Неблагодарни и нагли хора - те са ми любимите!... За растрелване.

Що после съм бил гневен?
Ами защото:

Много са нещата, невъзможно е да ги изброя... Но мога да дам примери:
- Може би родата дето ме псува, щото съм му светнал лампата в хола и събудил - където не й е мястото да спи - та заради това "съм бил лайно".
- Може би любимата жена дето като я настъпиш на болна тема - просто за да вдигне очи, дори и в отвращение и криза да те погледне. Та да се видите...  А накрая заявява: "Не искам да си говоря с теб!"... Няма по-голям айсберк за мен....
- Може би че фетиша ми е : "качествена комунукация"....

Когато можем да си говорим право,
въпреки сърце кораво -
истини да виждаме,
а не като гневни овци на паша да прииждаме....

Динозавър...

Какъв е шансът да срещнеш динозавър в днешно време?

Мъжете биха отговорили: "Едно на билион! Те са изчезнали! Логиката ми е желязна. Прав съм!"

Жените биха отговорили : "Петдесет на петдесет. Или ще го срещна - или не." - Пак желязна логика.

Това е виц...
И не в логиката е отговорът...

Но динозаври - има...
Моят въпрос би бил - "А как ще разпознаеш динозавър?"

Както всяко нещо във вселената - нито има един вариант, нито има правилно и грешно - то просто е. Ако знаеш как и какво е - няма как да го сбъркаш.

Динозавър:
Отличителните характеристики - животинското в очите, хищническият поглед, острите зъби, студенокръвното сърце - което има нужда от нещо допълнително за да бие нормално, да тича подир плячка, или да трепери от страст.
Диагностичните симптоми - неспокойна стойка като на див звяр, чувство че не си си на мястото, честа жажда за кръв и плът, по-голям фокус спрямо корените и историята на природата, отколкото към новостите и технологиите. Не притежава smart-phone...
Странични ефекти - постоянно желание за бягство от реалността на сегашното време, нежелание за участие в чуждите занимания и интереси, чувство за свръх-стимулация от приети банални неща за този век - компенсирана със свръх-реакция спрямо минимални стимули, загуба на адекватна комуникация със сегашните туземци, загуба на чувство за общност и принадлежност, страх, гняв, омраза и обвиняване на други, депресийни периоди, обвиняване на себе си, чувство на вина, убийство, само-убийство, срам.. (преди идентификация - прочетете дребният фрифт на листовката!)

Знам че не съм единствен. Само се надявам да не съм последния. Защото знам че човекът, както всяко животно се адаптира към нови условия. Много от хората-динозаври ги опитомиха - те си го избраха да го позволят. Да станат куче или котка, да въртят опашка и да се умилкват на стопанина. Загърбиха дивото, предадоха себе си и коренът на божествената зверственост у себе си. Изгубиха си енергията и предадоха акумулатора на врага, с надеждата че като са послушни - ще ги зареждат. Като smart-phone-те си. "Аз ти давам любов и внимание, значи и ти ще ми дадеш. Щото съм гладен, защото съм забравил как да храня себе си-то.". Станаха "цивилизовани" - това е най-страшното...

И така живеят зависими - обречени, като на простор провесени. Да съхнат и да вехнат, мислят си: "Сигурно след смъртта ще ме открехнат." И направиха семейства, дариха живот, оставиха звяра си в децата им да действа. Загърбиха мечтите, забравиха и мъдреците -  всичките поради любов се сляха със глупците...

Горко им - горко ни... Всички споделяме един и същи ареал, всички живеем на една земя, а всяко нещо влияе!... Тази истина, че всяко нещо оказва влияние, често хората го забравят, просто защото са хора. А те, хората - те обичат да си обясняват нещата, вместо да ги видят, подушат, опитат... И динозавър, дето си е загърбил природата, да се прави на прилежен човек, да създаде потомство - на какво ще ги научи?... На как да предадеш себе си? Как да улегнеш? Колко е готино да си дебел и лежерен плужек и жена ти да те храни?... Или ще разправят старите изветрели вече истории за величие, за мощност, за тръпката от лова и какво е да тичаш свободен? При положение, че те самите са го забравили... И не говоря за лов на хора-кошути, а за лов на мечти-планини. Не за лесното-достъпното, на една ръка, на една хапка разстояние, а за онова дето цял живот се гони, години се катери, за да осъзнаеш колко е далече върхът, но че и е единтственият път със сърце.

Говори един дърт динозавър, неспособен, нежелаещ да се адаптира. Прекалено не си е на мястото - иска да избяга, да се махне! Уви - проклетите съдби. Да се луташ и да пъшкаш- всяка тухла във стената ти да блъскаш. Да биеш, удряш и от умора да повръщаш. Но стената не помръдва. Ни на косъм - че от век, щот не  признава те като човек. Да не вярваш на лъжите, да подушваш и глупците, дето викат ти - идвай с мен, животът ти ще е блажен.

И осъзнавам - не хората са виновни, че човечеството е грешно - така са ги научили. Сигурно им трябва метеорит, катаклизъм, апокалипсис, че да се сепнат. Тъжно, неимоверно тревожно. Моля се да не съм прав и да има алтернатива.... Но аз не мога да я видя. Знам че истинска промяна става само с кръв - моя, чужда, каквато се намери - трябва да се пролее... И чак тогава, когато достатъчно човеци са я вкусили, видяли, помирисали - могат да се отвратят. От себе си, от другите, от лъжите които са ни култура, от глупостите с които си замазваме очите... Биха могли да видят право - как на децата си вредим, как не можем смислен свят да съградим. Как всеки тича и се лута, от реалността си търсейки поука.

Но осъзнатите са динозаври.
Виждат себе си, че са като кентаври.
Че животното е в любовта, във страстта, която за 3 месеца може ни събра.
Ами след това?

Молим се за метеорит, фантазирайки себе си - развит.
Какво би спасил и приел, във новият свят - би посял без тел.
Без ограждения и неверия.
Не страдайки от старите поверия.
Вярвайки че може да е по-добре,
не е нужно да си на колене.

И че накрая, може би този динозавър заслужава вяра.
Щото живял е той столетия.
И осъзнава, че живее във комедия.
Която сигурно трагично свършва.
Ако избираш да си човешка мърша.

Вместо да се сепнеш и събудиш.
Съмнението в себе си - прокудиш.
Че май си животното - човек,
от което може да се поучи този век.

Че не ти е мястото в музея.
Хубваво е идея за промяна да повея.
На загубените хора в този век.
Мъдростта на динозавър, който се учи как да е човек.

Осъзнаване

Чак сега го осъзнавам...
Грешката в системата... Поне едната от несъзнавано многото дефектни конфигурации в моят психичен проект, наречен Аз. Едно огромно купище от чарколаци и всякакви разновидни джунджурии, увисени по строителното скеле на вала, който градя внимателно с годините. Един гигант или поне опита за него - представляващ само безжизнени кости и провисени парчета меса. Един опит за обрисуване и разбиране, сработване и удържане на онова неназовимото - дето е отвъд вала....

И аз съм някъде там, във, под, над него. Неизменна част съм - все пак всичкото това е моят дизайн. Но защо тогава се чувствам толкова нищожен? Безпомощен и обезверен? Сам, дори самотен? Защо единствено в светлината на нечий любящ поглед намирам повод да вярвам в себе си? Колко жалък ме прави това?!?

Защо съм толкова ограничен и глупав? Защо съм толкова наивен и жаден за чуждата вяра? Защо съм толкова мнителен и недоверчив спрямо думите? Какво повече търся?...
Емоция? Смисъл? Истина?...
За какво ми е?  Нито мога да я пия нито мога да я ям... А и като я нося и споделям - отблъсквам другите.... А те искат хубавото... Хубавите думички с приятната емоция и напудрения смисъл...
Кеф, сладост, красота - да си оближеш пръстите...
Когато ти се възхищават - толкова е хубаво... Толкова фалшиво.

Защо ли вярвам само когато наистина съм ги докарал до ръба, че и лекинко провесил. Да видя какво ще се случи - чисто човешко любопитство. Кой до колко и какво може. Страхотен опит е. Особенно ако можеш и да си му свидетел на човека - ставате двама. И се научавате на чудеса, че и го споделяте за да знаете че не е само лудост.

Защо ли само в лудостта просперирам? Защо ли единствено там не се плаша? Лудостта от Мъка и Лудостта по Любов - толкова често се срещат и за жалост толкова и са близки. Но ако си се научил да разграничаваш отенъците от привкусите им на небцето си, тогава няма как да сбъркаш гозбите. Няма да те боли коремче и ще си приел това което искаш...

За жалост нещата които искаш, рядко са нещата от които наистина се нуждаеш... Ако си научил и това... Може и да е за щастие! Когато разбереш и приемеш, че не винаги получаваш това което искаш, но понякога можеш да получиш това от което се нуждаеш.
Когато се научиш на благодарност към това което имаш, а не да гледаш какво ти липсва. Май единствено тогава можеш да продължиш наистина по пътя си...

Защо ли не вярвам в доброто за себе си?
Не вярвам на добра дума - винаги може още.
Не вярвам на чуждата емоция - често са загубени.
Не вярвам в чуждия смисъл - но го уважавам.
Накрая проповядвам с добри думи и приятни емоции ефикасен смисъл - а хората ми викат, че съм бил готин и умен. Но аз не им вярвам. Фалшиво ми е всичко. Просто не виждам някой да търси истина изобщо....

Защо ли само на жена, разтворила бедра,
без дъх оставена и запотена - но в този миг с мен увековечена.
Единствено от нейна ласка - чувам как Егото си пляска?
Как вяра нямам и не признавам - чуждите аплодисменти - не приемам че са компетентни.
Не вярвам и настръхвам, когато сред предубедени погледи присъствам.
Единствено със мен, хванати за ръка - аз мога да те преведа.
През моят Ад и моят Рай - каква ми е съдбата - ти познай.
Чак тогава - ти кал'ен - би могъл да си ми суверен.

Щото вяра за други нямам.
Едвам на себе си помагам.
Щото виждам и не мога да се спра.
Живата съдба да си прозра.
Колко още имам да катеря...
Из тази планина забулена в неверия...

Три за Едно на Панаира!

Ретроспекция....

Млади готически девойки, по-скоро деца...
Скитат се из сборището...
И се случва да ме питат точно мен...
За тъмна поезия... в рими - сигурно...
И не знаят какво искат...
Знам какво си мислят, че търсят....
Сигурен съм, че се лъжат...

Убеден съм, че търсят грешното нещо -
на грешно място, поради грешни причини.
Мисля си, че питат за нагримирани вампири,
или за сресани върколаци...
Познавате ги - онези от телевизията.
Тези, както и многото други образи,
методи с които се кастрира човешката свобода.
А именно - свободата на въображението!
И личният избор - и отговорност - как да го използваш?

Или може би питат за писанията на онези - другите.
Флуидните и вечни образи - тези от песните.
Сигурно искат да погледнат и да се докоснат...
До техните сърца - тези на демоните и на падналите герои.
На обърнатите воини, на изтерзаните и предани души...
Само и само в името на страстта....
Единствено тя тегли така към непрогледната тъма...
Брачното було на Смъртта и Любовта...

Но песнопойки не издаваме...
Съжалявам....
На съседната будка може да намерите брокатени караконджули.
Вярвам, може би те ще задоволят неосъзнатите ви нужди...
Знам ли?... Кой съм аз?
Аз просто преминавам.

И ги изпратих да си ходят,
да се лутат и да търсят...
И те незнаейки какво дирят...
Не ми е това работата.
Да ги упътвам...
А дали?...

Не знам - честно...
Вече нищо...
Нито знам, нито вярвам...
Само помня и приемам....

А помня....
Че тогава, тоя човек, дето го питаха -
ония девойки, онези въпроси...
И той взе, та се  запита...
Но отговори нещо друго в него...
И най-страшното е че проговори истината...

И на задника на ценоразпис,
на ала справка - ала безсмислие на хартия...
Той надраска, на три дъха дразказа...
Своята истина - показа....

"В тъмна нощ и светъл ден,
седи си паяк покрай мен.
И ме пита със очи:
А ти защо така се скри?
Магьосница ли зла,
в гърдите ноктите заби?
Отровен ли бръшлян
сърцето ти уви?
Че мисли кървави си шепнеш,
но не можеш и да трепнеш...
Та скиташ си така из мрака на света,
със своята съдба, която сам си ти избра.
И знаеш - самотен ще си век,
защото не вярваш на човек.

*

А хората минават - скитат, изостават.
Мислят ли? Забравят!
Свойта суета - продават.
Себе си не се познават,
че и Кармата не си признават.
На лъжите свои все си вярват.
Като духове живота си прекарват.
И накрая със въздишка,
безсмислие - кат мишка.
В дупка се завират и така и си умират.

*

Но глух си Отче - ти не чуваш.
Все на греховете си робуваш!
Не вярваш в бога, нито в духа.
Гнил си кат презряла круша!
Щот със свойто лицемерие,
изпълняваш предателско поверие.
Ни си Отче, ни си Тате....
Едно поредно грозно пате!"


Месеци по-късно....
Ала - година.... и бая работа...
Само мога да кажа...
Че си спомням как баща ми ми говори:
"Или си човек или си мечка.
Но ако трябва да си мечка -
да си готов за борба!"
Аз, Гризли съм сега!

Обърках се... Това е песен...
Или реалност...
Свободата да избираш -
къде отиваш да мигрираш...
Как в Света да просперираш,
в Себе си ли инвестираш...

А накрая всичко е игра,
проиграната съдба.
Мухлясала безсмислена творба.
Смисъл - който жив човек не може и разбра....