Чак сега го осъзнавам...
Грешката в системата... Поне едната от несъзнавано многото дефектни конфигурации в моят психичен проект, наречен Аз. Едно огромно купище от чарколаци и всякакви разновидни джунджурии, увисени по строителното скеле на вала, който градя внимателно с годините. Един гигант или поне опита за него - представляващ само безжизнени кости и провисени парчета меса. Един опит за обрисуване и разбиране, сработване и удържане на онова неназовимото - дето е отвъд вала....
И аз съм някъде там, във, под, над него. Неизменна част съм - все пак всичкото това е моят дизайн. Но защо тогава се чувствам толкова нищожен? Безпомощен и обезверен? Сам, дори самотен? Защо единствено в светлината на нечий любящ поглед намирам повод да вярвам в себе си? Колко жалък ме прави това?!?
Защо съм толкова ограничен и глупав? Защо съм толкова наивен и жаден за чуждата вяра? Защо съм толкова мнителен и недоверчив спрямо думите? Какво повече търся?...
Емоция? Смисъл? Истина?...
За какво ми е? Нито мога да я пия нито мога да я ям... А и като я нося и споделям - отблъсквам другите.... А те искат хубавото... Хубавите думички с приятната емоция и напудрения смисъл...
Кеф, сладост, красота - да си оближеш пръстите...
Когато ти се възхищават - толкова е хубаво... Толкова фалшиво.
Защо ли вярвам само когато наистина съм ги докарал до ръба, че и лекинко провесил. Да видя какво ще се случи - чисто човешко любопитство. Кой до колко и какво може. Страхотен опит е. Особенно ако можеш и да си му свидетел на човека - ставате двама. И се научавате на чудеса, че и го споделяте за да знаете че не е само лудост.
Защо ли само в лудостта просперирам? Защо ли единствено там не се плаша? Лудостта от Мъка и Лудостта по Любов - толкова често се срещат и за жалост толкова и са близки. Но ако си се научил да разграничаваш отенъците от привкусите им на небцето си, тогава няма как да сбъркаш гозбите. Няма да те боли коремче и ще си приел това което искаш...
За жалост нещата които искаш, рядко са нещата от които наистина се нуждаеш... Ако си научил и това... Може и да е за щастие! Когато разбереш и приемеш, че не винаги получаваш това което искаш, но понякога можеш да получиш това от което се нуждаеш.
Когато се научиш на благодарност към това което имаш, а не да гледаш какво ти липсва. Май единствено тогава можеш да продължиш наистина по пътя си...
Защо ли не вярвам в доброто за себе си?
Не вярвам на добра дума - винаги може още.
Не вярвам на чуждата емоция - често са загубени.
Не вярвам в чуждия смисъл - но го уважавам.
Накрая проповядвам с добри думи и приятни емоции ефикасен смисъл - а хората ми викат, че съм бил готин и умен. Но аз не им вярвам. Фалшиво ми е всичко. Просто не виждам някой да търси истина изобщо....
Защо ли само на жена, разтворила бедра,
без дъх оставена и запотена - но в този миг с мен увековечена.
Единствено от нейна ласка - чувам как Егото си пляска?
Как вяра нямам и не признавам - чуждите аплодисменти - не приемам че са компетентни.
Не вярвам и настръхвам, когато сред предубедени погледи присъствам.
Единствено със мен, хванати за ръка - аз мога да те преведа.
През моят Ад и моят Рай - каква ми е съдбата - ти познай.
Чак тогава - ти кал'ен - би могъл да си ми суверен.
Щото вяра за други нямам.
Едвам на себе си помагам.
Щото виждам и не мога да се спра.
Живата съдба да си прозра.
Колко още имам да катеря...
Из тази планина забулена в неверия...
