четвъртък, 26 юли 2012 г.

зад клепки


Странно нещо е човека. Лудо и противоестествено се явява неговото съществуване в природата. Разруха, поквара, дисбаланс носи той. Единственото животно, което само търси и намира начини да се самоунищожава и то с невероятната находчивост и настоятелност, характерна единствено за хората. Един ден сигурно ще се стигне до окончателното решение на тази борба на смърт и умъртвяване. Най-вероятно ще еволюираме като вид, благородно заличавайки всеки човешки представител. Мисля, че така и ни се пада!.. Не съм светец или проповедник, напротив - просто съдя по себе си...

Отварям очи. Угарката догаря в ръката ми и пари приятно измръзналите пръсти. Последна дръпка, вдишване и запращам фаса във вече сивата пепел на огнището. Единствено вятъра, шушнещ на дърветата и пукането на все още тлеещите въглени развалят перфектната тишина на ноща. Поне в планината можеш да избягаш от шума на цивилизацията, хората и всичките им човешки сложности и крещящи проблеми. Поне в гората можеш да чуеш спокойствието на дърветата и живота на тревата. Поне скрит в шубрака, далеч от чужди погледи можеш за момент да се опиташ да се скриеш и от своя. Никога за дълго. 

Затварям очи. Тъмнината се изпълва с образи, миризми, усещания, спомени нахлуват неканено и изпълват мрака зад клепките ми. Дъхът се изтръгва от гърдите ми и дробовете ми се пълнят с олово. Картините се сменят, гонени от съпротивата към сълзите напиращи в очите ми, само за да се завърнат озарени със силата на тръпките, които ме побиват. Студ нахлува в костите, а сърцето се сковава с мислите за изгубената топлина. Мрак обгръща сетивата и само сенките в душата остават да ми правят компания. Не е ли така винаги?...

Отварям очи, само за да видя по-светлия мрак около мен. Слънцето е залязло отдавна, само звездите мъждукат в пролуките между тъмните облаци над главата ми. А моите Звезди? А моето Слънце? Къде са сега, защо не ме топлят? Знам, че все още тлеят някъде дълбоко заровени в недрата на съществото ми, но огряват някой, нечий друг свят, а не моя. Сенките, моите верни спътници, вече не са толкова тъмни - избледняха на фона на мрака, който се загнезди в мен. 

Отново притварям клепки и се пускам по течението на реката на спомените... Първо съвсем плавно изплуват картините на усмивки, смях, волно тичане из зелените полета на моето детско сърце, мириса на прясно окосена трева, рохкава пръст, борова смола и вкуса на ледена вода от планински поток в жарко лято.... 
По-бързо.
Картините се сменят с горски върхари и оголени чукари, бодливи клекове и открити полянки, шума на вятъра в дърветата, писъка на самотен орел в небето, песента на планината на живота ми... 
Още по-бързо, вече си набрал енерция - няма спиране! 
Сенките изплуват и започват да танцуват в бързея поркай мен. Духове на миналото, на горчивина и съмнения, на болка и страх. Аз ги поглеждам и се усмихвам на всяка - иде ми да ги прегърна, те са си мои и аз съм техен - моите демони и техния ад. Вече не ме следват неотлъчно в гръб, а вървят редом с мен, вече не се плаша като погледна назад и видя тъмното очертание на измореното си тяло, просто се усмихвам, колкото сила имам и продължавам да крача, макар и сенчест, но не и сломен...
Още, още, още по-бързо! 
Чувам грохот на вода, бяла пяна облива лицето ми и ме носи като облак, стремглаво по течението на реката на духа ми. Отпуснал съм се напълно, пуснах всичко което стисках толкова силно до преди - отчупените вейки фантазии и частиците от счупените си мечти, дори малкото огледалце с моя образ - открих, че само ме теглят към дъното и не мога да плувам с толкова много вехтории по себе си... А аз искам да летя... 

Не! Няма да отворя очи! Не още!...
Грохотът става оглушителен. Тялото ми се носи свободно по течението. Виждам ръба и рязката граница синева. Май вече се развиделява. Политам надолу заедно с безбройните капки ледено студена вода - отивам да се влея в морето, където се ражда Слънцето всяка утрин. 
Време е.

Виждам Изгрева! 
Отварям очи.