Събудих се целият облян в пот, треперещ от ужас и с един чудовищен крясък, изпълнен с мъка, но загнезден в гърлото ми, та само едно приглушено скимтене излизаше. Като новородено сърне, дет му е отредено да познае първо ножа на касапина, още преди майчината гърда. Такава безпомощност и такъв ужас ми се присъни - а най-лошото бе, че е от ония - големите сънища, дето ти говорят - за минали неща, за сегашни, за бъдещи - може би. Познават се по лепкавата пот, по обърнатите очи на вътре и по оня железен привкус, дето оставят след себе си - вкуса на неизбежното. А дали? Поне до сутринта е - щот трепериш като премръзнал. Да, няма начин да ги сбъркаш! Най-лошото е да ги забравиш, щот те ще се върнат някога - да ти напомнят...
И сега пия кафе, смуча жадно цигара и се опитвам да дишам равномерно, но не мога да спра да треперя, а ако се замисля - дъхът спира и напират горчиви сълзи, пред това съдбовно привидение. Надявам се поне едното писане да помогне. Ако ли не за друго - то поне за спомен. Щот само Господ прощава, а аз се уча да приемам, не умея да прощавам - най-малко на себе си - такъв чешит съм - проклет.
Сънувах безжалостен сън. Фройд е казал, че сънят цензурира, това дето има да ни каже - изопачава го в няква история, дето намеквала за смисъла - майната му на Фройд! Юнг, пък твърди, че сънят говори възможно най-директно, по най-добрия начин дето може - майната му и на него! Знам, че са адски прави и двамата, просто отговорът е "МУ" - ни "да" и ни "не" - просто е. А как ми се иска да сънувам само от розовите сънища - ония дето ми говорят за почивка и приключения с усмивка. Но не - оная тъмна и влажна пещера, дет се правят обредните жертвоприношения - тя ми е в главата, не знам що - ама е, просто е. И се уча да я приемам и да си говоря право с нея, да видя какво има да каже, та да я пусна и нея да си ходи по пътя. Само така знам, че е право.
Не помня декори, не помня време и подробности - само няколко лика и една ужасяваща емоция, такава дет те сграбчва за гърлото и не ти дава дъх. Помня ужасът - оня леден и лепкав ужас, дет не те пуска дълго време, щот се е загнездил в тебе, в душата ти, та те е хванал за струните и ти си само марионетка на конци. Сънувал съм всеквите зверове и убийства, срещал съм се с тях и съм се борил, не веднъж съм умирал в тая война на психето ми, но това.... това беше различно.
Присъни ми се една стара любов, една жена дето я бях взел за булка - щяхме да правим семейство. И в съня ми тя беше легнала да спи, а аз я гледах. Но както заспиваше, в един момент ме обхвана чувство, дет не може да се опише. Ако сте в планината с човек, а по некви незнайни причини ти гориш и ти е топло, а пък другия измръзва и се потапя в съня на бялата смърт, но ти не можеш го стоплиш - ей такъв сценарий беше. Гледах я аз, как бледнее и помръква, а с нея заспиваха и децата ми - още неродени, но им виждах личицата - едното беше момиче, толкова младо и невинно, личицето й белееше и скреж покриваше клепките й. Умираше ми семейството - това дето мъжът е роден да създаде и да пази. А аз, аз нищо не можех да направя - крещях, разтърсвах я, прегръщах я - нищо не помагаше - тя се бе предала, а с нея и децата ми. И не можех да я събудя, не можех да я живна, не можех да я спася - тя бе прегърнала смъртта. А аз се чувствах отговорен и виновен - аз бях повикал тоя студ и бях снел тая лавина, дето ни затрупа всичките - не мога да си го простя, но трябва да го приема, щот си е истина. И гневът и бясът помагат - щот топлят... но до кога?
И ми иде да крещя, но не мога. А ми иде и да чупя и блъскам, но не мога. И ми иде да плача, но и това не помага. Просто трябва да дишам и да се науча да приемам, грешки и скърби. Знам кой е виновен, но не мога да му простя.
Просто трябва да се науча да приемам... себе си.
... щото всичкото това - съм аз!
Няма коментари:
Публикуване на коментар