Колко още прекрасни неща не знаем!

Ходел един странен човек из болницата. А бил странен, защото из това поле от мъка и таз мъгла от болка - тоз човечец се усмихвал. Изпъквал с тая си нелепа реакция, в лицето на заучената безпомощност - дето щеш - не щеш - се просмуква и в стените, примесва се с миризмата на хлор и болни тела, та те удря директно в главата - веднага щом прекрачиш прага. Затова всички пациенти ходят кат пияни и мислят само за болката, та тя не им дава мира. И не могат да я прегърнат, прекалено е плашещо - да приемеш че и това си ти - твоята си болка. А тялото просто така говори, а се случва и да крещи, ако дълго време не можеш да го чуеш. А човека не го разбира това и е свикнал да мисли, че е нещо чуждо, нещо дето не му е в контрола, отказва да поеме отговорност за своята си болка. Но така се отказва и от лечението - не иска и не може да се изцери, щот само вика - "Докторе, оправи ме! Господи - помогни ми!". А Господ помага само на тез - дет първо могат да си помогнат сами. А докторът, колкото и велик знахар да е, колкото и да може и да знае - той не е Бог. Никой не може да излекува твоята болест, ако отказваш да приемеш, че си болен. А просто искаш някой да ти вземе болката, ей така - като мръсна дреха да ти я свали от тая гърбица, дет си си направил. И е адски удобно така - ти да си жертва и за нищо да не си виновен, щот си мислиш че не си отговорен. Да, ама въобще не е така, братко! Просто не работи така светът.

И тоз - странният човек, лудият, усмихнатият идиот - ходил и гледал всеки дет срещал и разменял думи - да го усмихне, ей така за момент поне, хората да си спомнят че освен болка - има и колко още други прекрасни неща - дето даже и не знаем, че не ги знаем. Естествено - сигурно имало и много хора, дет като го гледали тоя лунатик, си мислели: "Тоя па, к'ви ли наркотици взима. Тоз е луд! Не го гледай в очите!". А тез очи - те също били усмихнати и гледали отвъд болката, щот се научил да я прегръща дори и нея, и не й се мръщел, щото знаел - щом те боли, значи че си жив! И се усмихвал дори като го ремонтирали, ама основно и бая болезнено. С леко странна упойка, дето ти изтръпва ръката, все едно че си спал на нея, ама не достатъчно дълго време, че да не чувстваш болка. Но той не си казвал, щото упойката ти замотава главата и ти слага перде на очите, докато се опитват да ти вземат болката. А болката отминава - но първо трябва да я изпиташ. И така седял с часове, докато му ровичкали из тялото, а той гледал през прозореца синьото небе, усмихвал се с очи, стикал зъби, дишал и си държал кръвното и сърцето равно през цялото време - щот е на показ - ей го там апарата, точно до операционната маса. И в един момент болката отминала.

И ако познавате такъв луд и усмихнат човек, значи знаете за какво става въпрос.
Такъв човек и с един крак ще тича.
И без очи пак ще вижда светлина.
И само с една ръка, че и лява - пак ще пише.
Щото просто си е такъв.