Как?

За хората и за това, че не знаят и не умеят да живеят.
А никой не може да те научи 'как'.

Тия хора не са истински и прави в нищо. Ни в любов, ни в омраза, ни пред себе си - ни пред друг. Щото ги е страх - а то, бъзето се знае, че е голям страх. То е страх дори и от това да те е страх. То е онова лице на страха, викат му сигнален, дето те омагьосва само мисълта за него. Та се вкочанява и най-снажен мъж и не може да мръдне, не може да отмести поглед. Щот не е искрен и прав пред него. Не може да приеме, че се случва и затуй не може и да го пусне. Та то го следва по петите, а плаче за внимание и любов. Иска поглед и топла прегръдка, за да си върви и то по пътя. Не му е мястото в сърцето на човека.

Но като човек не си слуша и обича сърцето, така става - загнездват се всеквите тъмни твари понякога. Щото само правата и искрена любов може да го накара да бие, та да се сети и то че е живо. И да помни тия дни, да му светят в мрака на неизвестното, та да знае че ще трепва и занапред. Тая сигурност и права истина го пази и му вдъхва сили. А много неща и неправдиви мъки има по тоз свят. А човешкото сърце е крехко и чувствено - бие с живота и умира със смъртта. И така е право и така е искрено и просто така е.

Но истината често пъти е жестока и тежка за това нежно сърце, дето само у истинския и честен човек бие. А всички влизаме еднакви в тоя свят, с чисти сърца. Но понякога с много тежести се окичваме, щот имаме мнението, че така трябва. А просто се залъгваме и сме глухи за истината на сърцето си. А не умеем, даже се отказваме да се научим да говорим с него. Лъжата е по-лека и сладкодумна, та приспива тая правда, та с лъжа живеем. И така живеем - съществувайки. Ни живи и ни мъртви - сънуваме битието си, та всичко е привидение.

А ако знаеш как да живееш - то всичко е дар.
Та му се радваш и си благодарен.
Защото научаваш истината за живота.
А тя е - че животът е дар.