Палето на любовта

Родило се едно малко вълче, почти недоносено, в най-снажната глутница. Глутница от водачи - силни и стремглави, жарки и волеви спрямо живота и тяхната гора. Глутница от алфи, силни и несломими вълци, неуморно и смело пазили своите предели. А вълчето било заченато с много любов, но по прищявка на съдбата било родено по-слабо и крехко. Биело у него едно много чувствено сърце, дето трепти и с дърветата, та тъгува даже и с есенните листа, а е срам за вълците да са толкова любвеобвилни и емоционални. Та го изгонили от глутницата и крачело то из неизвестни земи, неплодородни и опожарени от мъка и тъма.

Никога не намерило то разбиране и ласка от родата вълци, дето са научени от живота да са корави и да не си показват сърцето, онова вълчето сърце, калено и сурово от гладни зими, дето продължават по цели години. Тия силни вълци не показвали искрена емоция и мисъл, знаели само да ловуват, за да могат да оцелеят. Да пият кръв от сломената плячка и да разкъсват нежната плът на уловения дивеч. А това вълче - слабото, със странното сърце, дето не му давало да взима кръв на сила, да краде живот - било отлъчено. Нямало място за него ни в глутницата, ни в света, щот света е студен и неприветлив, и не познава прошка и не проявява милост. Така станал вълк единак.

И бродел сам в студените нощи, и виел самотно към Лунния лик, и само това лице познавал, а то му се усмихвало с разбиране. Но из своите странствания намерил други вълци, че и женски, такива дето му вдъхвали надежда да му дадат таз милувка, дето я бленувал откак му прегризали пъпната връв. И намерил надежда и почнал да мечтае - че ще се стопли, че не е сам, че има някой заради който си струва да тича, вие и броди из мрака - щот в бърлогата го чакат.

И дълго тичал из мрака, и много време трепал плячка и я носил във вълчата пещера - на своята глутница. Но с времето разбрал, че независимо колко давал от себе си, никой не можел да бие с тоя съкровен и искрен трепет. Може би от страх, може би от невъзможност, но нямало друг вълк като него, па камо ли вълчица, та да бие с него, да го усети, разбере и да му прости тая слабост, на неговото неестествено сърце. Защото когато се усмелявал да покаже тая своя слабост, то другите вълци веднага надушвали и скачали да се борят за водачество.

Така напуснал и тая глутница. И разбрал - това сърце няма място във вълчия свят. Не бил и куче, та да маха с опашка и да не знае за какво да бие, та да си търси господарка, дето да й се лигави и носи кокали. И видял - тоя свят не е за него, тоя студен и суров свят, дето е само за истински вълци. И си говорил със сърцето и плакали заедно, пред тази жестока неправда. Но когато и последните сълзи изтекли, и когато и поредната Луна изгряла, сърцето му се било втвърдило. Нямало повече мекошавост и милост за създанията на тоя грешен свят. Най-после разбрал закона на природата - тоя дето е на страната само на силните и безчувствените.

И така убил това пале, заченато с толкоз любов и изпълнено с толкоз обич. Нямало място за любов и нямало създание на което да даде обич. И така той станал студен и сив вълк. И още броди по тоз свят. А не мечтае, не бленува, само души.

Но ще е лъжа да кажа, че онова сърце не бие и не прескача още в него. Защото вълчето сърце, то се знае - никога не се предава.