Страник в нощта

Отишъл един странник в един бар. Била прекрасна вечер, зряла-пълнолунна, и бил ден на много празници - чужди и свои. На богове и демони, на поводи за веселие и глъчка. Та били хората усмихнати и благосклонни, приятни и разнодумни. Но този конник, който малко хора познават, а още по-малко го разбират, нямал тази вечер много поводи за празнуване. Единствено Луната му светела ярко и мило, и то в тоз ден - на който бил кръстен, та благодарил на съдбата и на вселената за тази благодат. Бил се научил как да живее, та ни бил тъжен, ни щастлив - просто бил там, за и в момента. Но не му се танцувало, не му се говорело, просто му се димяло и имал сила само да се усмихва. А вътрешно бил кат камък, нещо му тежало, нещо му липсвало. Нямало желан лик, който да го накара да танцува, да пее и да грее. Просто не бил денят за това, бил ден за другите. Така било писано. А съдбата се знае - винаги е честна. Щот всяко нещо е и проклятие, но е и благословия, ако знаеш как да я гледаш право, та да извличаш което искаш и ти трябва.

Но срещнал в един момент брат-конник, ала такъв - слънчев и усмихнат. И се разприказвали, разменяли мъдрости - за живота и смърта, познатите любови и скърби, света който били видяли и вселената, с която били говорили, та тя понякога се случвало да им отговаря обратно - с усмивка. И си говорели за човеци-гиганти и за хора-раци, от тия в кофата, дет се дърлят помежду си, вместо да си помогнат да се измъкнат. И пеели заедно - всеки своята песен. И му улекнало малко на странника. В друг момент пък срещнал стар другар, сестра забравена. Та и с нея пяли заедно - за гората и за високата планина, за огъня и огнището, за мечти и цели, за стари неща, а и за бъдещи. И намерил той у себе си топлина и светлина, та се усмихнал искрено на таз съдба - правата и вярната, дето никога не ти дава нещо дето не е за тебе и не му е дошло времето.

А в трети момент седнал той до брата си, в чиито вени тече драконска кръв, та е винаги гореща. А брат му често прегарял и се превръщал на горски пожар, дет не мож го угасиш и да се разбереш с него, та изгаря всичко по пътя си. И твърдял, че така е нормално и така било честно, и сигурно е нормално, но само за оня дракон - Драконът на войната. А Странникът обичал брата си и рядко се противил на тия алени пламъци, дет често се пускат към него в опит да го изпепелят. И бил изгарял много пъти, та даже се бил изпарявал. Но тоз път не изгоря. Превърна се от лед на водопад, ама с вода от чисто планинско езеро, и пламъците се плъзнаха като по огледало и не можаха ни да се изгасят, ни водата да превърнат в душна пара. Усмихнал се Странникът на брата си, прегърнал го и му казал че го обича. Взел си дисагите и се качил на коня.

Дълго яздел в нощта, гледал Луната и размишлявал върху случилото се. Бил изненадан, от себе си, от брата си, от съдбата. Но то било благословия, защото било просто поредната възможност да откриеш от какво желязо си направен и колко си кален. Открил, че бил направен от митрил и бил каляван с драконов огън. Това му била дала съдбата - значи така било право.

Но изглежда това не било достатъчно за вечерта, та се случило по пътя към шатрата си да срещне глутница псета, скупчени около един човек, джавкали за бой и искали война. И белият вълк в него забелязал, че човекът е в беда, и поискал да му помогне, а тъмният искал да ги разкъса. Чудовището у него пък нямало повод за битка. То било намерило мир и това не била неговата война. Знае се - че само този, който е преборил природата на войната у себе си, наистина може да намери себе си. А същата вечер бе победил Дракона на войната, без даже да си извади сабята. Просто бе победил с мир. Оставил тази горка душа в тъмната нощ, на повелята на нейната съдба, та и тя да разбере от какво желязо е направена, та живота да я кали. И продължил човекът в нощта, танцувайки си под Луната и пееики своята песен.

И ако срещнете една сянка в лунна нощ, дет се гърчи и подскача в тъмата, подсвирва си весело и се усмихва към небето - да знаете че е тоз Странник. И ако имате усмивка, или даже надсмешка, та да ви се повдигнат гримасите - направете го! Щот усмивката е хубаво нещо, а хубавото нещо винаги е добро. А доброто е божествен дар и не бива да се спира. Ако ли не - просто си го подминете. Защото той знае, а и всеки български конник знае, че Кубрат е заръчал: "Аз не нападам, но съм длъжен да се защитавам." И само псетата се нахвърлят на бой, а конникът единствено става за война.