Сме много пред огнището

Та застанал той пред камината. Оная камина дето е семейното огнище, от което искаше да се отдели отдавна. Но съдба - изглежда беше като джуджетата. Тия дето ги гледат по сто и десет години за да пораснат и да се научат на живот. А тез, младите джуджета трябва да плащат тоя си грях с ковчежета злато и скъпоценни дарове, та да си изкупят дълга, че са ги гледали толкоз дъго време и че ги има. A се знае, че джуджетата са работливи и честни, живеят по триста лета, ако не ги погуби света преди това.

Камината гореше, пукаше с разбиране и топлеше изтерзаната му душа. А в тая душа имаше много създания. Едно че тя беше като огледало, та понякой път улавяше чужд лик и понеже сърцето му обичаше да обича - го запазваше тоя образ у себе си. И вярно - не поглъщаше реалния човек, но отразяваше неговата душа и я познаваше. Щото той самият бе стара душа, от тия дето много дълго време са се лутали - от прераждане на прераждане, та бая свят са познали и много души са виждали и запазвали отражение у себе си. А понякога се случваше да срещне приятел, стар познат от друг живот, та грейваше от тая среща. Друго бе, че понеже обичаше толкова много да обича - само тогава се чувстваше жив. И бе познал много мъки и неволи, много скърби и сълзи бяха видели очите му. А огледалото трудно пускаше навън образи. Имаше живи същества у него и понякога го превземаха, та не можеше да се укроти с дни и затуй се криеше от хората. Но образите на любовите и омразите дето бе срещал - много трудно пускаше. Обичаше да ги вижда в себе си и да им говори. Та той не беше един, бе много - за да не е сам, щото бе самотен.

Неговите очи - тия стари очи дето не са си на възрастта. Тия прозорци към тая душа - така се бяха втренчили в миналото, та с години не могъл да си отмести взора. И се беше отказъл от сълзите, та когато плачеше - те бяха кървави. И толкоз мрак хвърляше в сянката си, колкото носеше и у себе си, и бе по-тъмен от нощната тъма. И до скоро се бореше, и трепереше цял ден в тая си борба. У него, в това безжизнено тяло, дето беше забравило как да бие за живот, се бе зародил светлик, та угрял един много стар познат. Едно старо същество, което той беше забравил, приспал, бе убил, с тоя негов инатлив взор. Но очите му за миг примигнаха и видяха тоз другар, дето дремеше - та го пробудиха. И това старо същество стана. Изтупа прахта от вековете по себе си и му се усмихна.

Така нареди той всички души и всички образи, дето носеше в огледалото си, пред огнището - да се стоплят и те. А те са много - цели табуни конници и глутници вълци, хора и деца, демони и ангели, и любови и братя, и сестри. И намери той любов към тях у себе си, и намери светлина да угрее другаря си - тоя стария вълк със сребро-бялата козина, дето се усмихва. И се разпръсна мрака в него, и чисти сълзи текнаха по бузите му, а сянката му се загуби в нощта. Така изгори миналото си в огъня, а пламъците погълнаха жадно тези образи, които не могъл толкова дълго време да пусне. И олекна сърцето му и се отвори място за нещо друго. И само тоз другар остана да му прави компания в нощта и да си светят един на друг. Щото има много мрак в този свят и се губим понякога, та отразяваме злото и забравяме как да го пуснем.

Та станах аз от пред камината, усмихнах се на огъня, избърсах бузи и продължих напред.
А след мен остана само пепел в огнището и дим в нощта.