Не просто охлюв

По някое време се озовавам в къщата на детството си - тая дето я помня като замък, щот съм бил още като хобит, та съм ходел прав под масата. И там сме аз, брат ми и майка ми - и се смеем и е хубаво. Пръква се няква странна жена - възрастна, но и запазена. И майка ми се вкочанява, брат ми не му пука, а аз - аз само гледам и слушам. И си мислех, че е майката на майка ми, но нея я познавам приживе, та надали ще е тя. А тя - тя беше златна жена, мила и грижовна и никога нищо лошо - никумо от нея. Та сигурно ще е майката на баща ми, дет не я помня. Но и тя няма да е - щот е била силна и честна, права и любяща, достойна и милостива, особено към децата. А това дет се довлече - то не беше жена, то беше чудовище - изискващо, командорещо и крещящо - с един гръмовен глас, дето няма как да не го чуеш. Лаеше заповеди и товареше с мнение и дъх не си взимаше, та друг да може да каже нещо, а тя и не слушаше - само крещеше. Та не знам коя ще да е била - но на мен просто ми писнаха ушите, затворих очи, падна ми налягането в главата и реших - аз не искам да съм тука, не тук е моето място, просто няма как да стане. И излязох....

И в следващия миг съм на една голяма лодка насред Дунава с весела и усмихната компания. И едно момиче падна зад борда, а беше вързана с въже през кръста. Не знам защо, но ми беше много мила и драга, та се вързах и аз и скочих във водата, направо с дрехите. Потънах из дълбините, бавно, безтегловно сякаш. Лодката мина над мен, плъзгайки се като сянка по повърхността. Стигнах дъното, зарових пети в калта и се отласнах нагоре. Изплувах баш под момето и я хванах под мишниците, та я вдигнах и двамата да си поемем дъх. Плувахме така няколко момента, а като сал се носехме над някви огромни вълни, може би от мотора на катера, може би беше и в морето - не знам. Изтеглиха ни в лодката.

Сега сме на брега, до душовете. И нещо усещам ми пари. На кръста, долу - дето му е слаба точка на мъжа, та го превива като лък и не му дава мира. И там, като посегнах, на единственото голо място - напипах охлюв, дето се бе залепил като пиявица и смучеше живинката ми. Отлепих го, а той с мляскащ и лигав звук, сне кожа. Та остана едно голямо петно, кърваво - остана рана. Гърчеше се в ръката ми и търсеше за какво друго да се впие. Метнах го у храстите - да се учи на листа и на мир, като другите охлюви. Не му е мястото на гърба ми и не се давам.

Усмихнах се и се събудих така - озъбен и блеснал от тая прекрасна история, дето ми я разказа психето, докато съзнанието ми си почиваше за през нощта. И е ден и е слънчев и нищо нямам на гърба си.