Я, шушулка!

И сън не ме оборва, и мира не мога да намеря. Ако отворя уши - чувам само музика, тая дето свири с вятъра в дърветата и е в ритъм с капките от небето. А ако си сложа слушалки - подремвам, но веднага се събуждам като свърши песента. А ако отворя очи - няма го дирения лик пред мене. А като спусна клепки и пак се оглеждам неспокойно в тъмата и отново го търся. А даже не мога и да го сънувам - не знам що, ама май съм си забранил. Може би от страх, може би щот много са ме ритали и въргаляли хората в калта, та само кал ми се присънва, вместо слънце. Честно не знам, но не съм объркан, просто е така.

Щот музиката - лесно, тя прониква навсякъде и изпълва всичко, просто чиста и неуловима енергия - като любовта, ама оная флуйдната, дето никога не умира и никога не се губи, просто си лети - като музиката. Но танца, леле, танца си му е и мамата... Толкоз трудно нещо нема! Ама не тоя човешкият танц - дето се учи от поколения на поколения, а някои отварят даже и школи. Дет те учат на стъпчици и заучени пози - и така било хубаво. То хубаво, ама само за една песен, за един вид музика - сиреч за веднъж. А то музиката непрекъснато се променя - като любовта - женска е по природа и е кат Луната - расте и старее, ражда се и умира, и винаги е все така красива, но непрестанно е различна и нивга не се повтаря. Докато тая ми ти енергия - любовната и музикалната - тя не се лее спрямо танца. Танцът бива да се движи спрямо нея, ама като си оплитаме краката и само се чудим - "де сега трябваше да застана, и кой крак първо" - та се губим, и себе си и музиката. И оставаме сами в едно задгробно безмълвие, и няма и шушулка да шушне, та да се септнем от тоя транс в нищото. Щот ушите ни са писнали от вътрешните крясъци, а очите ни са втренчени в една точка, там дет последно сме видели слънчев лъч. И така седим и не знаем как да излезем - щот никой не те е научил да танцуваш и с тишината.

И мисля, че така става, а и съм чел - за Лалита танца. Онзи на привидностите - на флуйдната любов - дето прониква даже и в себе си, та наистина никога не можеш да я изгубиш, ни да я затриеш, ни да я убиеш - дори и да се опитваш, нямаш никъв шанс. Тя просто е. Но ние не разбираме от "просто е" - трябва да се докоснем, да се уверим - "а още ли е?". Щот имаме толкова голям страх и съмнение у себе си - ама всичките ние! Че не знаем как да танцуваме право. Ама наистина не знаем. Щот непрекъснато забравяме за една мааааалка подробност - пространството. Мдам, без пространство няма нищо, па камо ли място за дишане за к'вото и да е. А то - живо ли е - трябва да диша. А в клетка не се диша, още по-малко се танцува - к'вато и музика да ти се пуска. И така забравяме, че трябва да се диша и че трябва да уважаваме пространството, и най-вече да знаем вярната дистанция. Щот к'вато и да е музиката - ако ти я надуят в ушите - няма да ти хареса. И къвто и да ти е танца - не мож танцуваш, ако някой ти виси на крака. И к'вато и да е любовта - втренчиш ли се, увисиш ли й се на краците, опиташ ли се да я сложиш в клетка-рамка, та да си я пазиш - то тя неизбежно се превръща в омраза. И така е нормално, щот човекът не е предмет, а ти искаш да си го носиш в джобчето, ей така да е на сигурно и на достъпно. И желаният лик не е снимка, та да си го сложиш в рамка и да си го гледаш кат трофей. Не бива - губи се всичко и става невъзможно да е, това което първоначално е било и заради което въобще си тръгнал да танцуваш. Преобразува се - става на гюле, барабар с оковите, и те завлича към дъното, и се давиш в собственото си невротично желание. И не само себе си убиваш, а и музиката, любовта, всяко нещо дет е живо и е покрай тебе - щот изсмукваш всичкия въздух от пространството. Толкоз си се загубил и си толкова празен, и са ти се препрели краката, та си паднал по очи и само стенеш. А не знаеш как да се вдигнеш, не знаеш как да се усмихнеш. Пак да се запалиш и пак да затанцуваш. А в такъв момент никой няма, а и не бива да ти помага. Щот трябва да се научиш - как сам да припламваш, как сам да дишаш, да обичаш, та да танцуваш в живота.

И никой не може те научи как - щот не е до стъпки и не е до пози.
Просто всичко е до такт.