Благодаря за шамара

Крачих дълго по пътеката. Вървях сякаш с векове. Защото без часовник, без календар - само по Слънцето и Луната, мож се ориентираш за времето - ако ти е толкоз важно. По сезоните познаваш колко са годините, ако ги помниш. Но кат си видял толкоз дълги зими, късни пролети и безплодни есени - за к'во ти е да ги помниш всичките? Тоя багаж от спомени и впечатления - товари. Като белезите - напомнят за раната. А слънчевият загар е друго нещо - говори за лятото, дет всичко е живо и крачи свободно навънка, диша с пълни дробове и се усмихва на Слънцето. Белег за усмивка и добри времена. А тая пътека - мойта, правата, стръмната - нагоре - дет си е само за мене - адски сенчеста бе, от отдавна свършили зими.

Но в един момент - гората се разтвори и пътеката излезе на полянка. Малка, закътана в планината, обрасла с диви цветя, магическо кътче, оазис от багри и светлина. И там, седнал в средата - съзрях едно подобие на човек. По-скоро беше звяр, облечен в меча кожа, брадясал и космат, чорлав и немит от сигурно - миналото лято, когато водата в езерото е била по-топла. Просто същество, дет няма как да бъде в клетка - трябва да живее свободно. За това е създадено и нищо не може да го спре да си изпълни съдбата - щот това му е призванието, а и го знае, та го е прегърнал. Та така срещнах тоя странник, тоя човек без име - просто щот имаме много имена за това привидение, а той името на никой не си го казва. Щот знае за магията и за силата на имената. За това, че името е заклинание - вика носителя му - и не бива да се ползва без нужда. А той е човечен и мъдър и идва сам, в точното време - и само при тоя, дет наистина има нужда. И понеже аз се чувствах адски самотен и изморен от дългия преход, та понечих да го заговоря...

Както си седеше спокойно, дишаше дълбоко със затворени очи - така за миг това лице се смени. Рунтавите посивели вежди се вдигнаха, дългите клепки се разтвориха и блеснаха две очи. Ама такива очи - искени, а такива зеници - свирепи. Виждаше истински и свирепо съзряваше лъжата. И ме погледна.

И ме попита "кой си?". Аз понечих да му отговоря и да му кажа как са ме кръстили, и още не си бях изрекъл и последната буква, а той вече се беше изправил и такъв шамар ми заби, с опакото на раката си, че ми изби всичко от главата. Просто замръзнах. Не бях ядосан, ни уплашен. Бях изненадан и учуден - това бе ново, бях любопитен, какво ли ще науча?

- Не те питам за заглавието ти! Ако беше важно - щях. Питам те - знаеш ли кой си? Ти не знаеш!

- Аз съм просто бродещ странник, мен краката ме водят и никога не знам точно накъде вървя. Обичам да се губя из гората, щот само така знам да се скрия от хората. Щот никой вече не обича да крачи, обича да се вози и да живее в аквариум. Аз така не мога! И затова се крия, да не гледам хората и те да не ме виждат. Щот кат ме мернат и го усещам тоя поглед, и се чувствам подканен да ги видя, и ги съзирам. А очите говорят и погледа се чувства. И понякога съм се губел така у хората и после много трудно се намирам обратно себе си. Та предпочитам да се губя из гората, по-безболезнено е лутането. А най-хубавото на това да се изгубиш е - че само така можеш да се намериш. Та, наистина не знам кой съм, прав си и благодаря ти за шамара, имах нужда. Но поне открих, че знам какво съм.

- Хората могат да са само спътници, никога част от тебе. И всеки си има своя път и си го върви сам. Възможно е различните пътеки да се пресичат някой път, но то е за малко и после се разделят. Така е в тая гора на живота. Та само кат си ходиш сам по пътя, оценяваш хубавите поляни и срещите на пътеките, дет си познал - само така можеш да намериш кой си. И той ти става верен спътник за цял живот. И нивга вече няма да си сам...