Пресякохме ли?

А днес не мислех да пиша... Мислех да мисля... Да преживявам... Да си дам време... Време нямам, нито нерви.... Нямам търпение, нямам дисциплина... Въпреки че разбирам... Но понякога е твърде трудно... Да го приемеш... Всичкото... Случващото се... И себе си-то... Твоята роля... Твоята отговорност... Твоята сила... Защото е прекалено много... Да осъзнаваш, че сам си го правиш... Сам си сценарист, режисьор, главен герой и изцяло манипулатор на своят си живот... Ако Ти не го обичаш - твоето творение - то тогава кой?...

Миг - вятър - движение - стрелване - и си там... Забиваш пети в земята, вдигаш прахоляк...  Асфалтът е зад тебе... Вдишваш - издишваш... Оглеждаш се... Същите кактуси, същият пясък, същото небе и като цяло - същата пустиня.... Май само се обърнахме със задник в другата посока... Или пресякохме шибания път... Дето е постлан с толкова много грохнали трупове - баш по средата - изгубили вяра души... Как да не те е страх от тоя преход?... И в крайна сметка как би могъл сам да се ориентираш де си?... Ако няма кой да питаш? И нямаш доверие на пилешкия си мозък?...

"Пресякохме ли?" - се запитало пилето след спринта. Дребното му сърце туптяло до пръсване. Огледало се трескаво - и тук било само. Погледнало към небето - и то мълчало. Слънцето заслепявало, а Луната още не била изгряла. Вдишало - издишало. Успокоило си плахото сърце. И погледнало пустинята. А тя била безкрайна.... И осъзнало - че няма и на идея колко още подобни пътища я пресичат... А кой и би могъл?...

"Май пресякохме... И к'во от това?.." - си помислил орелът, който се реел над пустинята... И виждал много пътища, но не ги гледал по този начин... За него било друго - той летял... И в тоя си полет виждал много по-друго... И не пресичал пътища... Просто ги прелитал... Но той имал за свой съюзник вятъра... А кое пиле може да лети като орел? Кое пиле познава по този начин вятъра? И кой човек изобщо може да лети?.... Нали?... И аз се питам същото?....

Защото реенето, повърхността, вятарничевостта и като цяло - многообразието на човешките празноумия, които минават за артистичност и творчество или аристократичност и екстравагантност - когато са лишени от гръбнак от смисъл - просто рухват... Не мислите ли?...

Защото ако си дълбок, тежък, реален, земен - нещата които носиш, уроците които намираш, истините с които живееш - изобщо не са леки.... И това питам и това търся... Как такъв - истински човек може да се рее - свободно?... Майната им на хората! Човеците сме единици - като пилци в пустиня.... Но все пак ни има.... И това е важното! Това е Оазиса! Не мислиш ли?..

"Пиле! Огледай се! Нима не виждаш? Че си див петел и прелиташ пътища. И преброждаш пустини!" - извикал Орелът....

А пилето просто се изакало от страх пред сянката на Орела......

Ни пиле - Ни орел - Ни човек - Ни куче - Ни котка... Не знам к'во... Нещо вълче - щото се движи с Луната.... Просто сянка тичаща през пустинята... Търсеща Оазис.... И съдържаща всичко в себе си.... Пилешкото трепетно сърце, Орелският поглед, Човешката сянка, Кучешката вярност, Котешката  независимост... Просто съществуват такива единици... 

Но съдбата им е да са сами... И то за това... Те са единици...
Може да ги срещнете за малко... Могат да се завъртят около вас... Могат и да ви говорят...
Могат и да са спътници...
Най-многото което биха могли да бъдат....
Защото тези единици просто преминават...
Пресичайки пустинята - наречена живот...
Търсейки Оазис...
За да го споделят...
Защото са проклети да търсят и да вярват в човеците...
Защото са тук... Все още...
И имат сърцето на Пиле...
И погледа на Орел...
И волята на Вълк...

Но тези неща са мит в днешно време....
И е лудост и е тъжно...
Че хората не вярват в човеците вече.....
И за това само преминавам...
И само пресичам...
С пиле под ръка, с орел на гърба и с вълк на сърцето.....
Здрасти и сбогом!
Просто се отбивам.
Просто споделям.
Просто се уча.
Как да обичам....
А ти?