Нали много знаеше - уж всичко си го знаеше. Брухото - дет сънува "бъдеще-още-не-случило-се", взеха че го изненадаха. И понеже е неочаквано приятна изненадата - се стресна и направо си метна торбата с мнения и теории директно у дерето.
Оная бездна, дет я знаеш, ама всяка педя от нея - я нагоре, я надолу. Щот цял живот все натам тичаш - бягаш от живота и хоп, докат си втренчен в т'ва дет си мислиш, че те гони, и не гледаш как и къде стъпваш - хлътваш надолу в един момент.
Ама то взе, че ти стана и навик. Тъкмо си се изкачил на равното, още задъхан и неутрил морно чело - виждаш нещо дет те плаши, щот на очите им трябва време да свикнат със светлината на дъгата - та само ти се привиждат сенки зад клепките. И сам се плашиш от собствената си сянка, щот адски много страх носим в торбата си - минало, демони, цели мафии и тем подобни. А всичкото това тегли. И за жалост е много по-лесно да му се оставиш и да се гмурнеш със задно саото обратно в комфортния мрак, отколкото да го пуснеш. Просто познатата мъка е по-удобна от непознатото щастие.
Щот страхът да те наранят е по-страшен от това да си ранен. Щот не знаеш, че всичко се лекува - остават само белезите. А ако можеш да им се усмихнеш и на тях - тоя албум от мрачни спомени и тая аптечка за първа помощ, дет ти трябва ако си счупиш главата, като стигнеш дъното - стават само ненужна тежест.
Щот без кола и раница - за мъж и вятър няма граница!
И накрая, без товар и без паяжини на очите.
С бездната зад теб и светлината напред.
С музика в главата, ритъм в сърцето и песен на уста.
Какво ли има - из таз зелената трева.
Под оназ - Райската дъга...?
Няма коментари:
Публикуване на коментар