На ръба

На ръба, отново, за пореден път. Що ли се изненадвам, кат си знам пътя накъде съм го прокарал да ме води. Щот аз си го избирам, а и знам че това ми е съдбата, и нивга вече не мога да й обърна гръб.

Знам как и какво става, та нещата да не работят. И за това моята пътека ходи по билото, острото, стръмното, като по ръба на наточен нож, като по въже, като по косъм. Като връзките между хората - нишки от спомени, впечатления, емоции и чувства, чат-пат смисъл, ако можеш да го вложиш. Ако ли не, то те са ластици. А по ластик не можеш да ходиш - къса се при напъна, а преди това се разтегля и те води към дъното на пропаста, над която си го обтегнал. Не работи, щот човека не е йо-йо, та да си го въртиш и обтягаш в игрички.

Щот личността може да понася само толкова лъжи и завъртулки, колкото да се научи. И веднъж научила ли се е - или тя почва да играе, щот к'вото повикало - такова се обадило, подобното извиква подобно. Или на човека му писва и си ходи с ножа, тоя планинския, дет става и за дране и колене на зверове - в случай че те объркат с вечеря. И накрая се гощаваш с мечешко. Но ако има мъдрост или капка милост останала у тебе - режеш ластика, преди да са те дръпнали рязко и без да искаш заколиш и оня, дето дърпа без мяра.

Щот той не знае, не е виновен, не е научен, щот е учен цял живот грешно, и него толкоз много са го дърпали, та са го разтеглили и не знае как да се събере сам. Та за това дърпа на посоки и няма идея к'во може да му се върне на края, с т'ва йо-йо дет си играе.

И ако можеш да се отърсиш от себичната си горделива нарцистичност, дет са я научили на съдизъм и на хумор от типа "тоя ли бе", сочейки и забавлявайки собственото си его. Хумор чудовищен и никак смешен, дет прерязва гърла и лочи кръв и не може да се надсмее с ирония над собствената си нищожност и фанатична зверщина - дет само вреди, а не разсмива. Не предизвиква усмивка, слънчева, искрена - само една чудовищна гримаса, като на изнасилвач - своята. И ако не можеш да разбереш себе си първо, да се видиш в огледалото, да се сепнеш и плеснеш по темето, да се разбудиш - то тогава как някога можеш да помогнеш на друг? Как би могъл да разбереш, който и к'вото и да е, ако само си обясняваш с мнение своите впечатления, а не ги оставиш те да те научат.

Не да реагираш, а просто да отреагираш, с разбиране. Адски е трудно! Щот "мамка му" извиква "мамка ти". А "ти не вярваш" - "вярвам ти" е по-рядко срещано. Щот никой не вярва на другия, че така се чувства, че така мисли, щот се опитва да си го обясни, да подреди това което вижда в няк'во обяснение, да си го сложи в рамка. Но не това е разбиране - разбирането е първо приемане на това което е. Нужна е вяра, че е, че човекът си има причина да е така. А ако му дадеш шанс, сигурно ще разбереш и защо. Но това е процес, за който е нужно търпение, толеранс, приемане, и е невъзможно ако не го обичаш. А как можеш да любиш нещо, ако мразиш себе си? И обичаш само черната кръв от артериите на жертвите си? Щот такъв глад те тресе и такава черна дупка имаш в себе си - че гълта цели слънца.

Щот или си забравил, най-вероятно са те отучили от това как да си светиш сам. Щот всеки знае, първоначално, докато е дете, преди някак си да се превърне в гладен звяр. От слъце, светлик - се превръщаме в черни дупки, гладни за светлина. Сами изгасяме тоя си огън, оставаме на студено и тъмно, щот - ами изглежда така се прави. Просто се огледай - всички са така, ходят помръкнали, с празни сърца, изморени и с обезверени души и дупка в гърдите. И търсят нещо, някой да ги засити, изпълни, и си облизват пръстите само при мисълта, и очите им светят чудовищно гладни в мрака.

Но ако си свикнал на глад достатъчно дълго време, та вече да не ти къркори стомаха. Само като те хранят с емоции, от тия дет не мож ги храносмилаш баш, само тогава зверският ти търбух се обажда. И то не щот си изял Червената Шапчица, барабар с Бабата и козлетата. Правил си го и преди и знаеш до къде води - пак огладняваш след малко, винаги гладен и никога сит - като се тъпчеш - щот лакомията и черната дупка у тебе никога нямат запълване.

Само светлината, обичта и слънчевата усмивка неутрализират тоя мрак у тебе. А на мрак сме свикнали и го преживяме от векове, нямаме проблем с него. Светлината ни плаши и изненадва - щот осветява други пътища и тайни пътеки - ония на промяната. Китни и обрасли със зеленина, по тях най-трудно се ходи, бавно и несигурно, щот не знаеш к'во те чака на завоя. Често трябва да си проправяш път през шубрака, преброждаш реки и прокарваш мостове. Но винаги си струва накрая труда. А лесното никога не е било път за предпочитание - щот ако е лесно, сигурно не си струва усилията.

Щот трябва баланс. А това наистина е най-трудното. Щот за такъв път с такова равновесие - коства много.
И за баланс с Черна Дупка - единствено Жарко Слънце работи.
Но трябва за и само у себе си първо. Та да се наместиш.
Точно на ръба, между двете.
Като по прокарано въже между гравитацията на диполът.
Светлото и Тъмното.
Като по косъм.
Внимавай с ножа, прибери го на сигурно.
Отпуши си носа, отвори си пътя към мозъка.
Помириши я тая коса, под шапката.
Усмихни се искрено.
Мирише на Дом....