Тя и Глупакът

Тя беше много...

Искаше любов, а търсеше кавга,
не обичаше, а култивираше привидно радостта,
даряваше на другите тъга.

Не познаваше сълзите,
ползваше мълвите,
за красота и за разкош,
от тройка - вкарва всеки кош.

Това бе така, защото беше тъй красива,
но и тя не знаеше още колко дива.
Защото в нея никой не се взира,
все едно е да береш коприва.
Пари на ръцете и пресича ти нозете.
Красавица бе тя - но в безумната жена.
Влудяваше и всеки воин,
магия бе - любовният й стон.
Но нито тя, и нито той,
можеха да спорят с хормонален вой.

Но когато заздравее,
и безгласният запее,
на онази, смъртоносна рана,
за която белега - напомня - там е.
Щот стралата във сърцето,
а лъжата на небцето,
карат те да мислиш - чак скимтиш,
какво се срина, дет градиш....

Отломките ненужни - заедно с врагове задружни,
затрупват те, не дават дъх,
само по камънакът - мъх,
тежът те на гърдите и в ступор спират ти мечтите.
На мъжът - не вярват че обича,
глупави обяснения изричат.
Че "не трябва" или "трябва" -
само в грехота те вкарват.

Щото сам - единствен виждаш,
даже пред шамар немигващ.
Не издаваш нито вопъл,
спокойно креташ си хомота - топъл.
Кой къде избира да се взира,
какви пътища провира.
И дали си ходи пеш -
колко топла ли е адска пещ?
Колко се изисква, та да траеш.
Светлината в мрака да намираш - знаеш.

И накрая само вятър в косите,
даже помнят мъдреците.
Че това да си обичал -
че на някой си се вричал.
Е поредна пръска кал,
от лъжливият воал,
на човешкият живот,
щот изгубил си Кивот.

Но животът продължава
и в динамика те вкарва.
Не, не можеш да се бориш,
само тез вълни си пориш.
На безсмислие и мрак,
просто, братко -  си поредният глупак.