Когато с пот сред кал
и нивга недоспал,
се луташ сякаш век,
щот търсиш ти човек.
Те прегърне - разбере,
но все неволята зове.
И няма душа - жива,
която мож да те помилва.
А ти седиш на клона,
захапал си патрона.
И чакаш някой чужд,
да види те сред дъжд.
И от тез вековни мъки,
във гроба ти, о скъпи,
да те прати отведнъж,
да видиш смисъл - въздесъщ.
Че смисъл тука няма,
само за пред червеите - драма.
Защото проблемите човешки,
и всички непростими грешки -
са просто прах и кал.
О, прекрасно е да си кат Ханибал!
Щот писна ти да си Парцал.
Няма коментари:
Публикуване на коментар