С две думи - разказани на кратко,
щот психето ми е зверски, братко.
Че отново през нощта, студена пот ме тя обля.
Щот сънят ми ми разказа - чак със рима ме размаза.
Пост-апокалиптичен свят. Сив, студен, неприветлив. Навсякъде съборетини. Само бетонни блокове, останки от няква циганска цивилизация. Изродена и погълната в разруха и нищета - тъжна картинка, може да си я представите.
Крача самотен из вечен сумрак, по някви релси, мръсни пликчета и каменни отломки постилат улиците - никъде няма човек. Сам в пустощта на бетонната джунгла. Може би така е по-добре. По-добре е отколкото сам-самотен, сред гора от хора. Сигурно това е моят свят в главата ми - след епичната война между светлината и мрака. Накрая никой не победил - сринали всичко, останало само сивото и пустото - белези от безпощадни битки. К'во да направя като само това познавам... Или може би в това се взирам?... Кой друг може да каже - коя е истината за тебе - човеко?
В един момент ме среща човек. Висок, слаб, мръсен, щукащ-нервен поглед, треперещ от напражение и говорещ на пресекулки, все едно - някой друг да не го чуе. И ме учеше как да оцелявам. Каза ми, че гълъбите са злато, и трябва да се науча да ги ловя, щот само те са оцелели. Скрили са се в небето, по време на сраженията, а после оцелявали на трохи от бетон и храносмилали и железа. Ставали за ядене и били разменна монета в този нов-загубено-обречен свят.
Разделихме се. Тръгнах отново по релсите. Знаех че крача с мисия - търсех човека. Не онзи тъмен-странен човек в мазния шлифер. А една жена, която сякаш я бях сънувал хиляди пъти. Даже и май я бях срещнал, преди да се срине светът и да се отдаде на зверства и безконечна война. Но откакто проблесна онзи гръм - дет никой вече не помни кога беше - тя изчезна - изпари се яко-дим, все едно че никога не е била....
Спомням си, че гледах няква изтърбушена висока постройка и се чудех дали да не се опитам да се изкача на по-високо, но се отказах от страх, че ще се прибия, че съм още съкат и не мога да се катеря. Сякаш имах к'во да губя... Сега си мисля, че тогава май имах... Надеждата.
Стигнах обръщалото на градския, дето някога е ползвал тези релси - сега половината изкъртени, барабар с бетона - образуваха огромни ями, кратери в пътеката, и ако стъпиш грешно - пропадаш. Провирах се много внимателно през останките. На някогашната спирка на трамвая - беше по-равно. Бяха накацали гълъби. Спомних си какво ме научи онзи човечец - как да оцелявам. Прокраднах се до гълъбите, които бяха улисани в техни си занимания - да си гукат, къдрят перушина, кълват трохи, крачейки необезпокоявано от никой - нали вече нямаше хора да им вредят - та те не познаваха страх.
Бързо се наведох и успях да хвана един, преди всички да са се разлетяли и спасили от моите хищни ръце. Стиснах го здраво в шепи и го огледах - беше кафяв и охранен, с бяло по шийката, а в очите му нямаше и грам притеснене, ни страх, ни почуда - просто интерес и приемане на ситуацията - "какво ли иска този? какво ли има да ми покаже?".
Погледах го още малко, извиних му се, за това което трябваше да направя - щот така ме бяха научили. С едно движение, докато усещах как гърдите ми се пронизват от жал и скръб по мойта жертва - пречупих му врата, а главичката му безжизнено увисна настрани...
А сега какво? Не исках да го разкъсвам, нито скубя. Не исках да го ям, даже не помня и да съм бил гладен, откакто се озовах в този сив свят. За какво го направих? Беше ми тъжно и противно от това мое деяние. Не ставаше и да го метна в канавката - все пак е ценен, дори и мъртъв. Завих го в някъв вестник или парцал - там к'вот намерих. И го занесох на странния човек с дългия шлифер. Той ме чакаше в трамвая. Стъпил на перилата на вагона - пое малкото трупче безмълвно, докато аз му го подавах с преклонена глава - както се дарява принесената жертва на зверските божества. Той само протегна ръка и ми напъха някъв лист в шепите.
Останах изведнъж сам с хартията, която се оказа писмо до мен. Прочетох го и тогава видях, прозрях, разбрах...
Че жена ми се била превърнала на гълъбица и отлетяла в небето. Така се спасила от тез мъки и тегодби на този безжалостен свят. Сърцето ми се сви...
Накрая завършваше с рима, моята Любима.
И ми благодареше тя, отдала се на любовта.
Че добре направил съм бил аз - че прекърших неин врат.
Бил съм си спестлил - барута и патрона,
предсмъртен й бе стонът...
Събудих се - цял в пот облян, къде бях аз не знам.
Във гърдите ми вината - тежък грях, ми на душата.
Страхът неизмерен - в тялото си разтреперен.
Скован във мисълта - че това бе истина.
Но Жената ме видя и утри ми тя потта.
И ми каза тихо, нежно - няма нищо безнадежно.
Щот докат сме двама - зная -
ще летиме из безкрая.
Няма коментари:
Публикуване на коментар