Човек или Чудовище?

Всичко започна с историята на една вила - високо в планината. Малка стара къщичка, нищо особено, но с потенциал за почивка, подслон от време на време, че ако се стегне и приведе в ред - даже и дом да стане за човек.

Но проблемът бе, че много близко до къщурката - имаше хижа, на която често ходеха разни градски хорица, дето полудяваха. И забравил реч и говор - търсел някого да мори. И кат кучетата жалки - хапят твоите пищялки. Някой трябва да ги осмири - че отровени с лъжи са. Че то всичко се яде - той превърнал се е на прасе. И че всичко му е позволено - да, но не му е то простено. Щот ще го намери майсторът - дето пратил му е Райският. Да му той покаже и без думи ще размаже - всяка гордост - в какпи кръв - щот така устроен е Светът.

Ей, от тука става лудо - то си е направо чудо.
Как психето ми показа - к'вото имам да разкажа:

Лежа си аз в леглото. В хола, точно срещу вратата на къщичката. Има още няколко малки стаи - малка гостна, с маса и пейки за сядане, хванати за стената, като сепаренце - едно-единствено - ала ВИП. Тесен коридор - водещ към кухнята. Малка масичка, барплот, мивка и врата с прозорец, водещ на повънка. Всичко от камък, сив и груб, но стабилен, държал и не мърдал от векове. Дървени греди и покрив - малки прозорчета в хола и в кухнята. Банята е вънка - като на планинска хижичка. И в просъница чувам глъчка откъм голямата сграда, дет е на стотина крачки нагоре по баира, точно преди стената от борове, дет уж разделят човешкия от животинския свят - щот уж сме хора всичките. Да ама, не... не винаги, не по всяко време. Има моменти, дет е нужно да си чудовище... Кат псетата се пуснат на битка, понякога се налага да станеш за война.

Чувам, разговора, заканите, стъпките и даже виждам облаците пара, излизащи с всяка дума, излаяна в транса от адреналин, алкохол, тестостерон - заслепени от идеята за зверства и безчинства. И чувам един женски глас - дето хем уж разубеждава, ама хем и му е интересно - какво ще стане. На какво ли са способни хората за нея - даже и да е лошо, даже и като псета, пак си е прожекция - на егото. Щот е гладно - за доказване - кой - по - по - най. Щот ни са виждали светлината, а и не познават и тъмата. Колко мрачна може да бъде - и к'во се крие там... в сенките. И какво става като го отвържеш.....

Все едно че нямаше стена, нямаше преграда. Както си лежах и ги виждах, как идват. Виждах им лицата даже, колко са млади, колко са се озверили, в решителност и безчовечност. Няма разбиране, няма примирение, няма договаряне, няма мир. Значи - война. Проследих ги как дойдоха. Крачейки из снега, по некви фланелки, всеки стиснал я желязо - я някъв нож. Въоръжени "мъже" ми тропат на вратата. Обясняват как "не ми е тука мястото и ако не изляза, ще запалят къщата!".
Искаха да ми драснат клечката. Пламнах!

Стиснах в дясната си ръка моя жезъл - лека къса пръчка, от черно здраво дърво. Има си и трик - като направиш едно леко движение - рязко в страни - се отваря острие - на половината на пръчката, става като коса. Остро като бръснач - за битка със зверове в дивото. Станах и се озовах на вратата и я отворих тъкмо като алфата напираше с шут. Застанах пред него, той държеше две къси извити железа. Другите не ги огледах. Тръснах китка - настрани. Останалото бе на забавен кадър... С две думи - червен дъжд.

От шестима, без мацката - останаха четирима на крака. Отвориха юмруци. Снегът меко пое звуците на падащ метал - в синхрон, докато окопитените хора леко вдигаха длани - много внимателно и бавно ги раздвижваха в знак на мир... Може би и в знак на лудост - те си приличат. Все е смисъл на "Предавам се!".

Следва бърза прожекция на времена на просперитет. Повече кучета не идваха, аз си стягах бърлогата. Жената, дето я довлякоха кучетата, остана и бяхме щастливи. Нещо намери - дет да й се хареса. Сигурно чудовището си бе наумила да се хване да опитомява. Тогава не знаех и не го мислех - но горко й. Някои неща не се променят. Особенно ако сам не можеш първо - да поискаш и повярваш да успееш. Но уви - винаги се намира и Вселената к'во да те научи. Щот - ами просто така е усроен Светът. Или по-скоро Човекът в него... или обратното?... А може би и двете.

В един случай обаче - за Нова Година - идват гости.
И се почва - едно старо заучено поведение.
На изисквания и кискания.
На глупости и мнения - тез човешките - видения.

В крайна сметка в един момент съм бесен и издивял - от глупости за глупости.
За това, че ми казват да оправя терасата, дет трябва се боядише - а от де, боя в Планината?!?
За това, че ми казват да сложа масата, а няма никви чинии.
Обясняват ми, че имало някви подноси - от тия дет ти сипват в затвора и в лудницата. С разделенийца за всичко.
И само ми казват, че са някъде, ама и те не знаят де - и само ми посочват с пръсче аз да се разръшкам, та да ги намеря. А аз от гняв треперя.
И така избиха ми всеквите чивии - озверях заради нек'вите чинии.

И тука става интересно - вече съм към края - чесно!

Надигна се буря - лика-прилика на стихията дет бушуваше у мене.
От гората се вдигна врява. Погледнах аз през прозорчето на вратата в кухнята. Виждаше се част от хижата, две сгради свързани с мост - образуваха тунел, водещ точно към гората. А вратата, дет през нея гледах - беше точно на ръба, в мрежа хвана ме Светът...

Видях всеквите животни да бягат от гората, все едно че от пожар или от адски страшен звяр.
Тичаха кат презглава - полудели те в нощта.

Имаше глигани, сърни, елени, зайци, вълци и лисици - всичките животни бягаха единодушно към реката.
Помислих си, че сигурно бягат от мечка стръвница. Сега ми се иска да бях побегнал и аз...
Но тогава - знаех - имам гости,
не ще позволя - тях да ги разкости.

Изведнъж задуха вятър и проблесна гръм. И на стената на тунела се мерна няква странна сянка - хем на вълк, хем на мечка, хем на човек. Помислих, че ми се е привидяло и останах любопитно втренчен в тая ужасна мисъл - ами ако е реално?

След това се мерна друга сянка - на жена, ама баба. Вдигнала ръце високо - бягаше и тя жестоко.
Пак проблесна гръм и видях сянката зад бабата. Същата като преди, но се движеше - идваше насам. Аз останах да се взирам, какво ли ще стане? Може да потрябвам и аз. Но не си отворих вратата - не излязох навън, не исках война. А не бях готов и за битка - бях се озверил на посудата и тая буря ме стресна и малко се изгубих.

Тука следва страшното - дето често си е и най-важното.
И по възможно най-бърз начин ще до-дразкажа,
щот психето ме размазва.
Че студена пот се лее,
щото онзи вятър - мене вее:

Виждам как излиза бабата от тунела. Тича тя към мойта къща. А след нея Звярът.
Нямаше къде бабата да се крие, но претичваше зад ъгли и сякаш играеше няква странна криеница с Чудовището.
В един момент, това нещо ме съзря - видях му зениците как се фиксираха в моите, разтвориха се и се свиха - кат прозряха тази нишка поглед, прекарана от моите очи. Стана толкова естествено и непринудено, колкото и беше неизбежно - к'во ли си мислеше че ще се случи? Като си така втренчен? Ами втренчват се и те.

Скрих се и аз в ъгъла, дръпнах се от прозореца в миг. Но знаех - "мамка му, ще дойде". И вратата се отвори. Първо влезе студеният въздух с вятъра, а после падна сянката, и една муцуна се показа - на ръба, точно до лицето ми... Мокра, влажна, събрала устни в гримаса, разкрила огромни зъби, точеща лиги, и шареща с очи. Мръднах мноооогооо внимателно и бавно се изправих, отдалечавайки се и заставайки точно срещу Създанието. Беше хем мечка, хем вълк, хем човек. Не може да се опише по друг начин. Но Очите - тези чудовищни очи - те поглъщат всяка дума и оставаш с празен речник. Трудно ми беше да гледам право и без страх - бях вкочанен, често поизмествах поглед настрани и не исках да го предизвиквам. Но изглежда му бях много интересен, защото то не искаше да отмести поглед...

Изведнъж се появи бабата и тя застана до лицето му. И сякаш тя го викаше, кимаше към него и то извъщаше поглед. Но само за миг, се вглеждаше у нея и то кимаше. Появи се и някъв дядо, до бабата, и той кимаше на Чудовището, да не е само втренчено у единия. Но той кат кимаше, беше напред и предизвикваше Звяра, и той оголваше зъби, а ръмженето му се засилваше. Аз намерих няква малка маса и застанах зад нея - поне нещо да има по между ни - някво препятствие, ей така за мое успокоение - знам че нямам никъв шанс. Но се пръкна надежда - щом има други хора, може и пък да си отиде. Да, ама - не. Май му викат Карма.....

Само дядото ми промълви - "недей да заставаш в ъгъла". Светът премигна, не аз - аз не смеех да затварям очи.
Останах сам с него. Старците се изпариха. И то остана само с мен. И му видах отново очите - черните, всепрогледните. И започна да се приближава.

Светът отново премигна. А чудовището се превърна в жена. С огромни тъмно-сини нокти, стойката не се променяше - стойката на хищник, седнал на вечеря. Аз даже и бях сложих маса. Очите обаче се попромениха - от черни, станаха на нещо още по-неописуемо, но не по-малко чудовищно. Май бяха сини, но имаха и кафеви лъчове, извити като сърпове, в полу окръжност, но обърната - в дъга, дет извира от края на окото към центъра, и се преплитат в няколко лъча, все едно - експлодираща звезда, точно преди да стане черна дупка. Устата й висеше все така разтворена. Само чух в главата си нейният глас - "Като от мечка да бъдеш разкъсан и да те боядисат на стената, дет опрял си гръб." Замахна два пъти пред лицето ми - сякаш като репетиция, да покаже, точно как се прави. И добави :
"Какво клише!"

Светът се побърка и почна да мига непрестанно - докато аз не затварях клепки и пиех с очи, не можех да отвърна вече поглед, не бях способен и да мигна. А Светът си сменяше картините - като преебана луминисцентна лампа - дето мига кат на диско. И само сменяше - черна дупка - гърмящо слънце. И аз гледах, докато прожекцията се приближаваше, и тя гледаща мен. Накрая май не издържах, качих се на няква пейка до стената, клекнах в ембрионална поза, но не помня, извърнах ли очи.....
Знам, че не стигнах до реката.

Събудих се, но не отворих очи.
Исках да се върна - да преборя тази безпомощна ситуация.
Чудех се как ли бих могъл да успея?...
Сетих се - музиката укротява всекъв див звяр!
Но като си си глътнал речника, а и само чуваш чудовищно ръмжене - няма как песен да запееш.

И накрая станах с "Назад, назад - Моме Калино." в главата и с мъдростта:

"Подобното извиква подобното"

.... и то си го намира....
а понякога идва и от гората....
като не му е мястото в човешкия свят.

И ако не щеш Чудовища - ами дръж се като Човек!