Като огромен барабан на револвер от енергия с различни жлебове за патрони - духовната ми рулетка... А вместо патрони бяха заредени с истини, различни духове, образи - костюми - души. Всичките - мои си! А всяка капсула - пълна с още толкова различни качества и уникално отличаващи се характери. Но само един е активният за момента, колкото и бързо и често да се сменят...
И реших... Май ми е време и имам нужда да се изчистя... Готов съм и ще ми е хубаво да се простя с тоя си демон на Страха, дето учи на себе-презрение. Назовават го Болковото - Его. Онова дето обича да ти говори гадости - да те плаши. Това дето те прави тъжен и те депресира, и ти повтаря колко си депресиран. И точно така се самохрани - от твоето самопричинено страдание. От твоя страх, твоя срам, твоя страх от срам и срам от страха... И каквото друго може да ти причини болка от самия въздух около тебе... Шепне ти в тъмното като останеш сам... Толкова лепкав, всеобхватно поглъщащ, удобно приспиващ и невероятно умел... компас по пътя ти надолу в пропаста... Не, Благодаря! Няма нужда! Не искам вече, моля! Стига! Стига!.... Плача... Стига... Дишам... Стига толкова!
Врътнах си рулетката и го направих активен! Оставих го да ми говори и му заповядах да ми каже - ама всичко, дето може!... И той нищо не ми спести: "колко съм грозен, глупав, мързелив, дебел... как никой няма как да ме обича... че нямам никакъв шанс, такъв счупен на парчета и разплут,... (пое си дъх)... прашасал, мръсен, забравен, изоставен, ръждясал... (тука почна да губи креативност и сила)... колко ми е крив носа, колко ми е зверско лицето...."..... Само за оперирания пръст си замълча.... Защото знаеше, че там вината бе негова. Както и за всичките други белези по тялото ми....
А аз го вдишах всичкото... И треперех... И бях в резонанс... И се изпъних с тоя си Демон... И го прегърнах... И го издишах - докато дробовете ми не останаха тотоално празни... За да се отвори място за нещо друго... И го изстрелях в небитието... А мястото за "патрона" от тая невидима рулетка, чието дуло започва и завършва на гърдите ми - остана празно и то....
Даже сълза не пуснах за него.
Просто защото осъзнах, че няма да ми липсва!
И спрях да треперя!
Защото спрях да воювам със себе си...
И май така се озовах - за пръв път свободен...
Отново на онзи - познатия кръстопът...
Но този път - беше различно...
Май видях отбивка за към Мир.....
Няма коментари:
Публикуване на коментар