Имало един вълк-единак. Самец, но и нещо женско, в очите и в сърцето. В начина по който гледал - един жаден и остър поглед, но и мек и разбиращ. И въпреки че имал мъжка гръд и голяма лапа, туптял с един крехък пламък, несигурен и свенлив, та често замирал след лек повей на знайни и незнайни ветрове. Та угасвал за миг, и затаявал дъх, та бил само сива жар. И от пепел се бил посребрил, та някога черната му грива сега била сива. И само като Луната(вечната любовница на вълците), с чийто цвят била прошарена козината му, така и единствен той сам знаел на колко години е и колко свят е видял. Ходел леко и като сянка, защото често бил угасвал и знаел да внимава и да се пази. И като призрак и като вампир, чиято сянка единствено пада когато той реши, се промъквал през гората на живота. И дебнел той от сенките, сред които живеел, и душел той въздуха. И понякога топъл повей довявал мириса я на свежи треви, я на прясно разровена пръст от копито, я на разгонена женска. И прескачало сърцето му един удар, та за миг огънят припламвал с игрив пукот. И се усещал той жив, и се стопляли гърдите му от разгорялата се жар у него. Та се усмихвал на живота и облизвал зъби, и благодарил, че отново се намирал на тоя свят.
Но на лов не ходел, от много отдавна, от както се превърнал в сянка, та ходел сам под черното небе, и виждал само сив свят. Не духало от никъде повей свеж ветрец, та въздуха в душата му се бил застоил и тегнел от спомените на миналото. И само сенките у него му правели компания, та пили живот от него и той давал своята кръв за да ги пази живи, с надеждата да се стопли поне малко. Защото тогава бил угаснал, та се бил превърнал само в студена пепел. И се бил той изгубил, и бродел сив и сив бил света. Но в тези си странствания научи много - и за себе си, и за света на широката пустош из която броди. И позна света на сенките и заговори техния език. А от зад клепките си гледаше и света на хората - живия свят, плътнокръвния свят, където се случваше сътворението. И тези негови странни очи привикнаха да гледат широко и белия свят, та не мигаха и пиха с цели зеници слънчева светлина. И прозираха и най-тъмния мрак, и най-плътните сенки, та като неизгасващи главници жар грееха в ноща. Този негов взор проникваше навсякаде, та му бе трудно да не гледа и да не вижда. А гледаше и съзерцаваше той богатия свят пред себе си, но беше като призрак - невъзможен и безплътен, та не можеше да се протегне и да се докосне до живота. Но съзря багра и за пръв път от неизброими луни, света върна своите цветове, та сивотата почна да се топи, а в студената жар откри че се роди искра. Но света беше недостижимо далечен за него, а искрата беше още пеленаче и не можеше да запали голям огън, та да има топлина да даде. И така вълкът научи, колко крехко нещо е живият дух и колко лесно може да бъде сломен от жестоки ветрове. Та се възпита той на жал и милост под тази съкровена истина. И намери път навън от сивата пустуш из която се бе залутал.
И намерил той път към хората. И научил техния език. И понеже познавал жал и нежност, а можел и да говори със сенките на човешките души - пуснали го в планината на човечността. И от звяр той се научил да се преобразява на човек, та да сменя кожата си. Но очите оставали винаги същите - всепроникващи и жадни за взор. Хем стремглаво искряли с несломително любопитство, хем нежно греели с топлината на разбиране и милост. Имали вълчи багри и хищно пиели всичко върху което паднат. Но познали човешките тайни и съкровенните им истини, дето и те понякога не смеят да си кажат. И се научи и той да не казва, а само да знае, и с клепки жалостливо да скрива тоя си безпощаден поглед. Но винаги оставал сам с тия истини и жестоки знания, които познал из странстванията си, а те като сняг попарвали все още крехкия огън на вълчата му душа. Та огънят повече димял отколкото топлел, та задушавал с влажен пушек всеки който седне край него. И така той пак нямал топлина да даде, та живот да вкуси. И така той бил студен в себе си и не можел сам да се грее. И ходел той като лед, скован, сгърчен и сълзлив. Но това никой не виждал и никой не познавал какво се таи в самотната вълча душа. Та само Луната познавала неговата болка, та на нея пеел по цели нощи и протяжен вой се виел над мрачната гора. И само скришом ронел сълзи в безлунните нощи и никой друг не виждал бисерите, които мокрели сивата му козина, а тя продължавала да се просребрява с тия скърби. Защото той познавал сенките на три свята - вълчия, пустия и човешкия. И носел бремето от истините на три свята - животинския, сенчестия и живия, а те като студени вериги сковавали сърцето му. Та не можело то да играе и пее, както в оная пролет на живота му, когато бил още пале и не знаел нищо. Но тогава бил чист и жив, а душата му била лека, та танцувала с вятъра и можела да лети. А сега бил само зима и само зима помнел. Та нямало място за него във вечното лято на човешките сърца, а се знае че там винаги грее слънце и вее южняка, защото хората са слепи в ноща и сънуват под Луната, но тя не може да проникне в човешката душа. Само вълкът познава така Луната - като любовница, като жена, като майка. И само вълкът може да го вее северняка, а той да седи та да не трепва, само да свива опашка и да притваря клепки. И само вълкът може да носи такова бреме и такива жестоки истини, знае се че за туй му е дебел врата. А човешката снага е крехка и не може да издържи това познание, а и затова човека не пази, а само ползва и хвърля, та да не му тежи. Така не намерил той своето място и в този свят, и не се свъртал и в тая си кожа.
Но някъде из странстванията си намерил той други вълци-единаци. Вълци водачи, но без глутница, по една или друга причина. Всички били познали неволи и мъки, та се били залутали и те. Та намерил свои вълци и вече не бил така сам, но бил все така самотен с познатите истини, а никой друг не знаел, а и не питал за неговите дълги странствания. И никой не може да вникне в чуждата душа, само Луната може да хвърли лъч светлина върху изтерзаната вълча душа, и то само в зряла нощ, без вятър, без облаци и без сенки из гората. Тогава вълкът първо слуша и пие тая неземна нежност и благодат, а после пее своите копнежи и молитви към Лунния лик. Но огъня в душата му почнал да пука по-смело и все по-стремглаво виел пламаците си към небето. Та намирал, от време на време, да даде малко топлина, та другите вълци да го признаят за брат. И се почувствал отново свой и намерил сили да се стопли и себе си, а и да намира светлик и въглен да даде на брат в нужда. А бил той водач на тая негова глутница, но не водел явно, даже не водил въобще, само кимал с глава и светел с очи. Нямало нужда от друго - всеки знаел своя път и признавал чуждия. Та имало мир и спокойствие в тая глутница от вълци-единаци, било то глутница от водачи. И била голяма сила това братство и всеки можел да се опре о брата си, и всеки намирал главница да даде, та да разбули сенки над главата на брата си. Та било период на просперитет и благодат.
И до ден днешен може да се чуе техният вой. В чиста нощ. Без вятър и облаци. Когато Луната е зряла, та свети и оборва мрака. Когато всички сенки са заспали из гората. В такава рядка нощ може да се чуе вълчата им песен, която се разпилява надалеко над гората и планината, та дава думи на сенките в душите, а говори за молитви и копнеж. А ако знаете вълчия език ще разберете и за какво се молят. И се знае, че пеят на Луната да се превърне във вълчица, та да слезе при тях и да сгрее вълчата душа.
.jpg)
