Как се става Чудовище

Някога, много отдавна, в незапомнени времена - имало един човек. Първо бил момче, младо и с чисти очи, пълни с любов и живот, които виждали света такъв какъвто е. A още не знаел човешкия език, не познавал човешките илюзии, размити през сълзи - та си говорел със света право и искрено и го разбирал. И виждал точно как седят нещата в него и кое е истина. А душата му била чиста и светела с чиста светлина, та се разливала и осветявала сенките на съдбата в сънищата му. И той говорел и с тях, и ги разбирал. А съдбата му говорела със своите си привидности за съкровени и непознати истини, за отминали, сегашни и бъдещи времена. За света, за живота и природата, за хората и за техните сенки. И той знаел и разбирал. Живял и обичал - така както само момче може. Без страх, без съмнение, без илюзии - право и искрено.

Но от момче станал младеж. Научили го на човешкия език, човешките познания и привидности. И започнал да хвърля той човешка сянка, под бремето на тоя завет - оплетен с очаквания и правила, обяснения и рационалности, дето често си противоречат, а и често лъжат. И получил човешките си очи, дето са пълни със страх, несигурност, илюзии и питания - кое е право и кое не, та се стряскат и от свойта си сянка. И както преди туй, душата му била чиста и светла - паднала сянката на съмнението, на лутанията, лъжите и неискреностите. Тъмата дето само хората хвърлят след себе си - сянката на страха. Та мрак обхванала душата му и една празнина, един копнеж по незнайни неща се загнездила у него. И халюцинации обхванали ума му и сънувал той трескави сънища, а сянката на съдбата все още танцувала из тях. Но понеже душата му все още била чиста и искрена, а и познавала обич и любов към живота и света - знаел той как да разбира и говори дори и със сенките. И научил човешките истини, и най-тъмните. И признавал страха си, та той му ставал сила. Живял и обичал - така както само младеж може. Със сълзи и с радости, като момиче - чувствено, несигурно, пламенно, противоречиво, страшно и всепоглъщащо.

И станал мъж. И всичко момчешко у него умряло, защото познал суровата мимолетност на живота у хората. И тия питания и тая празнота, и тая несигурност пред смъртта. Защото само мъжът е толкова близко до смъртта и с такъв страх я гледа, та не може да отвърне очи от нейната тъма. И само търси смисъл и вечно дири повод да се почувства жив. Та слага броня на сърцето си да го предпазва от този мрак, и така преборва жестоките сълзи, и не си позволява да плаче и да бъде слаб. И само пред богиня, принцеса, истинска жена - сваля бронята и показва истинската си любов, за да се изпълни душата му със светлина. Защото жената няма тоя мрак в себе си, тя има светлина и живот, защото тя дава живот, та е самия живот. И борел дракони и убивал чудовища, заради нея - неговата богиня, чакаща го в замъка му. И така намирал смисъл на живота си. И така живеел и така обичал, както само един мъж може - стремглаво, смело, силно, вярно. И ако имал искреност и обич към истината, безпощадност към лъжата и чист взор за неправдите - то той бил крал, достоен за кралица.

Но живота е жесток и изпълен със стремглавите завои на съдбата, и винаги завръшва със смърт, най-често неправдива. А света е много пъти объркан и студен, безпощадно променящ се, особено човешкият. И в някой миг мъжът, рицарят, кралят, бил предаден от съдбата и трябвало да умре. Бил загубил смисъл, бил загубил светлината си, защото бил загубил своята кралица - и тя погубена във тази война на живот и смърт. Войната дето само хората я воюват безумно, щото само те си мислят че виждат истината, а не я познават, та се борят против нея. Но в този сетен час, войнът-крал прозрял тази истина. Познал мъката, тъгата, безпомощността и малодушието на хората, осъдени на смърт, които просто лягат смирено на дръвника като жертвени агнета, невидели обредния нож. И познал тази жестокост на човешкия живот - осъден да завърши със смърт. Ала отказал да умре.

И вкусил кръвта на всичките заклани хора-агнета и познал техния живот и тяхната истина, техния страх и тяхната слабост. И намразил живота, и всичкото което преди било любов се превърнало в омраза, пред целия този фарс на света. И всичкият живот дето изпил се превърнал на смърт. И цялата светлина, която познавала душата му, потънала в мрак. И самият той станал мрак - а само една непрогледна сянка, която падала върху всичко, над което се надвеси, та го поглъщало в това си тъмно було. И се отказал от сълзите. И от човек - станал той чудовище. И очите му станали чудовищни, всепрогледни и всепроникващи, безжалостни и несломими - като волята му, като истините които познавал, като смъртта. И така живеел той - мъртъв. И така обичал - мразейки. И така крачел - като сянка, като мрак, безплътно и безмълвно. Като мокър хлад в мъглата се промъквал из света на живите. И търсел смисъл и търсел мир. А смисъл имало само в битката, само в убиването на живота и на страха. И повод имало само в трепането на други чудовища и пиенето на кръв. А мир имало само в смъртта, на която бил отказал да се предаде. И дирел той смъртта, отново някой да му поднесе. Но все така отказвал да умре. Търсел той на своята жена да се даде.

Звяр

Имало някога един човек. Човек ли - не по-скоро звяр, в човешка кожа. Не бил много на пръв поглед, та не се забелязвал, но хвърлял две сенки. Защото две души носел. На човек и на животно. А животното било диво и кръвожадно, та било трудно да се укроти. А като имало неправда и повод, звярът се събуждал и нищо не могло да го опитоми, та да се спре. Само човекът, домакин на това раздвоено тяло, знаел и можел да му говори, та да се мирне. И треперел той често от неправди и събития, които карали кръвта му да ври и кипи. И копнеел той да откъсне нечий гръклян, та червена кръв да ливне, та земята жадна да пои. И понякога треперел с такава сила, та не можел да се спре, та да укроти тая стихия у себе си. А треперел с дни и нощи, та не можел сън да го обори. И не знаел мир, не знаел лек, такъв бил той - полу-човек.

Ала носел жалостливо сърце, та много го било страх за хората. Не знаел какво може да стане, ако се отвърже. По-скоро знаел много добре - та затова държал звяра винаги вързан или в клетка, което било нужно на случая. А това чудовище под кожата му често буйствало и напирало да излиза. И той прехапвал устна, та вкусвал кръв. И захапвал дланта си, та оставали следи от зъби по плътта му. И забивал нокти в дърво, та отделял стърготини. А искал тез ръце и тези зъби да забие само у онзи, който ги заслужава. А имало само два повода за това - повод за любов и повод за омраза. И горко на онзи, който бил достоен за неговата омраза. И блазе на онзи, който викал у него любовта. Защото се знае, че омразата на звяра е безпощадна, а неговата любов - съкровена.

И така живеел той - ни човек, ни звяр. И нямало място за него сред хората. А зверовете в гората се плашели, та също бягали. И така бил той сам, с двете си природи, но без свят в който да се свре, та място да намери. Та само у жена, разтворила бедра, изливал своята любов. И само на злодей, достоен за дръвник, показвал своя зверски лик.

А често крачел сам в нощта, под звездното небе, когато всичко живо спи - та да не слуша неговия вик. А викал той, гърдите си раздирал, кращял и буйствал из тъмата, и само него греела луната. И само тя - двуликата луна, само тя треперела така в ноща. Под неговия вик, и с неговата жар, била му тя светлик. И я търсел той, та с очи светлика свой да улови. Да го запази, разведри, та сълзи да спре да рони - от тез безумните очи. А светел той, кат жар студена, и кат фар в ноща, погледа му разкъсвал и най-плътната тъма.

Но се научил на баланс, кат почнал със звяра да говори. И разбирал неговите трепети и неговата мисъл, та спрял да го държи гладен. И се научил как да се пуска, та да слее тия две души, та да стане едно - една мисъл, една посока, една цел, едно чувство. И пускал звяра в тъмна нощ, когато всички спят, та двете сенки ходели след него. И така той, ни звяр и ни човек, намерил своя лек.

И до днешен ден, и в сегашна нощ, може да го срещнете из мрака. В най-тъмните улички, където най-ярко грее ви луната. И горко на вам, които сте злодеи! И блазе на вам, които сте изгори! Защото - знае се, че звярът никога със свойта страст не спори.

Човещинка

В студена нощ, и в тъмен ден - седи си паяк покрай мен.
И ме пита със очи - а ти защо така се скри?
А аз седя, и ноктите гриза си - та не мога да повярвам на ума си.
Къде, защо и как така - сърцето ми отново затуптя?
И чудя и се мая - та коя ли ще е тая?
Вампир ли бе, та с чар проникновен,
едната мисъл - загнезди се у мен.
Магьосница ли, та с очи - гърдите ми с бръшлян уви.
И бягам аз, та през глава - но не мога да се скрия във степта.
Че този лик, и тез очи - та те ме гонят до зори.
Та в сетен час, и с хладен дъх, душата влача си кат кръст.
И няма мир, и няма лек - то това е да си ти човек!

Вълча песен

Имало един вълк-единак. Самец, но и нещо женско, в очите и в сърцето. В начина по който гледал - един жаден и остър поглед, но и мек и разбиращ. И въпреки че имал мъжка гръд и голяма лапа, туптял с един крехък пламък, несигурен и свенлив, та често замирал след лек повей на знайни и незнайни ветрове. Та угасвал за миг, и затаявал дъх, та бил само сива жар. И от пепел се бил посребрил, та някога черната му грива сега била сива. И само като Луната(вечната любовница на вълците), с чийто цвят била прошарена козината му, така и единствен той сам знаел на колко години е и колко свят е видял. Ходел леко и като сянка, защото често бил угасвал и знаел да внимава и да се пази. И като призрак и като вампир, чиято сянка единствено пада когато той реши, се промъквал през гората на живота. И дебнел той от сенките, сред които живеел, и душел той въздуха. И понякога топъл повей довявал мириса я на свежи треви, я на прясно разровена пръст от копито, я на разгонена женска. И прескачало сърцето му един удар, та за миг огънят припламвал с игрив пукот. И се усещал той жив, и се стопляли гърдите му от разгорялата се жар у него. Та се усмихвал на живота и облизвал зъби, и благодарил, че отново се намирал на тоя свят.

Но на лов не ходел, от много отдавна, от както се превърнал в сянка, та ходел сам под черното небе, и виждал само сив свят. Не духало от никъде повей свеж ветрец, та въздуха в душата му се бил застоил и тегнел от спомените на миналото. И само сенките у него му правели компания, та пили живот от него и той давал своята кръв за да ги пази живи, с надеждата да се стопли поне малко. Защото тогава бил угаснал, та се бил превърнал само в студена пепел. И се бил той изгубил, и бродел сив и сив бил света. Но в тези си странствания научи много - и за себе си, и за света на широката пустош из която броди. И позна света на сенките и заговори техния език. А от зад клепките си гледаше и света на хората - живия свят, плътнокръвния свят, където се случваше сътворението. И тези негови странни очи привикнаха да гледат широко и белия свят, та не мигаха и пиха с цели зеници слънчева светлина. И прозираха и най-тъмния мрак, и най-плътните сенки, та като неизгасващи главници жар грееха в ноща. Този негов взор проникваше навсякаде, та му бе трудно да не гледа и да не вижда. А гледаше и съзерцаваше той богатия свят пред себе си, но беше като призрак - невъзможен и безплътен, та не можеше да се протегне и да се докосне до живота. Но съзря багра и за пръв път от неизброими луни, света върна своите цветове, та сивотата почна да се топи, а в студената жар откри че се роди искра. Но света беше недостижимо далечен за него, а искрата беше още пеленаче и не можеше да запали голям огън, та да има топлина да даде. И така вълкът научи, колко крехко нещо е живият дух и колко лесно може да бъде сломен от жестоки ветрове. Та се възпита той на жал и милост под тази съкровена истина. И намери път навън от сивата пустуш из която се бе залутал.


И намерил той път към хората. И научил техния език. И понеже познавал жал и нежност, а можел и да говори със сенките на човешките души - пуснали го в планината на човечността. И от звяр той се научил да се преобразява на човек, та да сменя кожата си. Но очите оставали винаги същите - всепроникващи и жадни за взор. Хем стремглаво искряли с несломително любопитство, хем нежно греели с топлината на разбиране и милост. Имали вълчи багри и хищно пиели всичко върху което паднат. Но познали човешките тайни и съкровенните им истини, дето и те понякога не смеят да си кажат. И се научи и той да не казва, а само да знае, и с клепки жалостливо да скрива тоя си безпощаден поглед. Но винаги оставал сам с тия истини и жестоки знания, които познал из странстванията си, а те като сняг попарвали все още крехкия огън на вълчата му душа. Та огънят повече димял отколкото топлел, та задушавал с влажен пушек всеки който седне край него. И така той пак нямал топлина да даде, та живот да вкуси. И така той бил студен в себе си и не можел сам да се грее. И ходел той като лед, скован, сгърчен и сълзлив. Но това никой не виждал и никой не познавал какво се таи в самотната вълча душа. Та само Луната познавала неговата болка, та на нея пеел по цели нощи и протяжен вой се виел над мрачната гора. И само скришом ронел сълзи в безлунните нощи и никой друг не виждал бисерите, които мокрели сивата му козина, а тя продължавала да се просребрява с тия скърби. Защото той познавал сенките на три свята - вълчия, пустия и човешкия. И носел бремето от истините на три свята - животинския, сенчестия и живия, а те като студени вериги сковавали сърцето му. Та не можело то да играе и пее, както в оная пролет на живота му, когато бил още пале и не знаел нищо. Но тогава бил чист и жив, а душата му била лека, та танцувала с вятъра и можела да лети. А сега бил само зима и само зима помнел. Та нямало място за него във вечното лято на човешките сърца, а се знае че там винаги грее слънце и вее южняка, защото хората са слепи в ноща и сънуват под Луната, но тя не може да проникне в човешката душа. Само вълкът познава така Луната - като любовница, като жена, като майка. И само вълкът може да го вее северняка, а той да седи та да не трепва, само да свива опашка и да притваря клепки. И само вълкът може да носи такова бреме и такива жестоки истини, знае се че за туй му е дебел врата. А човешката снага е крехка и не може да издържи това познание, а и затова човека не пази, а само ползва и хвърля, та да не му тежи. Така не намерил той своето място и в този свят, и не се свъртал и в тая си кожа.


Но някъде из странстванията си намерил той други вълци-единаци. Вълци водачи, но без глутница, по една или друга причина. Всички били познали неволи и мъки, та се били залутали и те. Та намерил свои вълци и вече не бил така сам, но бил все така самотен с познатите истини, а никой друг не знаел, а и не питал за неговите дълги странствания. И никой не може да вникне в чуждата душа, само Луната може да хвърли лъч светлина върху изтерзаната вълча душа, и то само в зряла нощ, без вятър, без облаци и без сенки из гората. Тогава вълкът първо слуша и пие тая неземна нежност и благодат, а после пее своите копнежи и молитви към Лунния лик. Но огъня в душата му почнал да пука по-смело и все по-стремглаво виел пламаците си към небето. Та намирал, от време на време, да даде малко топлина, та другите вълци да го признаят за брат. И се почувствал отново свой и намерил сили да се стопли и себе си, а и да намира светлик и въглен да даде на брат в нужда. А бил той водач на тая негова глутница, но не водел явно, даже не водил въобще, само кимал с глава и светел с очи. Нямало нужда от друго - всеки знаел своя път и признавал чуждия. Та имало мир и спокойствие в тая глутница от вълци-единаци, било то глутница от водачи. И била голяма сила това братство и всеки можел да се опре о брата си, и всеки намирал главница да даде, та да разбули сенки над главата на брата си. Та било период на просперитет и благодат.


И до ден днешен може да се чуе техният вой. В чиста нощ. Без вятър и облаци. Когато Луната е зряла, та свети и оборва мрака. Когато всички сенки са заспали из гората. В такава рядка нощ може да се чуе вълчата им песен, която се разпилява надалеко над гората и планината, та дава думи на сенките в душите, а говори за молитви и копнеж. А ако знаете вълчия език ще разберете и за какво се молят. И се знае, че пеят на Луната да се превърне във вълчица, та да слезе при тях и да сгрее вълчата душа.

Край огъня

Събрали се вечер край лагерен огън една шепа души. По-точно петима конници, след дълъг преход се срещнали на една поляна, закътана сред билото и гората. И колкото били конници - толкова и си приличали, но колкото били хора - толкова и се различавали. Всеки със своите сили и слабости, страсти и трепети в крехката си човешка душа. Всеки дал каквото имал и допринесъл с това което можел към общото огнище за тази вечер. И един дал дърва, изсъхнали и набраздени от времето и пътя, та пукали със страст и жадно поемали въздуха, та се разпалвали лесно и топлели дълго, тъй като били видели много път и голям свят, та имали какво да разкажат с алени пламъци. Друг пък дал искрата, която запалила дървата, защото се искало любов и търпение за да запалиш топъл огън. Защото се знае, че ако не можеш да говориш с огъня и да имаш любов към него, то той няма да ти говори с жарки ласки и няма да пука щастливо, та да сгрее изморената душа. Третият пък дал въздух, който разпалвал огъня и карал пламъците да танцуват високо, все едно че танцували със звездите и искали да ги стигнат, та да прегърнат луната и да я познаят - така както мъж познава жена за пръв път. Четвъртият пък дал песен, която играе и се вие високо в ноща, та всички зверове да знаят че тука има хора и да не се приближават. Та групата се почувствала сигурна и своя и не мислила за демоните, които се криели сред нощното було. Петият пък бил жена и тя дала страст за живот и жажда за любов, защото се знае че жените са магьоснички и само с очи могат да накарат мъжката душа да играе, смело да бленува и да опознава света, защото още се знае че без жена - света на мъжа е сив и студен.

 И огънят бил голям и топъл - и дървата разказвали своята мъдрост и  премеждия с уверени припламвания и пукотен глас, омагьосвали и успокоявали уморените люде. Песента била дълбока и провлачена, но пълна със страст и жажда за живот, та конниците се отпуснали и се почувствали живи и млади, въпреки че прахта още не се била уталожила по уморените им плещи. А пък женските очи играели и карали мъжките сърца да туптят по-бързо и стремглаво, все едно че изкачвали висока планина. Всички били в мир и се топлели на общия огън с усмивка и блаженство...

 Само конника на въздуха седял отделен от общото огнище, сякаш не бил от плът и кръв, а само от въздух, а въздух се намира навсякъде, та е излишно да го носиш, но той нямал какво друго да даде. Защото бил загубил ритъма на човешкото си сърце някъде сред вълните на житейския океан, та като корабокрушенец седял на пуст бряг и гледал живота, но не го усещал, не можел да се гмурне в него и да усети пръските пяна по лицето си, не можел да вкуси солените води на живота - бил забравил как да плува. Та седял той като призрак и като призрак нито вкусвал кумиса, който си подавали, нито усещал топлината на огъня. Не намирал глас да каже добра и мъдра дума, не намирал топлина и сила на жилите си да се протегне и да се опре на брата си, не намирал смисъл и повод да действа, та да е част от случващия се живот. И така седял той - ни жив ни мъртав, просто съзерцаващ въздух - хладен и отдалечен като призрак. И така било.

 Но в някой миг от тази вечер дошли на поляната чужди люде - опиянени от плячка и завоевания, и както е обичая след подобен успешен улов - още по пияни от кумис и вино. Та не били те хора, а били се превърнали в скотове, защото се знае че алкохолът оскотява човека и го превръща в звяр - без мисъл, без повод, просто една гола и пошла животинска страст, която завладява човека и го кара да ходи на четри крака като куче. И понеже главите им били замаяни от успешният обор, а в очите им още белеела алчността към плячка, и тъй като единствената жена на поляната била на нашия огън, а се знае че хубавата жена е по-ценна от златото, дошли хората-скотове да се опитват да я крадат. И уплашили жената-конник, и от конник се превърнала тя в трепереща сърна, та другите конници скочили да я бранят. Първо конника с дървата искал да ги нацепи на малки пърченца и да метне вътрешностите им на огъня, като на жертвено агне, и не би сгрешил, но не станал. А пък конника на искрата искал да се помирят и да не опетнява свещенния огън на дружбата с ненужни кръвопролития, за да не го загасят и да не сломят чистия огън със скотска кръв на хора, дето не си струват и силата на ножа, който се дръпва по гърлата им за да потече черна кръв в земята. Конникът на песента пък не станал, защото знаел и разбирал, че ако стане трябва да остане прав докато не се търкулнат озверените глави на новодошлите в пепелта на огнището, а и той не искал да цапа сабята си със скотска кръв. Но конника на въздуха седял и ръмжал протяжено и се молел някой да посегне пръв за да излее своя ураган, който таил в себе си през всичкото време, и искал гръмотевица да светне, та да отвърже и пусне своя бяс срещу натрапниците. Но е истина да кажа, че този блед призрак беше се престрашил и бе пуснал своя глас във всеобщата песен по-рано същата вечер. В отблясъка на едни сини очи беше видял жажда и интерес за още, та се бе оживил за секуда и му се искаше да пее и говори още. Имаше кой да го чуе, и забвави че преди се бе чувствал като глас в пустиня. Намери свои хора и се почувства свой. Но той не стана когато посегнаха на жената, та я превърнаха от човек в сърна, та тя трепереше като ранен звяр пред копието на ловеца. И той не стана когато посегнаха на него, та го стиснаха за врата и му говореха в лицето със зловен и прокажен дъх на умряло. Но когато хванаха брата му, който беше усетил надигащата се буря и искаше да я уталожи, та да не се пролива ненужна кръв и да гаси огъня, който бе запалил с искрена любов. Тогава конника-призрак намери нужда и повод да потече отново кръв по вените му и без сам да иска, мисли и очаква, сам се намери между брата си и натрапника, готов да хапе, къса, убива. Но видя усмивка на лицето на брата си и едно неизмеримо спокойствие, та отхлаби хватката си върху ръката на скота и пое дъх, та за втори път тази вечер откри че намери живот в себе си. А като по чудо и магия скотовете се укротиха и даже за момент си спомниха че са хора, та се извиняваха дълго и се опитваха да откупват грехотата си с дарове. Беше припламнала искрата на мир и доброта между хората, и не можа вятърът на гнева да я изгаси, и всички бяха благодарни че се разбраха като хора, а не като зверове и си останаха отделни и мирни - всеки на своето си огнище.

 Конника на песента отново поде своята песен и свърза за пореден път сърцата на конниците край общото огнище. И конника на дървата стовари още по-голям наръч съчки, та всички да се топлят до зори. А конника на искрата беше благодарен и спокоен, че е успял да запали огъня на дружба и да уталожи пламаците на враждата. А пък урагана у конника на вятъра затихна, та се стаи, и само един полъх на пролет повяваше в душата му. И намери той глас да каже на другите за себе си, и намери той смисъл да се оживи за действие, и намери той очи в които да се огледа. И беше неимоверно благодарен на случая на съдбата, защото намери той отново ритъма на сърцето си, и сили да се гмурне отново в оня океан на живота - та осъмна той не като призрак, а като човек, от плът и кръв. Защото намери в общия огън своя пламък.

 И те пиха и се веселиха чак до сутринта.

зад клепки

Странно нещо е човека. Лудо и противоестествено се явява неговото съществуване в природата. Разруха, поквара, дисбаланс носи той. Единственото животно, което само търси и намира начини да се самоунищожава и то с невероятната находчивост и настоятелност, характерна единствено за хората. Един ден сигурно ще се стигне до окончателното решение на тази борба на смърт и умъртвяване. Най-вероятно ще еволюираме като вид, благородно заличавайки всеки човешки представител. Мисля, че така и ни се пада!.. Не съм светец или проповедник, напротив - просто съдя по себе си...

Отварям очи. Угарката догаря в ръката ми и пари приятно измръзналите пръсти. Последна дръпка, вдишване и запращам фаса във вече сивата пепел на огнището. Единствено вятъра, шушнещ на дърветата и пукането на все още тлеещите въглени развалят перфектната тишина на ноща. Поне в планината можеш да избягаш от шума на цивилизацията, хората и всичките им човешки сложности и крещящи проблеми. Поне в гората можеш да чуеш спокойствието на дърветата и живота на тревата. Поне скрит в шубрака, далеч от чужди погледи можеш за момент да се опиташ да се скриеш и от своя. Никога за дълго. 

Затварям очи. Тъмнината се изпълва с образи, миризми, усещания, спомени нахлуват неканено и изпълват мрака зад клепките ми. Дъхът се изтръгва от гърдите ми и дробовете ми се пълнят с олово. Картините се сменят, гонени от съпротивата към сълзите напиращи в очите ми, само за да се завърнат озарени със силата на тръпките, които ме побиват. Студ нахлува в костите, а сърцето се сковава с мислите за изгубената топлина. Мрак обгръща сетивата и само сенките в душата остават да ми правят компания. Не е ли така винаги?...

Отварям очи, само за да видя по-светлия мрак около мен. Слънцето е залязло отдавна, само звездите мъждукат в пролуките между тъмните облаци над главата ми. А моите Звезди? А моето Слънце? Къде са сега, защо не ме топлят? Знам, че все още тлеят някъде дълбоко заровени в недрата на съществото ми, но огряват някой, нечий друг свят, а не моя. Сенките, моите верни спътници, вече не са толкова тъмни - избледняха на фона на мрака, който се загнезди в мен. 

Отново притварям клепки и се пускам по течението на реката на спомените... Първо съвсем плавно изплуват картините на усмивки, смях, волно тичане из зелените полета на моето детско сърце, мириса на прясно окосена трева, рохкава пръст, борова смола и вкуса на ледена вода от планински поток в жарко лято.... 

По-бързо.
Картините се сменят с горски върхари и оголени чукари, бодливи клекове и открити полянки, шума на вятъра в дърветата, писъка на самотен орел в небето, песента на планината на живота ми... 

Още по-бързо, вече си набрал енерция - няма спиране! 

Сенките изплуват и започват да танцуват в бързея поркай мен. Духове на миналото, на горчивина и съмнения, на болка и страх. Аз ги поглеждам и се усмихвам на всяка - иде ми да ги прегърна, те са си мои и аз съм техен - моите демони и техния ад. Вече не ме следват неотлъчно в гръб, а вървят редом с мен, вече не се плаша като погледна назад и видя тъмното очертание на измореното си тяло, просто се усмихвам, колкото сила имам и продължавам да крача, макар и сенчест, но не и сломен...

Още, още, още по-бързо! 

Чувам грохот на вода, бяла пяна облива лицето ми и ме носи като облак, стремглаво по течението на реката на духа ми. Отпуснал съм се напълно, пуснах всичко което стисках толкова силно до преди - отчупените вейки фантазии и частиците от счупените си мечти, дори малкото огледалце с моя образ - открих, че само ме теглят към дъното и не мога да плувам с толкова много вехтории по себе си... А аз искам да летя... 

Не! Няма да отворя очи! Не още!...

Грохотът става оглушителен. Тялото ми се носи свободно по течението. Виждам ръба и рязката граница синева. Май вече се развиделява. Политам надолу заедно с безбройните капки ледено студена вода - отивам да се влея в морето, където се ражда Слънцето всяка утрин. 

Време е.

Виждам Изгрева! 

Отварям очи. 

Вселенска ирония

Тъмна, облачна софийска нощ. Люд студ, сняг и джавкане на улични кучета, събиращи се на глутници в търсене на забавления, които да стоплят душичките им в този кучешки свят. Дим на цигара, жужене на печка, тиха музика, голяма чаша с алкохол и жена, блажено спяща под завивките - все неща, които те задържат в споменатия свят, или поне правят пребиваването ти по-леко.
Транс, надрусване с реалност, в случаите в които няма с какво друго и студената действителност си има своите предимства. Стрес, отговорност, работа и о, да не забравим - пари. Все основни съставки на реалността.
Студена бледа светлина от монитор, минава полунощ в понеделник срещу вторник - начало на седмицата, начало на нов цикъл, вещаещ сива рутина и лошо време. Присъстват и множество неизвестни - избори, възможности, случайности. В крайна сметка най-интересното нещо в живота е способността му да те изненада - точно като човека - една безкрайна съвкупност от безграничен потенциал, които никой не знае как ще се развие, в случай че се размотае.
Въпреки, че човешката природа и особенно обществата, подтикват човечеството непрекъснато към стремеж за подреждане, обясняване и прогнозиране на света като част и като цяло, никои никога не може да каже със сигурност на коя страна ще падне хвърлената монета. Колкото и да се стараем и нуждаем от нещата да са под контрол, те никога не са. Винаги ще присъства потенциалната възможност на малкото камъче да оберне каруцата. Вселената си е такава. Или по-скоро взаимодействието на човешките същества със вселената го изисква - все някой трябва да ни научи и да ни постави на мястото ни от време на време. Защото основният Вселенски закон диктува, че всяко действие си има противодействие - привличане и отбръскване, гравитация и празно пространство. Но човечеството се явява такава флуктуация от цялата подредба на вселената, където всяко нещо си има определено място във "време-пространствения континиум" - сложен човешки термин, гласящ че всяко нещо си има място и време и съществува, защото може да се докаже, пипне, види и т.н.. Но човешкото същество, най-висшето създание във Вселената, до доказване на противното, дарено със разум и най-вече фантазия е дало плод на множество изключения - по облик и подобие на самото себе си, но често в разрив с действията си в реалността. Чест, дълг, обич, фантазия, добрина, традиция, съзнание - все неща, които попадат извън тази времева-пространствена рамка. В крайна сметка се оказва, че ние самите сме объркали света, които се опитваме да подредим - груба изява на вселенска ирония, тотална случайност или уникален дар? Кой може да каже?
Истината е някъде там - по средата, в някое кюше или разстворена в нищото. Може и да няма никаква истина, тъй като тя също е човешка измишльотина. Как знаем, че не сънуваме, кога знаем че сме будни, кога живеем и как изобщо знаем, че сме живи, а не просто просъществуваме още един ден? Съзнанието, че "всичко е сън" е първата стъпка към просветлението. Или поне така казват на изток.
А после какво?...
"Няма Дявол, а просто Господ като е пиян" - така пък казва артистът...