Безмълвен...

Не знам какво да кажа... Рядко ми се случва... Да ме оставят безмълвен...

Ако животът ми беше комикс, щях да изглеждам като анимационен герой с паднало чене... Олигавен и оглупял до безумие.... Или вълкът с изплезения език.... Или Скуби-Ду, който го хранят със Скуби-Снакс, а той лети в облаците.... Няк'ва смеска из между всичкото.... Не е реално... Когато те питат "Ти вярваш ли в магии?" - при положение че вече са те омагьосали....

Ако ти беше супер герой, мисля си, че би имала невероятната сила да изменяш реалността и хората около тебе... Представям си го като розово-виолетов балон, който размеква и провокира.... Може би защото покрай теб се чувствам като глина.... Може би просто защото така ми влияеш.. Размекваш ме като ми измъркаш и като те подуша....

И ми е невероятно трудно да си представя, камо ли да се опитам да обясня... Каква промяня ми предизвикваш в Света.....Колкото и да съм сънувал, вековни вечери бленувал.. не бих могъл и да си въобразя, че с теб ще си споделям аз Света....

А тоя Свят е невероятно флуиден... Като мен. Изменяме се спрямо ситуацията, танцуваме с привидностите и не умеем да седим на едно място. Обичаме да мърдаме и да щукаме. Не ни свърта в граници, ни в правила, а чуждите очаквания ни чупят зверски много... Ако бях огледало - щях да се съм се пръснал на хиляди парчета. Да се опитам да отразя всеки и всичко, да се види право какво е и как гледа. Като див звяр, оглупял и оглушал. Като глиган ровейки за трюфел. Заровил си главата в калта и нито може, нито ще да се окопити и осъзнае. Да се поогледа и да види истински човек. Чифт очи, отразени в счупено огледало. Няма да ги види. Няма шанс да ги съзре. Щото те само хвърлят един поглед и рядко поглеждат отново. А и знаят, че никой и не иска да ги види втренчени в него,  прекалено хищно гледат. А глиганите не искат такъв поглед, такъв всепроникващ взор. Видят ли го - вирват всички бивните във хор.

Та предпочитам да си крия очите под козирка на шапка или очила. Да не гледам много дълго някого и често да извръщам поглед. Да кимам и да се усмихвам. Да слушам и да чувам няколко истории едновременно... После защо ли ми е трудно да запомня имена... щото чувам хор в разновидни гласове, дето всеки пее различно... И само по миризма и отношение познавам... Без да гледам, без да говоря... Просто се опитвам да си спомня.... Какъв бях навремето без срам. Преди огледалото да се пръсне, а от трясъка - езика си да глътна.... Да остана и без думи, а от стъклата - без очи... Но отново - в тъмното, намират се звезди. Да просветнат на слепеца в мрака, на безмълвника - нямата усмивка разберат. Камъкът да вземе да умекне. Скелетът на динозавър да вземе и да трепне.

Без думи да те разберат.
Понякога - неземно красив си е Светът!

И к'во? Беееееее....

И к'во - нито знам дали да пиша, нито дали има смисъл...
А в крайна сметка много ясно знам...
Какъв смисъл вкарвам...
Колко ми е нужно да го изпиша...

Трудно е да се преведе приживяване,
със всичките му емоционални привкуси,
със скритият смисъл, със личната сянка и тн....

Невъзможно е да се сподели, Нереално е някой да те разбере...
Особено само с думи...
Всеки си има свой собствен свят и мнение, а е различно чувствителен и педантичен спрямо своя собсвен поглед....

Да провокираш ситуация на неразбирателство за най-тривиалното нещо, просто защото ти е интересно, а и искаш да й видиш очите.
За момент да те вземе на сериозно, да се вторачи - ала вгледа,
да почувстваш погледа й, дори и когато се опитва да пробие с него дупка в черепа ти. Вниманието е награда от само себе си...
Но после....

После си плащаш.... За всяко нещо....
Особено когато си позволил да ти се качат на главата.
Просто защото си добър и искаш да помагаш...
Тогава си докарваш белята...

От рода и хора - индивиди, дето не минават теста за човеци. Дето са пиявици на енергия, време, внимание - и каквото имаш и ти е ценно. Които са несъобразителни и дори за секунда не помислят за другия. Неблагодарни и нагли хора - те са ми любимите!... За растрелване.

Що после съм бил гневен?
Ами защото:

Много са нещата, невъзможно е да ги изброя... Но мога да дам примери:
- Може би родата дето ме псува, щото съм му светнал лампата в хола и събудил - където не й е мястото да спи - та заради това "съм бил лайно".
- Може би любимата жена дето като я настъпиш на болна тема - просто за да вдигне очи, дори и в отвращение и криза да те погледне. Та да се видите...  А накрая заявява: "Не искам да си говоря с теб!"... Няма по-голям айсберк за мен....
- Може би че фетиша ми е : "качествена комунукация"....

Когато можем да си говорим право,
въпреки сърце кораво -
истини да виждаме,
а не като гневни овци на паша да прииждаме....

Динозавър...

Какъв е шансът да срещнеш динозавър в днешно време?

Мъжете биха отговорили: "Едно на билион! Те са изчезнали! Логиката ми е желязна. Прав съм!"

Жените биха отговорили : "Петдесет на петдесет. Или ще го срещна - или не." - Пак желязна логика.

Това е виц...
И не в логиката е отговорът...

Но динозаври - има...
Моят въпрос би бил - "А как ще разпознаеш динозавър?"

Както всяко нещо във вселената - нито има един вариант, нито има правилно и грешно - то просто е. Ако знаеш как и какво е - няма как да го сбъркаш.

Динозавър:
Отличителните характеристики - животинското в очите, хищническият поглед, острите зъби, студенокръвното сърце - което има нужда от нещо допълнително за да бие нормално, да тича подир плячка, или да трепери от страст.
Диагностичните симптоми - неспокойна стойка като на див звяр, чувство че не си си на мястото, честа жажда за кръв и плът, по-голям фокус спрямо корените и историята на природата, отколкото към новостите и технологиите. Не притежава smart-phone...
Странични ефекти - постоянно желание за бягство от реалността на сегашното време, нежелание за участие в чуждите занимания и интереси, чувство за свръх-стимулация от приети банални неща за този век - компенсирана със свръх-реакция спрямо минимални стимули, загуба на адекватна комуникация със сегашните туземци, загуба на чувство за общност и принадлежност, страх, гняв, омраза и обвиняване на други, депресийни периоди, обвиняване на себе си, чувство на вина, убийство, само-убийство, срам.. (преди идентификация - прочетете дребният фрифт на листовката!)

Знам че не съм единствен. Само се надявам да не съм последния. Защото знам че човекът, както всяко животно се адаптира към нови условия. Много от хората-динозаври ги опитомиха - те си го избраха да го позволят. Да станат куче или котка, да въртят опашка и да се умилкват на стопанина. Загърбиха дивото, предадоха себе си и коренът на божествената зверственост у себе си. Изгубиха си енергията и предадоха акумулатора на врага, с надеждата че като са послушни - ще ги зареждат. Като smart-phone-те си. "Аз ти давам любов и внимание, значи и ти ще ми дадеш. Щото съм гладен, защото съм забравил как да храня себе си-то.". Станаха "цивилизовани" - това е най-страшното...

И така живеят зависими - обречени, като на простор провесени. Да съхнат и да вехнат, мислят си: "Сигурно след смъртта ще ме открехнат." И направиха семейства, дариха живот, оставиха звяра си в децата им да действа. Загърбиха мечтите, забравиха и мъдреците -  всичките поради любов се сляха със глупците...

Горко им - горко ни... Всички споделяме един и същи ареал, всички живеем на една земя, а всяко нещо влияе!... Тази истина, че всяко нещо оказва влияние, често хората го забравят, просто защото са хора. А те, хората - те обичат да си обясняват нещата, вместо да ги видят, подушат, опитат... И динозавър, дето си е загърбил природата, да се прави на прилежен човек, да създаде потомство - на какво ще ги научи?... На как да предадеш себе си? Как да улегнеш? Колко е готино да си дебел и лежерен плужек и жена ти да те храни?... Или ще разправят старите изветрели вече истории за величие, за мощност, за тръпката от лова и какво е да тичаш свободен? При положение, че те самите са го забравили... И не говоря за лов на хора-кошути, а за лов на мечти-планини. Не за лесното-достъпното, на една ръка, на една хапка разстояние, а за онова дето цял живот се гони, години се катери, за да осъзнаеш колко е далече върхът, но че и е единтственият път със сърце.

Говори един дърт динозавър, неспособен, нежелаещ да се адаптира. Прекалено не си е на мястото - иска да избяга, да се махне! Уви - проклетите съдби. Да се луташ и да пъшкаш- всяка тухла във стената ти да блъскаш. Да биеш, удряш и от умора да повръщаш. Но стената не помръдва. Ни на косъм - че от век, щот не  признава те като човек. Да не вярваш на лъжите, да подушваш и глупците, дето викат ти - идвай с мен, животът ти ще е блажен.

И осъзнавам - не хората са виновни, че човечеството е грешно - така са ги научили. Сигурно им трябва метеорит, катаклизъм, апокалипсис, че да се сепнат. Тъжно, неимоверно тревожно. Моля се да не съм прав и да има алтернатива.... Но аз не мога да я видя. Знам че истинска промяна става само с кръв - моя, чужда, каквато се намери - трябва да се пролее... И чак тогава, когато достатъчно човеци са я вкусили, видяли, помирисали - могат да се отвратят. От себе си, от другите, от лъжите които са ни култура, от глупостите с които си замазваме очите... Биха могли да видят право - как на децата си вредим, как не можем смислен свят да съградим. Как всеки тича и се лута, от реалността си търсейки поука.

Но осъзнатите са динозаври.
Виждат себе си, че са като кентаври.
Че животното е в любовта, във страстта, която за 3 месеца може ни събра.
Ами след това?

Молим се за метеорит, фантазирайки себе си - развит.
Какво би спасил и приел, във новият свят - би посял без тел.
Без ограждения и неверия.
Не страдайки от старите поверия.
Вярвайки че може да е по-добре,
не е нужно да си на колене.

И че накрая, може би този динозавър заслужава вяра.
Щото живял е той столетия.
И осъзнава, че живее във комедия.
Която сигурно трагично свършва.
Ако избираш да си човешка мърша.

Вместо да се сепнеш и събудиш.
Съмнението в себе си - прокудиш.
Че май си животното - човек,
от което може да се поучи този век.

Че не ти е мястото в музея.
Хубваво е идея за промяна да повея.
На загубените хора в този век.
Мъдростта на динозавър, който се учи как да е човек.

Осъзнаване

Чак сега го осъзнавам...
Грешката в системата... Поне едната от несъзнавано многото дефектни конфигурации в моят психичен проект, наречен Аз. Едно огромно купище от чарколаци и всякакви разновидни джунджурии, увисени по строителното скеле на вала, който градя внимателно с годините. Един гигант или поне опита за него - представляващ само безжизнени кости и провисени парчета меса. Един опит за обрисуване и разбиране, сработване и удържане на онова неназовимото - дето е отвъд вала....

И аз съм някъде там, във, под, над него. Неизменна част съм - все пак всичкото това е моят дизайн. Но защо тогава се чувствам толкова нищожен? Безпомощен и обезверен? Сам, дори самотен? Защо единствено в светлината на нечий любящ поглед намирам повод да вярвам в себе си? Колко жалък ме прави това?!?

Защо съм толкова ограничен и глупав? Защо съм толкова наивен и жаден за чуждата вяра? Защо съм толкова мнителен и недоверчив спрямо думите? Какво повече търся?...
Емоция? Смисъл? Истина?...
За какво ми е?  Нито мога да я пия нито мога да я ям... А и като я нося и споделям - отблъсквам другите.... А те искат хубавото... Хубавите думички с приятната емоция и напудрения смисъл...
Кеф, сладост, красота - да си оближеш пръстите...
Когато ти се възхищават - толкова е хубаво... Толкова фалшиво.

Защо ли вярвам само когато наистина съм ги докарал до ръба, че и лекинко провесил. Да видя какво ще се случи - чисто човешко любопитство. Кой до колко и какво може. Страхотен опит е. Особенно ако можеш и да си му свидетел на човека - ставате двама. И се научавате на чудеса, че и го споделяте за да знаете че не е само лудост.

Защо ли само в лудостта просперирам? Защо ли единствено там не се плаша? Лудостта от Мъка и Лудостта по Любов - толкова често се срещат и за жалост толкова и са близки. Но ако си се научил да разграничаваш отенъците от привкусите им на небцето си, тогава няма как да сбъркаш гозбите. Няма да те боли коремче и ще си приел това което искаш...

За жалост нещата които искаш, рядко са нещата от които наистина се нуждаеш... Ако си научил и това... Може и да е за щастие! Когато разбереш и приемеш, че не винаги получаваш това което искаш, но понякога можеш да получиш това от което се нуждаеш.
Когато се научиш на благодарност към това което имаш, а не да гледаш какво ти липсва. Май единствено тогава можеш да продължиш наистина по пътя си...

Защо ли не вярвам в доброто за себе си?
Не вярвам на добра дума - винаги може още.
Не вярвам на чуждата емоция - често са загубени.
Не вярвам в чуждия смисъл - но го уважавам.
Накрая проповядвам с добри думи и приятни емоции ефикасен смисъл - а хората ми викат, че съм бил готин и умен. Но аз не им вярвам. Фалшиво ми е всичко. Просто не виждам някой да търси истина изобщо....

Защо ли само на жена, разтворила бедра,
без дъх оставена и запотена - но в този миг с мен увековечена.
Единствено от нейна ласка - чувам как Егото си пляска?
Как вяра нямам и не признавам - чуждите аплодисменти - не приемам че са компетентни.
Не вярвам и настръхвам, когато сред предубедени погледи присъствам.
Единствено със мен, хванати за ръка - аз мога да те преведа.
През моят Ад и моят Рай - каква ми е съдбата - ти познай.
Чак тогава - ти кал'ен - би могъл да си ми суверен.

Щото вяра за други нямам.
Едвам на себе си помагам.
Щото виждам и не мога да се спра.
Живата съдба да си прозра.
Колко още имам да катеря...
Из тази планина забулена в неверия...

Три за Едно на Панаира!

Ретроспекция....

Млади готически девойки, по-скоро деца...
Скитат се из сборището...
И се случва да ме питат точно мен...
За тъмна поезия... в рими - сигурно...
И не знаят какво искат...
Знам какво си мислят, че търсят....
Сигурен съм, че се лъжат...

Убеден съм, че търсят грешното нещо -
на грешно място, поради грешни причини.
Мисля си, че питат за нагримирани вампири,
или за сресани върколаци...
Познавате ги - онези от телевизията.
Тези, както и многото други образи,
методи с които се кастрира човешката свобода.
А именно - свободата на въображението!
И личният избор - и отговорност - как да го използваш?

Или може би питат за писанията на онези - другите.
Флуидните и вечни образи - тези от песните.
Сигурно искат да погледнат и да се докоснат...
До техните сърца - тези на демоните и на падналите герои.
На обърнатите воини, на изтерзаните и предани души...
Само и само в името на страстта....
Единствено тя тегли така към непрогледната тъма...
Брачното було на Смъртта и Любовта...

Но песнопойки не издаваме...
Съжалявам....
На съседната будка може да намерите брокатени караконджули.
Вярвам, може би те ще задоволят неосъзнатите ви нужди...
Знам ли?... Кой съм аз?
Аз просто преминавам.

И ги изпратих да си ходят,
да се лутат и да търсят...
И те незнаейки какво дирят...
Не ми е това работата.
Да ги упътвам...
А дали?...

Не знам - честно...
Вече нищо...
Нито знам, нито вярвам...
Само помня и приемам....

А помня....
Че тогава, тоя човек, дето го питаха -
ония девойки, онези въпроси...
И той взе, та се  запита...
Но отговори нещо друго в него...
И най-страшното е че проговори истината...

И на задника на ценоразпис,
на ала справка - ала безсмислие на хартия...
Той надраска, на три дъха дразказа...
Своята истина - показа....

"В тъмна нощ и светъл ден,
седи си паяк покрай мен.
И ме пита със очи:
А ти защо така се скри?
Магьосница ли зла,
в гърдите ноктите заби?
Отровен ли бръшлян
сърцето ти уви?
Че мисли кървави си шепнеш,
но не можеш и да трепнеш...
Та скиташ си така из мрака на света,
със своята съдба, която сам си ти избра.
И знаеш - самотен ще си век,
защото не вярваш на човек.

*

А хората минават - скитат, изостават.
Мислят ли? Забравят!
Свойта суета - продават.
Себе си не се познават,
че и Кармата не си признават.
На лъжите свои все си вярват.
Като духове живота си прекарват.
И накрая със въздишка,
безсмислие - кат мишка.
В дупка се завират и така и си умират.

*

Но глух си Отче - ти не чуваш.
Все на греховете си робуваш!
Не вярваш в бога, нито в духа.
Гнил си кат презряла круша!
Щот със свойто лицемерие,
изпълняваш предателско поверие.
Ни си Отче, ни си Тате....
Едно поредно грозно пате!"


Месеци по-късно....
Ала - година.... и бая работа...
Само мога да кажа...
Че си спомням как баща ми ми говори:
"Или си човек или си мечка.
Но ако трябва да си мечка -
да си готов за борба!"
Аз, Гризли съм сега!

Обърках се... Това е песен...
Или реалност...
Свободата да избираш -
къде отиваш да мигрираш...
Как в Света да просперираш,
в Себе си ли инвестираш...

А накрая всичко е игра,
проиграната съдба.
Мухлясала безсмислена творба.
Смисъл - който жив човек не може и разбра....

Пресякохме ли?

А днес не мислех да пиша... Мислех да мисля... Да преживявам... Да си дам време... Време нямам, нито нерви.... Нямам търпение, нямам дисциплина... Въпреки че разбирам... Но понякога е твърде трудно... Да го приемеш... Всичкото... Случващото се... И себе си-то... Твоята роля... Твоята отговорност... Твоята сила... Защото е прекалено много... Да осъзнаваш, че сам си го правиш... Сам си сценарист, режисьор, главен герой и изцяло манипулатор на своят си живот... Ако Ти не го обичаш - твоето творение - то тогава кой?...

Миг - вятър - движение - стрелване - и си там... Забиваш пети в земята, вдигаш прахоляк...  Асфалтът е зад тебе... Вдишваш - издишваш... Оглеждаш се... Същите кактуси, същият пясък, същото небе и като цяло - същата пустиня.... Май само се обърнахме със задник в другата посока... Или пресякохме шибания път... Дето е постлан с толкова много грохнали трупове - баш по средата - изгубили вяра души... Как да не те е страх от тоя преход?... И в крайна сметка как би могъл сам да се ориентираш де си?... Ако няма кой да питаш? И нямаш доверие на пилешкия си мозък?...

"Пресякохме ли?" - се запитало пилето след спринта. Дребното му сърце туптяло до пръсване. Огледало се трескаво - и тук било само. Погледнало към небето - и то мълчало. Слънцето заслепявало, а Луната още не била изгряла. Вдишало - издишало. Успокоило си плахото сърце. И погледнало пустинята. А тя била безкрайна.... И осъзнало - че няма и на идея колко още подобни пътища я пресичат... А кой и би могъл?...

"Май пресякохме... И к'во от това?.." - си помислил орелът, който се реел над пустинята... И виждал много пътища, но не ги гледал по този начин... За него било друго - той летял... И в тоя си полет виждал много по-друго... И не пресичал пътища... Просто ги прелитал... Но той имал за свой съюзник вятъра... А кое пиле може да лети като орел? Кое пиле познава по този начин вятъра? И кой човек изобщо може да лети?.... Нали?... И аз се питам същото?....

Защото реенето, повърхността, вятарничевостта и като цяло - многообразието на човешките празноумия, които минават за артистичност и творчество или аристократичност и екстравагантност - когато са лишени от гръбнак от смисъл - просто рухват... Не мислите ли?...

Защото ако си дълбок, тежък, реален, земен - нещата които носиш, уроците които намираш, истините с които живееш - изобщо не са леки.... И това питам и това търся... Как такъв - истински човек може да се рее - свободно?... Майната им на хората! Човеците сме единици - като пилци в пустиня.... Но все пак ни има.... И това е важното! Това е Оазиса! Не мислиш ли?..

"Пиле! Огледай се! Нима не виждаш? Че си див петел и прелиташ пътища. И преброждаш пустини!" - извикал Орелът....

А пилето просто се изакало от страх пред сянката на Орела......

Ни пиле - Ни орел - Ни човек - Ни куче - Ни котка... Не знам к'во... Нещо вълче - щото се движи с Луната.... Просто сянка тичаща през пустинята... Търсеща Оазис.... И съдържаща всичко в себе си.... Пилешкото трепетно сърце, Орелският поглед, Човешката сянка, Кучешката вярност, Котешката  независимост... Просто съществуват такива единици... 

Но съдбата им е да са сами... И то за това... Те са единици...
Може да ги срещнете за малко... Могат да се завъртят около вас... Могат и да ви говорят...
Могат и да са спътници...
Най-многото което биха могли да бъдат....
Защото тези единици просто преминават...
Пресичайки пустинята - наречена живот...
Търсейки Оазис...
За да го споделят...
Защото са проклети да търсят и да вярват в човеците...
Защото са тук... Все още...
И имат сърцето на Пиле...
И погледа на Орел...
И волята на Вълк...

Но тези неща са мит в днешно време....
И е лудост и е тъжно...
Че хората не вярват в човеците вече.....
И за това само преминавам...
И само пресичам...
С пиле под ръка, с орел на гърба и с вълк на сърцето.....
Здрасти и сбогом!
Просто се отбивам.
Просто споделям.
Просто се уча.
Как да обичам....
А ти?

Не, не е ОК така!

Не! Не е ОК!

Не можеш така.
Не е позволено!
Не знам какво си мислиш...
Който и да си!...
Колкото и близък да си...
Каквато и кръв да споделяме...
Колкото и да се отказваш от нея...
Пак си в грешка...
С това си поведение...

Гледаш огледалото и му се дразниш на гримасите...
Играеш тенис със стена и роптаеш, че ти се връща топката...

Сам си го правиш и преиначаваш ситуацията спрямо нуждите си. 

Преразказваш своята си история по личен начин... 

Съществува ли изобщо друг?...
Разбирам те...
Но не това бе начина да ми го кажеш,,, 

Защото Ти вярвам, че така се чувстваш.
Вярвам, че не Ти е лесно.
Вярвам, че Ти все още вярваш и търсиш...
Мен. По някакъв начин....
Иначе нямаше и да опиташ да се споделиш...

Но както си седя спокоен в Моят си Бар. 

Ти - да ми влизаш с ритник.
Не - това не го толерираме!
Незавизимо кой си и какъв си.
Просто - ще летиш!
Докато те изхвърляме навънка....

Защото ти викам духа... в Моя Бар...
И пием по едно...
И намираме добра дума..
И си говорим...
Но накрая...
Твоят дух е същият...
И нищо не е чул от моя...
И нищо не е научил...
И нищо не признава...
Освен себе си и своето собствено мнение....
Не, не е ОК така!...

Защото няма комуникация...
Колкото и да се опитвам...
Остават само с мнения... 

Своите собствени...

И им трябва катастрофа, та да се сепнат...

И е тъжно.. И е излишно..
Според моето скромно мнение....

Има и други варианти... възможности....
Но не и за теб... Ти избираш най-крайното...
Най-болезненото.... Най-инвазивното....
Защо?

За да си докажеш, че си по-силен от мен?
Че си повече?
Че си по-кадърен?

По-успял?
По-центриран?
По-стабилен?
Спор няма - така е!

Но защо не си вярваш?
Защо имаш нужда да си го доказваш?

Защо следваш сянката си?
А не вървиш пред нея?...
Ти си състезател!....
Аз не съм Ти!
Приеми го!

Или продължавай да тичаш.... 

След сенки....

Аз избирах Своя си път!
Независимо кой какво избира за мен...
Или поне се опитва....
И, братко -
Не би ми бил брат, ако не си ми ценен...
И ако имах друг избор...
Както Ти!
Нямаш избор...
Съжалявам - прости ми!
Грешен съм и съм Те наранил...
Щото съм се родил....

Единственият начин да си изкупя греха, е да живея...
И да допринасям....
Но трябва да ме пуснеш...
Свободен да се рея...
В свобода да извирея...
За Светлина се уча да живея...
А може би и ще успея,
Съдбата си да проумея...