Ако ти се намират още....

Иде ми да хапя - не искам...
Искам да лая - не знам как...
Знам само да вия - но се сдържам...
Няма я Луната, няма я и тишината, дето да я разпоря с вик...
Има прекалено много хора, погледи и уши - все ненужни свидетели...
Не е честно и коректно да им скъся броя... Кой съм Аз? А и Те какво са ми направили, та да си пусна Зверщината?... "Никой" и "нищо" - това е най-изчерпателният отговор....

Хора - бол! Като срамни въшки сме налазили Света. А дали сме човеци - виж това вече е сложна тема! Но все пак се намираме... Понякога сме късметлии, та да се срещнем с ала "половинката"... За жалост - най-често в най-неподходящото време!... Или поне така си го обясняваме, след като се срине всичко и драснем клечката на моста от взаимоотношения между мъж и жена....

Но в действителност, ако може да се извадим за косата, от кацата с екскременти, в която сами се давим психически - бихме могли да забележим. Света наоколо, хората, динамиката, живота. Възможностите и неизчерпаемостта от потенциал за ново развитие на всяко нещо в Природата. И накрая - Себе Си! Човекът който сме Създали за да стигне до тук...

Наистина прекрасна картинка!
Особено, ако те кара да се усмихнеш дори и на всичките дразнители наоколо, които си нямат и на идея и за частица от твоя Свят... Те са щастливци - остави ги да си живуркат... Нека!... Ти си си един и единствен - Те са много. Нека им е лесно! Малко са човеците дето понасят на несгоди... Трябва си сила и сила възпитава.... Това да носиш бреме... Води до изкривявания - както на гръбнака, така и на психиката...
Но, пич - спокойно! Всичко се лекува! Я с рехабилитация. Я с терапия. Я с електрошок.... Или с удар по главата.... Най-често от съдбата...

Ама ти сам си я ковеш! В крайна сметка ако не си учиш уроците и не можеш да плуваш като риба - се давиш.... И ако не можеш да пламнеш - изстиваш.... За това - трябва да се научиш! И всичките "неща" дето са - са за да те научат. Не се бори - просто се отдай и стани "Вечният Студент на Живота"!... Или както "някой си - там -  мексикански шаман" го нарича - Воин на Познанието... Воин на Светлината.... Както всичките мъже сме родени да сме.... Но като няма кой да ни научи - учим се сами - от своите скърби...

Просто в крайна сметка трябва да намираме сили и воля да си спомняме за хубавите моменти и за любовта която сме познали. Нищо не е вечно - най-малко ние... Но любовта е енергия и винаги е искрена, в момента си на проявление... Тъй че забрави за всичките съмнения - те са без значение!

Ако си познал Имаго - сиреч "Нереалната, Бленувана Мечта - Идеала за Жена" - то е било истинско! Познал си го!

Това, че нищо не е вечно е Първи Закон в Природата.
Но това не го прави по-малко истинско!

Осъзнай го!
Помни го!
Погали го!
И я изтрий тая сълза - ако ти се намират още...

пс. Криси - Благодаря Ви за прекрасната рисунка!

Мустак!

Гледам се в огледалото - и взимам, че се харесвам... Сигурно ще да е от мустака!
Гледам си през прозореца - и Луната ми се усмихва.... Сигурно ще да е от месеца!
Гледат ме познати - и не могат да ме познаят...  Сигурно ще да е от шапката!
Гледам да не му мисля много - и откривам, че ми се отдава.... Сигурно ще да е щото ми писна!

От тоя Свят, от тия Хора, от ония Закони.... Дето сам си ги налагам и си ги измислям... Писна ми да мисля!...

Ха, колко по-хубаво е да си малоумен... Или поне да се правиш на такъв.... Но ако истински се потопиш в ролята и прегърнеш тая маска - просто става реалност. Въпрос на оцеляване - просъществуване... Но не само. Защото така навлизаш и в Световете на Другите. И ти се отварят врати. Страхотна сила! Да се правиш на треснат. И ползваш отстъпка за идиоти - дори в хорските глави. Невероятен трик! И не е дефект, не е проблем - защото всички така функционираме....

Имаме едно чувство на уважение пред чуждата искрена демонстрация на невежество и безпомощност.... Не да ти се вайкат и тръшкат театрално в ролята на жертва, а директно да си те помолят за помощ и да ти благодарят за това, че дори си им обърнал внимание. Осмислящо преживяване е и за двете страни. Независимо дали си помагащият или нуждаещият. Да можеш да си признаеш слабостта е сила. Да можеш да помогнеш на другия в момент на слабост - също. Различно е, но е еднакво вярно. Защото хората сме родени за да сме човеци едни за други и да си помагаме... Или просто моята наивна душа в това й се иска да вярва....

За жалост, в повечето ми опит до сега откривам, че съм самотна наивна душичка. Не се вайкам, споделям мнение, или поне се опитвам.... Защото съм разбрал, че често съм "прекален" за другите. Прекалено искрен, брутален, вулгарен, краен, тежък, дълбок, абстрактен, конкретен - каквото и да е - бил съм в "прекалената" секция. Просто съм такъв - опитвам..... в крайности... за да ги открия границите.... за да се упътя към "Златната среда".... защото това са ми казвали, че "трябва", или искат от мен, за мен.... или те са искали за себе си.... какво значение има реално?... когато си си избрал посоката вече.... или са ти я избрали?.... или си се примирил?... няма значение!

В крайна сметка важното е да се радваш!
Да си гледаш живота - и да му се усмихваш.
Да се виждаш в огледалото - и Ти да се познаваш.
Да се любуваш на Луната от терасата си - и Тя да си е твоя.
И да си дръпваш козирката на шапката в поздрав пред другите.
И най-важното - да се усмихваш под мустак!

А за Вас - Драги - как е?

Брутална музика, надута на максимум в едни големи и бая изстрадали слушалки. Див крясък и разцепващи рифове на електрическа китара, придружени с адските басове и лирики.... Перфектното отражение на емоционалния свят в една творба... Градивно показване и споделяне... Да обърнеш негатива на позитив - единственият шанс, дето имаш в този трагично-комичен свят.... Ако можеш да се забавляваш, вместо да се ядосваш - по-добре го направи!

Толкова е много-пластово, толкова е богато, че не знам нито как, нито откъде да почна....

Освен: "А за Вас - Драги - как е?".... 

И днеска ми се случи нещо, което не съм си и представял.... Уж, "Психолог" да ми отговори на този въпрос с: "Ей, сега за усещания ли ще ме питаш? Стига с тази Психоанализа - направо си клеясал!".... Ей, верно ли?... Даже и думата 'емоции', пък камо ли 'чувства' не можете да изречете, драга Колега.... "Не ме занимавай с глупости!".... Така ли?.... Ама вашата глупост е неизчерпателна. Нямам какво да Ви науча!.... И просто си млъкнах. Най-добрата реакция по някога - липсата на такава....

Да ми обясняват за това, че Те разбират "липсата на доверие" като: "Човекът няма да си купи.". И че да имаш много методи за влияние е: "начини да им вземеш парите". И това от Хора, дето ми се имат за Психолози.... Май нещо съм си объркал насоката.... Извинете! Грешката е моя.... Изглежда..... Защото съм малцинство.... И изглежда така се прави!

What the!.. What the!..What the!... FUCKING F?!?!?!?.....
Да! Извадено е от контекст... Но все пак?... Така ли виждате нещата?... Не Мога Да Повярвам!!! Изглежда Съм Невероятно Заблуден!!!!

Да, трябва да се яде! За да можеш да си вършиш работата! Да,  пари трябват! Ама, Братче!... Сестро!.... Само това ли ви е целта?....

Да можеш да получаваш пари за това дето си мислиш че ти се прави, ама никога не си го правил? Нямаш опит - имаш само мнение. Имаш Его! Първо - не можеш да си отговориш на въпросите, дето ще си питаш клиентите(горките). Второ - не искаш и да се запиташ искрено, а ми говориш, че ако те не искали - било проява на "недоверие от тяхна страна", че "поведението е с адаптивна цел" - и това "анулирало осъждането"....

Отказвам и да се опитвам да репродуктирам "кухите думи" на Вашата шарлатанска теория(значело, както Те го едвам-разбират: "нещо абстрактно, с много значения"). И аз съм даже прекалено много обстоятелствен и конкретен, в сравнение с това дето се опитват да продадат.... Шаааааааааааанс!.... Не съм Търговец, за мое щастие..... Аз съм.... И аз вече не знам какво съм.... Моля, не ме и питайте.... Няма да Ви се хареса отговорът! Защото съм искрен Човек.... Или поне когато мога да си го позволя.....

Моето лично мнение за нещата, не че има някакво значение, но Е че "Психолог" значи "Лечител на Психиката" и "Антрополог на Психиката". Това знам - това практикувам!.... От години... И това не го продавам!.... Защото искам просто да помагам!.... И въпреки, че не винаги го осъзнавам - света на другия признавам.... Все още себе си предавам... Но границите не признавам!

Как ли?

Как ли гледаме хората? Света, живота, другите, себе си? Какво ли виждаме? Това което е - или онова което ни се привижда? И не живеем ли в постоянен мираж? Обрисуван в пустинята на собственото ни бедно мнение - продиктувано от убеждението ни, че виждаме истински. А дали? Или гледаме сляпо и сме се втренчили в една точка, скъсили полезрението си със закостенялото си его - че знаем - че разбираме. Нищо не разбираме! Нищо и не виждаме! Както истински е....

Кога разбираме, че нещо е истинско? Разбираме ли го изобщо? Признаваме ли си го? Или се самозалъгваме в опитите си да контролираме околната си среда? Желаем да ни е удобно, да се чувстваме сигурни и силни. А дали сме? Всеки отговаря за себе си! Я с истина, я с лъжа - който-каквото може да понесе да си каже. Своята истина....

Кога осъзнаваме, че нещо ни харесва? Някоя песен, някоя приказка? Нали винаги има поне една частица, дето първоначално, ама хич не ни се харесва? Някоя нота, някоя сцена, някоя дума. Винаги ще му намерим кусура - просто защото сме хора и искаме да е по-добро, а така и уж ние да сме по-добри. Но това си е чисто его, а не истина. Защото като гледаш само за черното и недъгавото - ами само това виждаш, а не цялата картина. Виждаме фасетъчно, счупено - като на муха са ни очичките - толкова много парченца, дето се опитваме да ги сглобим в нещо, което можем да си обясним на ограничените мозъчета.

А кога разбираме, че обичаме, че сме влюбени? А кога си го признаваме? А обичаме ли истински истинския човек, или само илюзията си за него? Приседналата русалка в оазиса на миража в главите ни? Не е ли всичко въпрос на емоция? Не диктува ли тя отношението? А поведението? И това не е ли неимоверно преходно и неблагонадеждно мерило за нашите велики критерии? За удобство, за сигурност, за контрол? Като виждаме само парче, по парче и го оценяваме с емоционалната си реакция - как можем да видим човека като цяло?

Но не е ли именно емоцията най-вътрешната и първична мярка-ориентир за индивида? Животните така взаимодействат със средата си - емоцията диктува поведението, тя го определя, тя разпознава характера на стимула и провокира вярната реакция. Борба или бягство - не е ли това естествения път на нещата?

А при хората как е? Не сме ли малко наопаки? От малки не ни ли разубеждават в емоциите ни? Не научаваме ли първо знания, преди да сме имали шанса да придобием опит? Сами ли се научаваме, или някой ни казва какво трябва да научим и как стоят нещата? Трябва - не трябва, правилно - грешно, добро - лошо. А кой наистина знае кое наистина какво е?...

Може би ако се научим да не се борим против себе си? Може би ако сглобим всички парчета в една цяла картинка? Може би ако преглътнем и признаем всичките си емоции? Може би ако осъзнаем чувствата си? Може би ако един ден се събудим, разтъркаме очички и всичко ни се намести отвътре? Може би ако разберем, че всичко е истина, но ние - хората, имаме силата да избираме как да реагираме и какво отношение да проявим? Ако поемем отговорност за действията си и собствените си недъзи и чернилка, и грешки и несгоди, и нещастия и провалени животи - а спрем да си ги обясняваме? Може би ако просто си признаем - че не сме перфектни и че не знаем абсолютно нищо за истината? Може би тогава ще видим истински....

Че всичкото е наш дизайн.
Че в каквото вярваш - това и създаваш.
Че кат от чувствата убягваш - живота си ограбваш.
Че сърцето кат не слушаш - с неистини ушите си оглушваш.
И сам вечно ще вървиш с премрежени очи,
и оставаш сляп и смотан - във мнението си омотан.
Защото истината цяла е - и нивга изветряла е.
Че животът си е твой - а любовта към себе си - покой.

Блажени са Невежите!

Блажени са невежите, дето вдигат веждите - говеждите.

Не разбирайки поета. дето мъчи си късмета. 

Дет през гадост и себични хора минал, но нивга не загинал. 

Който смъртта не го признава, но любов не може го познава. 

Защото трудно се разбира - какво му струва, та да се провира. 

Без да чупи и руши - стреми се той към своите звезди. 

Но те са тъй далечни, а самотата му е вечна. 

Защото - ни човек и нито звяр - може да го отърве от съдбовния самар. 

На който кр'епят се мечтите, а колко лесно е да си от глупците. 

Дето нито мислят, нито вярват, в лъжата - толкова лесно да се вкарват. 

Че нищо от тях да не зависи, само Егото мълви си. 

Колко важен, колко ценен - нищо, че е той  неверен. 

Ни лоялност, ни достойнство - а е тръгнал да обяснява на Воин - за воинство. 

Само мнение си имат, истината не прозират. 

Колко носи истинският Воин, а какво е то погром.

Колко коства, че да не убиеш - светлината в мрака да затриеш. 

Колко сила се изисква, а не насмешливо да се киска. 

Ти да  виждаш всички грешки, колкото и да са зловещи. 

Да понасяш си съдбата - в тоя свят най-важна е заплата.

Никой в творчество не инвестира, толкова по-сладко е да малтретира. 

Щот така е лесно да живее, да не гледа в себе си, а само Егото да пее. 

Колко другите са зле - според своето перде. 

Щото всичкото си е спектакъл - хубаво е  да си се отракал.  

А пък ти Режисьор си, нищо ако бездарен чвор си. 

Пак ще можеш да затриеш - но от чернилката нямаш шанс да се измиеш. 

То - глупавото Его - винаги подвежда, че вината не е в него.  

Щот прекрасно е да си невежа - не осъзнаваш свойта мрежа.

Дето смъртоносно вкарваш, но на любовта не вярваш. 

И винаги  ще да е по-лесно, другия да бъде треснат. 

Да обвиниш, че не разбира - тази, твоята стихия. 

Не че имаш ти акъл, как да усмириш своя Ам-Гъл. 

Щот изисква се старание и поне малко от внимание. 

Да осъзнаеш какво градиш. или избираш да рушиш. 

Не, по лесно е да си невежа - остани си в свойта мрежа!

Човекът ще се научи как да преживее живота - кучи. 

И нито мрежи, и ни сценарий - биха дали да забрави. 

Щото който помни, или чувства - а душата му не блудства. 

Той е верен до безкрай, дори изгубен  да е неговият Рай. 

Тя и Глупакът

Тя беше много...

Искаше любов, а търсеше кавга,
не обичаше, а култивираше привидно радостта,
даряваше на другите тъга.

Не познаваше сълзите,
ползваше мълвите,
за красота и за разкош,
от тройка - вкарва всеки кош.

Това бе така, защото беше тъй красива,
но и тя не знаеше още колко дива.
Защото в нея никой не се взира,
все едно е да береш коприва.
Пари на ръцете и пресича ти нозете.
Красавица бе тя - но в безумната жена.
Влудяваше и всеки воин,
магия бе - любовният й стон.
Но нито тя, и нито той,
можеха да спорят с хормонален вой.

Но когато заздравее,
и безгласният запее,
на онази, смъртоносна рана,
за която белега - напомня - там е.
Щот стралата във сърцето,
а лъжата на небцето,
карат те да мислиш - чак скимтиш,
какво се срина, дет градиш....

Отломките ненужни - заедно с врагове задружни,
затрупват те, не дават дъх,
само по камънакът - мъх,
тежът те на гърдите и в ступор спират ти мечтите.
На мъжът - не вярват че обича,
глупави обяснения изричат.
Че "не трябва" или "трябва" -
само в грехота те вкарват.

Щото сам - единствен виждаш,
даже пред шамар немигващ.
Не издаваш нито вопъл,
спокойно креташ си хомота - топъл.
Кой къде избира да се взира,
какви пътища провира.
И дали си ходи пеш -
колко топла ли е адска пещ?
Колко се изисква, та да траеш.
Светлината в мрака да намираш - знаеш.

И накрая само вятър в косите,
даже помнят мъдреците.
Че това да си обичал -
че на някой си се вричал.
Е поредна пръска кал,
от лъжливият воал,
на човешкият живот,
щот изгубил си Кивот.

Но животът продължава
и в динамика те вкарва.
Не, не можеш да се бориш,
само тез вълни си пориш.
На безсмислие и мрак,
просто, братко -  си поредният глупак.

Парцал ли?

Когато с пот сред кал
и нивга недоспал,
се луташ сякаш век,
щот търсиш ти човек.

Те прегърне - разбере,
но все неволята зове.
И няма душа - жива,
която мож да те помилва.

А ти седиш на клона,
захапал си патрона.
И чакаш някой чужд,
да види те сред дъжд.

И от тез вековни мъки,
във гроба ти, о скъпи,
да те прати отведнъж,
да видиш смисъл - въздесъщ.

Че смисъл тука няма,
само за пред червеите - драма.

Защото проблемите човешки,
и всички непростими грешки -
са просто прах и кал.
О, прекрасно е да си кат Ханибал!

Щот писна ти да си Парцал.