А за Вас - Драги - как е?

Брутална музика, надута на максимум в едни големи и бая изстрадали слушалки. Див крясък и разцепващи рифове на електрическа китара, придружени с адските басове и лирики.... Перфектното отражение на емоционалния свят в една творба... Градивно показване и споделяне... Да обърнеш негатива на позитив - единственият шанс, дето имаш в този трагично-комичен свят.... Ако можеш да се забавляваш, вместо да се ядосваш - по-добре го направи!

Толкова е много-пластово, толкова е богато, че не знам нито как, нито откъде да почна....

Освен: "А за Вас - Драги - как е?".... 

И днеска ми се случи нещо, което не съм си и представял.... Уж, "Психолог" да ми отговори на този въпрос с: "Ей, сега за усещания ли ще ме питаш? Стига с тази Психоанализа - направо си клеясал!".... Ей, верно ли?... Даже и думата 'емоции', пък камо ли 'чувства' не можете да изречете, драга Колега.... "Не ме занимавай с глупости!".... Така ли?.... Ама вашата глупост е неизчерпателна. Нямам какво да Ви науча!.... И просто си млъкнах. Най-добрата реакция по някога - липсата на такава....

Да ми обясняват за това, че Те разбират "липсата на доверие" като: "Човекът няма да си купи.". И че да имаш много методи за влияние е: "начини да им вземеш парите". И това от Хора, дето ми се имат за Психолози.... Май нещо съм си объркал насоката.... Извинете! Грешката е моя.... Изглежда..... Защото съм малцинство.... И изглежда така се прави!

What the!.. What the!..What the!... FUCKING F?!?!?!?.....
Да! Извадено е от контекст... Но все пак?... Така ли виждате нещата?... Не Мога Да Повярвам!!! Изглежда Съм Невероятно Заблуден!!!!

Да, трябва да се яде! За да можеш да си вършиш работата! Да,  пари трябват! Ама, Братче!... Сестро!.... Само това ли ви е целта?....

Да можеш да получаваш пари за това дето си мислиш че ти се прави, ама никога не си го правил? Нямаш опит - имаш само мнение. Имаш Его! Първо - не можеш да си отговориш на въпросите, дето ще си питаш клиентите(горките). Второ - не искаш и да се запиташ искрено, а ми говориш, че ако те не искали - било проява на "недоверие от тяхна страна", че "поведението е с адаптивна цел" - и това "анулирало осъждането"....

Отказвам и да се опитвам да репродуктирам "кухите думи" на Вашата шарлатанска теория(значело, както Те го едвам-разбират: "нещо абстрактно, с много значения"). И аз съм даже прекалено много обстоятелствен и конкретен, в сравнение с това дето се опитват да продадат.... Шаааааааааааанс!.... Не съм Търговец, за мое щастие..... Аз съм.... И аз вече не знам какво съм.... Моля, не ме и питайте.... Няма да Ви се хареса отговорът! Защото съм искрен Човек.... Или поне когато мога да си го позволя.....

Моето лично мнение за нещата, не че има някакво значение, но Е че "Психолог" значи "Лечител на Психиката" и "Антрополог на Психиката". Това знам - това практикувам!.... От години... И това не го продавам!.... Защото искам просто да помагам!.... И въпреки, че не винаги го осъзнавам - света на другия признавам.... Все още себе си предавам... Но границите не признавам!

Как ли?

Как ли гледаме хората? Света, живота, другите, себе си? Какво ли виждаме? Това което е - или онова което ни се привижда? И не живеем ли в постоянен мираж? Обрисуван в пустинята на собственото ни бедно мнение - продиктувано от убеждението ни, че виждаме истински. А дали? Или гледаме сляпо и сме се втренчили в една точка, скъсили полезрението си със закостенялото си его - че знаем - че разбираме. Нищо не разбираме! Нищо и не виждаме! Както истински е....

Кога разбираме, че нещо е истинско? Разбираме ли го изобщо? Признаваме ли си го? Или се самозалъгваме в опитите си да контролираме околната си среда? Желаем да ни е удобно, да се чувстваме сигурни и силни. А дали сме? Всеки отговаря за себе си! Я с истина, я с лъжа - който-каквото може да понесе да си каже. Своята истина....

Кога осъзнаваме, че нещо ни харесва? Някоя песен, някоя приказка? Нали винаги има поне една частица, дето първоначално, ама хич не ни се харесва? Някоя нота, някоя сцена, някоя дума. Винаги ще му намерим кусура - просто защото сме хора и искаме да е по-добро, а така и уж ние да сме по-добри. Но това си е чисто его, а не истина. Защото като гледаш само за черното и недъгавото - ами само това виждаш, а не цялата картина. Виждаме фасетъчно, счупено - като на муха са ни очичките - толкова много парченца, дето се опитваме да ги сглобим в нещо, което можем да си обясним на ограничените мозъчета.

А кога разбираме, че обичаме, че сме влюбени? А кога си го признаваме? А обичаме ли истински истинския човек, или само илюзията си за него? Приседналата русалка в оазиса на миража в главите ни? Не е ли всичко въпрос на емоция? Не диктува ли тя отношението? А поведението? И това не е ли неимоверно преходно и неблагонадеждно мерило за нашите велики критерии? За удобство, за сигурност, за контрол? Като виждаме само парче, по парче и го оценяваме с емоционалната си реакция - как можем да видим човека като цяло?

Но не е ли именно емоцията най-вътрешната и първична мярка-ориентир за индивида? Животните така взаимодействат със средата си - емоцията диктува поведението, тя го определя, тя разпознава характера на стимула и провокира вярната реакция. Борба или бягство - не е ли това естествения път на нещата?

А при хората как е? Не сме ли малко наопаки? От малки не ни ли разубеждават в емоциите ни? Не научаваме ли първо знания, преди да сме имали шанса да придобием опит? Сами ли се научаваме, или някой ни казва какво трябва да научим и как стоят нещата? Трябва - не трябва, правилно - грешно, добро - лошо. А кой наистина знае кое наистина какво е?...

Може би ако се научим да не се борим против себе си? Може би ако сглобим всички парчета в една цяла картинка? Може би ако преглътнем и признаем всичките си емоции? Може би ако осъзнаем чувствата си? Може би ако един ден се събудим, разтъркаме очички и всичко ни се намести отвътре? Може би ако разберем, че всичко е истина, но ние - хората, имаме силата да избираме как да реагираме и какво отношение да проявим? Ако поемем отговорност за действията си и собствените си недъзи и чернилка, и грешки и несгоди, и нещастия и провалени животи - а спрем да си ги обясняваме? Може би ако просто си признаем - че не сме перфектни и че не знаем абсолютно нищо за истината? Може би тогава ще видим истински....

Че всичкото е наш дизайн.
Че в каквото вярваш - това и създаваш.
Че кат от чувствата убягваш - живота си ограбваш.
Че сърцето кат не слушаш - с неистини ушите си оглушваш.
И сам вечно ще вървиш с премрежени очи,
и оставаш сляп и смотан - във мнението си омотан.
Защото истината цяла е - и нивга изветряла е.
Че животът си е твой - а любовта към себе си - покой.

Блажени са Невежите!

Блажени са невежите, дето вдигат веждите - говеждите.

Не разбирайки поета. дето мъчи си късмета. 

Дет през гадост и себични хора минал, но нивга не загинал. 

Който смъртта не го признава, но любов не може го познава. 

Защото трудно се разбира - какво му струва, та да се провира. 

Без да чупи и руши - стреми се той към своите звезди. 

Но те са тъй далечни, а самотата му е вечна. 

Защото - ни човек и нито звяр - може да го отърве от съдбовния самар. 

На който кр'епят се мечтите, а колко лесно е да си от глупците. 

Дето нито мислят, нито вярват, в лъжата - толкова лесно да се вкарват. 

Че нищо от тях да не зависи, само Егото мълви си. 

Колко важен, колко ценен - нищо, че е той  неверен. 

Ни лоялност, ни достойнство - а е тръгнал да обяснява на Воин - за воинство. 

Само мнение си имат, истината не прозират. 

Колко носи истинският Воин, а какво е то погром.

Колко коства, че да не убиеш - светлината в мрака да затриеш. 

Колко сила се изисква, а не насмешливо да се киска. 

Ти да  виждаш всички грешки, колкото и да са зловещи. 

Да понасяш си съдбата - в тоя свят най-важна е заплата.

Никой в творчество не инвестира, толкова по-сладко е да малтретира. 

Щот така е лесно да живее, да не гледа в себе си, а само Егото да пее. 

Колко другите са зле - според своето перде. 

Щото всичкото си е спектакъл - хубаво е  да си се отракал.  

А пък ти Режисьор си, нищо ако бездарен чвор си. 

Пак ще можеш да затриеш - но от чернилката нямаш шанс да се измиеш. 

То - глупавото Его - винаги подвежда, че вината не е в него.  

Щот прекрасно е да си невежа - не осъзнаваш свойта мрежа.

Дето смъртоносно вкарваш, но на любовта не вярваш. 

И винаги  ще да е по-лесно, другия да бъде треснат. 

Да обвиниш, че не разбира - тази, твоята стихия. 

Не че имаш ти акъл, как да усмириш своя Ам-Гъл. 

Щот изисква се старание и поне малко от внимание. 

Да осъзнаеш какво градиш. или избираш да рушиш. 

Не, по лесно е да си невежа - остани си в свойта мрежа!

Човекът ще се научи как да преживее живота - кучи. 

И нито мрежи, и ни сценарий - биха дали да забрави. 

Щото който помни, или чувства - а душата му не блудства. 

Той е верен до безкрай, дори изгубен  да е неговият Рай. 

Тя и Глупакът

Тя беше много...

Искаше любов, а търсеше кавга,
не обичаше, а култивираше привидно радостта,
даряваше на другите тъга.

Не познаваше сълзите,
ползваше мълвите,
за красота и за разкош,
от тройка - вкарва всеки кош.

Това бе така, защото беше тъй красива,
но и тя не знаеше още колко дива.
Защото в нея никой не се взира,
все едно е да береш коприва.
Пари на ръцете и пресича ти нозете.
Красавица бе тя - но в безумната жена.
Влудяваше и всеки воин,
магия бе - любовният й стон.
Но нито тя, и нито той,
можеха да спорят с хормонален вой.

Но когато заздравее,
и безгласният запее,
на онази, смъртоносна рана,
за която белега - напомня - там е.
Щот стралата във сърцето,
а лъжата на небцето,
карат те да мислиш - чак скимтиш,
какво се срина, дет градиш....

Отломките ненужни - заедно с врагове задружни,
затрупват те, не дават дъх,
само по камънакът - мъх,
тежът те на гърдите и в ступор спират ти мечтите.
На мъжът - не вярват че обича,
глупави обяснения изричат.
Че "не трябва" или "трябва" -
само в грехота те вкарват.

Щото сам - единствен виждаш,
даже пред шамар немигващ.
Не издаваш нито вопъл,
спокойно креташ си хомота - топъл.
Кой къде избира да се взира,
какви пътища провира.
И дали си ходи пеш -
колко топла ли е адска пещ?
Колко се изисква, та да траеш.
Светлината в мрака да намираш - знаеш.

И накрая само вятър в косите,
даже помнят мъдреците.
Че това да си обичал -
че на някой си се вричал.
Е поредна пръска кал,
от лъжливият воал,
на човешкият живот,
щот изгубил си Кивот.

Но животът продължава
и в динамика те вкарва.
Не, не можеш да се бориш,
само тез вълни си пориш.
На безсмислие и мрак,
просто, братко -  си поредният глупак.

Парцал ли?

Когато с пот сред кал
и нивга недоспал,
се луташ сякаш век,
щот търсиш ти човек.

Те прегърне - разбере,
но все неволята зове.
И няма душа - жива,
която мож да те помилва.

А ти седиш на клона,
захапал си патрона.
И чакаш някой чужд,
да види те сред дъжд.

И от тез вековни мъки,
във гроба ти, о скъпи,
да те прати отведнъж,
да видиш смисъл - въздесъщ.

Че смисъл тука няма,
само за пред червеите - драма.

Защото проблемите човешки,
и всички непростими грешки -
са просто прах и кал.
О, прекрасно е да си кат Ханибал!

Щот писна ти да си Парцал.

Римата е на психето...

С две думи - разказани на кратко,
щот психето ми е зверски, братко.
Че отново през нощта, студена пот ме тя обля.
Щот сънят ми ми разказа - чак със рима ме размаза.

Пост-апокалиптичен свят. Сив, студен, неприветлив. Навсякъде съборетини. Само бетонни блокове, останки от няква циганска цивилизация. Изродена и погълната в разруха и нищета - тъжна картинка, може да си я представите.

Крача самотен из вечен сумрак, по някви релси, мръсни пликчета и каменни отломки постилат улиците - никъде няма човек. Сам в пустощта на бетонната джунгла. Може би така е по-добре. По-добре е отколкото сам-самотен, сред гора от хора. Сигурно това е моят свят в главата ми - след епичната война между светлината и мрака. Накрая никой не победил - сринали всичко, останало само сивото и пустото - белези от безпощадни битки. К'во да направя като само това познавам... Или може би в това се взирам?... Кой друг може да каже - коя е истината за тебе - човеко?

В един момент ме среща човек. Висок, слаб, мръсен, щукащ-нервен поглед, треперещ от напражение и говорещ на пресекулки, все едно - някой друг да не го чуе. И ме учеше как да оцелявам. Каза ми, че гълъбите са злато, и трябва да се науча да ги ловя, щот само те са оцелели. Скрили са се в небето, по време на сраженията, а после оцелявали на трохи от бетон и храносмилали и железа. Ставали за ядене и били разменна монета в този нов-загубено-обречен свят.

Разделихме се. Тръгнах отново по релсите. Знаех че крача с мисия - търсех човека. Не онзи тъмен-странен човек в мазния шлифер. А една жена, която сякаш я бях сънувал хиляди пъти. Даже и май я бях срещнал, преди да се срине светът и да се отдаде на зверства и безконечна война. Но откакто проблесна онзи гръм - дет никой вече не помни кога беше - тя изчезна - изпари се яко-дим, все едно че никога не е била....

Спомням си, че гледах няква изтърбушена висока постройка и се чудех дали да не се опитам да се изкача на по-високо, но се отказах от страх, че ще се прибия, че съм още съкат и не мога да се катеря. Сякаш имах к'во да губя... Сега си мисля, че тогава май имах... Надеждата.

Стигнах обръщалото на градския, дето някога е ползвал тези релси - сега половината изкъртени, барабар с бетона - образуваха огромни ями, кратери в пътеката, и ако стъпиш грешно - пропадаш. Провирах се много внимателно през останките. На някогашната спирка на трамвая - беше по-равно. Бяха накацали гълъби. Спомних си какво ме научи онзи човечец - как да оцелявам. Прокраднах се до гълъбите, които бяха улисани в техни си занимания - да си гукат, къдрят перушина, кълват трохи, крачейки необезпокоявано от никой - нали вече нямаше хора да им вредят - та те не познаваха страх.

Бързо се наведох и успях да хвана един, преди всички да са се разлетяли и спасили от моите хищни ръце. Стиснах го здраво в шепи и го огледах - беше кафяв и охранен, с бяло по шийката, а в очите му нямаше и грам притеснене, ни страх, ни почуда - просто интерес и приемане на ситуацията - "какво ли иска този? какво ли има да ми покаже?".
Погледах го още малко, извиних му се, за това което трябваше да направя - щот така ме бяха научили. С едно движение, докато усещах как гърдите ми се пронизват от жал и скръб по мойта жертва - пречупих му врата, а главичката му безжизнено увисна настрани...

А сега какво? Не исках да го разкъсвам, нито скубя. Не исках да го ям, даже не помня и да съм бил гладен, откакто се озовах в този сив свят. За какво го направих? Беше ми тъжно и противно от това мое деяние. Не ставаше и да го метна в канавката - все пак е ценен, дори и мъртъв. Завих го в някъв вестник или парцал - там к'вот намерих. И го занесох на странния човек с дългия шлифер. Той ме чакаше в трамвая. Стъпил на перилата на вагона - пое малкото трупче безмълвно, докато аз му го подавах с преклонена глава - както се дарява принесената жертва на зверските божества. Той само протегна ръка и ми напъха някъв лист в шепите.

Останах изведнъж сам с хартията, която се оказа писмо до мен. Прочетох го и тогава видях, прозрях, разбрах...
Че жена ми се била превърнала на гълъбица и отлетяла в небето. Така се спасила от тез мъки и тегодби на този безжалостен свят. Сърцето ми се сви...

Накрая завършваше с рима, моята Любима.
И ми благодареше тя, отдала се на любовта.
Че добре направил съм бил аз - че прекърших неин врат.
Бил съм си спестлил - барута и патрона,
предсмъртен й бе стонът...

Събудих се - цял в пот облян, къде бях аз не знам.
Във гърдите ми вината - тежък грях, ми на душата.
Страхът неизмерен - в тялото си разтреперен.
Скован във мисълта - че това бе истина.

Но Жената ме видя и утри ми тя потта.
И ми каза тихо, нежно - няма нищо безнадежно.
Щот докат сме двама - зная -
ще летиме из безкрая.

Човек или Чудовище?

Всичко започна с историята на една вила - високо в планината. Малка стара къщичка, нищо особено, но с потенциал за почивка, подслон от време на време, че ако се стегне и приведе в ред - даже и дом да стане за човек.

Но проблемът бе, че много близко до къщурката - имаше хижа, на която често ходеха разни градски хорица, дето полудяваха. И забравил реч и говор - търсел някого да мори. И кат кучетата жалки - хапят твоите пищялки. Някой трябва да ги осмири - че отровени с лъжи са. Че то всичко се яде - той превърнал се е на прасе. И че всичко му е позволено - да, но не му е то простено. Щот ще го намери майсторът - дето пратил му е Райският. Да му той покаже и без думи ще размаже - всяка гордост - в какпи кръв - щот така устроен е Светът.

Ей, от тука става лудо - то си е направо чудо.
Как психето ми показа - к'вото имам да разкажа:

Лежа си аз в леглото. В хола, точно срещу вратата на къщичката. Има още няколко малки стаи - малка гостна, с маса и пейки за сядане, хванати за стената, като сепаренце - едно-единствено - ала ВИП. Тесен коридор - водещ към кухнята. Малка масичка, барплот, мивка и врата с прозорец, водещ на повънка. Всичко от камък, сив и груб, но стабилен, държал и не мърдал от векове. Дървени греди и покрив - малки прозорчета в хола и в кухнята. Банята е вънка - като на планинска хижичка. И в просъница чувам глъчка откъм голямата сграда, дет е на стотина крачки нагоре по баира, точно преди стената от борове, дет уж разделят човешкия от животинския свят - щот уж сме хора всичките. Да ама, не... не винаги, не по всяко време. Има моменти, дет е нужно да си чудовище... Кат псетата се пуснат на битка, понякога се налага да станеш за война.

Чувам, разговора, заканите, стъпките и даже виждам облаците пара, излизащи с всяка дума, излаяна в транса от адреналин, алкохол, тестостерон - заслепени от идеята за зверства и безчинства. И чувам един женски глас - дето хем уж разубеждава, ама хем и му е интересно - какво ще стане. На какво ли са способни хората за нея - даже и да е лошо, даже и като псета, пак си е прожекция - на егото. Щот е гладно - за доказване - кой - по - по - най. Щот ни са виждали светлината, а и не познават и тъмата. Колко мрачна може да бъде - и к'во се крие там... в сенките. И какво става като го отвържеш.....

Все едно че нямаше стена, нямаше преграда. Както си лежах и ги виждах, как идват. Виждах им лицата даже, колко са млади, колко са се озверили, в решителност и безчовечност. Няма разбиране, няма примирение, няма договаряне, няма мир. Значи - война. Проследих ги как дойдоха. Крачейки из снега, по некви фланелки, всеки стиснал я желязо - я някъв нож. Въоръжени "мъже" ми тропат на вратата. Обясняват как "не ми е тука мястото и ако не изляза, ще запалят къщата!".
Искаха да ми драснат клечката. Пламнах!

Стиснах в дясната си ръка моя жезъл - лека къса пръчка, от черно здраво дърво. Има си и трик - като направиш едно леко движение - рязко в страни - се отваря острие - на половината на пръчката, става като коса. Остро като бръснач - за битка със зверове в дивото. Станах и се озовах на вратата и я отворих тъкмо като алфата напираше с шут. Застанах пред него, той държеше две къси извити железа. Другите не ги огледах. Тръснах китка - настрани. Останалото бе на забавен кадър... С две думи - червен дъжд.

От шестима, без мацката - останаха четирима на крака. Отвориха юмруци. Снегът меко пое звуците на падащ метал - в синхрон, докато окопитените хора леко вдигаха длани - много внимателно и бавно ги раздвижваха в знак на мир... Може би и в знак на лудост - те си приличат. Все е смисъл на "Предавам се!".

Следва бърза прожекция на времена на просперитет. Повече кучета не идваха, аз си стягах бърлогата. Жената, дето я довлякоха кучетата, остана и бяхме щастливи. Нещо намери - дет да й се хареса. Сигурно чудовището си бе наумила да се хване да опитомява. Тогава не знаех и не го мислех - но горко й. Някои неща не се променят. Особенно ако сам не можеш първо - да поискаш и повярваш да успееш. Но уви - винаги се намира и Вселената к'во да те научи. Щот - ами просто така е усроен Светът. Или по-скоро Човекът в него... или обратното?... А може би и двете.

В един случай обаче - за Нова Година - идват гости.
И се почва - едно старо заучено поведение.
На изисквания и кискания.
На глупости и мнения - тез човешките - видения.

В крайна сметка в един момент съм бесен и издивял - от глупости за глупости.
За това, че ми казват да оправя терасата, дет трябва се боядише - а от де, боя в Планината?!?
За това, че ми казват да сложа масата, а няма никви чинии.
Обясняват ми, че имало някви подноси - от тия дет ти сипват в затвора и в лудницата. С разделенийца за всичко.
И само ми казват, че са някъде, ама и те не знаят де - и само ми посочват с пръсче аз да се разръшкам, та да ги намеря. А аз от гняв треперя.
И така избиха ми всеквите чивии - озверях заради нек'вите чинии.

И тука става интересно - вече съм към края - чесно!

Надигна се буря - лика-прилика на стихията дет бушуваше у мене.
От гората се вдигна врява. Погледнах аз през прозорчето на вратата в кухнята. Виждаше се част от хижата, две сгради свързани с мост - образуваха тунел, водещ точно към гората. А вратата, дет през нея гледах - беше точно на ръба, в мрежа хвана ме Светът...

Видях всеквите животни да бягат от гората, все едно че от пожар или от адски страшен звяр.
Тичаха кат презглава - полудели те в нощта.

Имаше глигани, сърни, елени, зайци, вълци и лисици - всичките животни бягаха единодушно към реката.
Помислих си, че сигурно бягат от мечка стръвница. Сега ми се иска да бях побегнал и аз...
Но тогава - знаех - имам гости,
не ще позволя - тях да ги разкости.

Изведнъж задуха вятър и проблесна гръм. И на стената на тунела се мерна няква странна сянка - хем на вълк, хем на мечка, хем на човек. Помислих, че ми се е привидяло и останах любопитно втренчен в тая ужасна мисъл - ами ако е реално?

След това се мерна друга сянка - на жена, ама баба. Вдигнала ръце високо - бягаше и тя жестоко.
Пак проблесна гръм и видях сянката зад бабата. Същата като преди, но се движеше - идваше насам. Аз останах да се взирам, какво ли ще стане? Може да потрябвам и аз. Но не си отворих вратата - не излязох навън, не исках война. А не бях готов и за битка - бях се озверил на посудата и тая буря ме стресна и малко се изгубих.

Тука следва страшното - дето често си е и най-важното.
И по възможно най-бърз начин ще до-дразкажа,
щот психето ме размазва.
Че студена пот се лее,
щото онзи вятър - мене вее:

Виждам как излиза бабата от тунела. Тича тя към мойта къща. А след нея Звярът.
Нямаше къде бабата да се крие, но претичваше зад ъгли и сякаш играеше няква странна криеница с Чудовището.
В един момент, това нещо ме съзря - видях му зениците как се фиксираха в моите, разтвориха се и се свиха - кат прозряха тази нишка поглед, прекарана от моите очи. Стана толкова естествено и непринудено, колкото и беше неизбежно - к'во ли си мислеше че ще се случи? Като си така втренчен? Ами втренчват се и те.

Скрих се и аз в ъгъла, дръпнах се от прозореца в миг. Но знаех - "мамка му, ще дойде". И вратата се отвори. Първо влезе студеният въздух с вятъра, а после падна сянката, и една муцуна се показа - на ръба, точно до лицето ми... Мокра, влажна, събрала устни в гримаса, разкрила огромни зъби, точеща лиги, и шареща с очи. Мръднах мноооогооо внимателно и бавно се изправих, отдалечавайки се и заставайки точно срещу Създанието. Беше хем мечка, хем вълк, хем човек. Не може да се опише по друг начин. Но Очите - тези чудовищни очи - те поглъщат всяка дума и оставаш с празен речник. Трудно ми беше да гледам право и без страх - бях вкочанен, често поизмествах поглед настрани и не исках да го предизвиквам. Но изглежда му бях много интересен, защото то не искаше да отмести поглед...

Изведнъж се появи бабата и тя застана до лицето му. И сякаш тя го викаше, кимаше към него и то извъщаше поглед. Но само за миг, се вглеждаше у нея и то кимаше. Появи се и някъв дядо, до бабата, и той кимаше на Чудовището, да не е само втренчено у единия. Но той кат кимаше, беше напред и предизвикваше Звяра, и той оголваше зъби, а ръмженето му се засилваше. Аз намерих няква малка маса и застанах зад нея - поне нещо да има по между ни - някво препятствие, ей така за мое успокоение - знам че нямам никъв шанс. Но се пръкна надежда - щом има други хора, може и пък да си отиде. Да, ама - не. Май му викат Карма.....

Само дядото ми промълви - "недей да заставаш в ъгъла". Светът премигна, не аз - аз не смеех да затварям очи.
Останах сам с него. Старците се изпариха. И то остана само с мен. И му видах отново очите - черните, всепрогледните. И започна да се приближава.

Светът отново премигна. А чудовището се превърна в жена. С огромни тъмно-сини нокти, стойката не се променяше - стойката на хищник, седнал на вечеря. Аз даже и бях сложих маса. Очите обаче се попромениха - от черни, станаха на нещо още по-неописуемо, но не по-малко чудовищно. Май бяха сини, но имаха и кафеви лъчове, извити като сърпове, в полу окръжност, но обърната - в дъга, дет извира от края на окото към центъра, и се преплитат в няколко лъча, все едно - експлодираща звезда, точно преди да стане черна дупка. Устата й висеше все така разтворена. Само чух в главата си нейният глас - "Като от мечка да бъдеш разкъсан и да те боядисат на стената, дет опрял си гръб." Замахна два пъти пред лицето ми - сякаш като репетиция, да покаже, точно как се прави. И добави :
"Какво клише!"

Светът се побърка и почна да мига непрестанно - докато аз не затварях клепки и пиех с очи, не можех да отвърна вече поглед, не бях способен и да мигна. А Светът си сменяше картините - като преебана луминисцентна лампа - дето мига кат на диско. И само сменяше - черна дупка - гърмящо слънце. И аз гледах, докато прожекцията се приближаваше, и тя гледаща мен. Накрая май не издържах, качих се на няква пейка до стената, клекнах в ембрионална поза, но не помня, извърнах ли очи.....
Знам, че не стигнах до реката.

Събудих се, но не отворих очи.
Исках да се върна - да преборя тази безпомощна ситуация.
Чудех се как ли бих могъл да успея?...
Сетих се - музиката укротява всекъв див звяр!
Но като си си глътнал речника, а и само чуваш чудовищно ръмжене - няма как песен да запееш.

И накрая станах с "Назад, назад - Моме Калино." в главата и с мъдростта:

"Подобното извиква подобното"

.... и то си го намира....
а понякога идва и от гората....
като не му е мястото в човешкия свят.

И ако не щеш Чудовища - ами дръж се като Човек!