Как ли гледаме хората? Света, живота, другите, себе си? Какво ли виждаме? Това което е - или онова което ни се привижда? И не живеем ли в постоянен мираж? Обрисуван в пустинята на собственото ни бедно мнение - продиктувано от убеждението ни, че виждаме истински. А дали? Или гледаме сляпо и сме се втренчили в една точка, скъсили полезрението си със закостенялото си его - че знаем - че разбираме. Нищо не разбираме! Нищо и не виждаме! Както истински е....
Кога разбираме, че нещо е истинско? Разбираме ли го изобщо? Признаваме ли си го? Или се самозалъгваме в опитите си да контролираме околната си среда? Желаем да ни е удобно, да се чувстваме сигурни и силни. А дали сме? Всеки отговаря за себе си! Я с истина, я с лъжа - който-каквото може да понесе да си каже. Своята истина....
Кога осъзнаваме, че нещо ни харесва? Някоя песен, някоя приказка? Нали винаги има поне една частица, дето първоначално, ама хич не ни се харесва? Някоя нота, някоя сцена, някоя дума. Винаги ще му намерим кусура - просто защото сме хора и искаме да е по-добро, а така и уж ние да сме по-добри. Но това си е чисто его, а не истина. Защото като гледаш само за черното и недъгавото - ами само това виждаш, а не цялата картина. Виждаме фасетъчно, счупено - като на муха са ни очичките - толкова много парченца, дето се опитваме да ги сглобим в нещо, което можем да си обясним на ограничените мозъчета.
А кога разбираме, че обичаме, че сме влюбени? А кога си го признаваме? А обичаме ли истински истинския човек, или само илюзията си за него? Приседналата русалка в оазиса на миража в главите ни? Не е ли всичко въпрос на емоция? Не диктува ли тя отношението? А поведението? И това не е ли неимоверно преходно и неблагонадеждно мерило за нашите велики критерии? За удобство, за сигурност, за контрол? Като виждаме само парче, по парче и го оценяваме с емоционалната си реакция - как можем да видим човека като цяло?
Но не е ли именно емоцията най-вътрешната и първична мярка-ориентир за индивида? Животните така взаимодействат със средата си - емоцията диктува поведението, тя го определя, тя разпознава характера на стимула и провокира вярната реакция. Борба или бягство - не е ли това естествения път на нещата?
А при хората как е? Не сме ли малко наопаки? От малки не ни ли разубеждават в емоциите ни? Не научаваме ли първо знания, преди да сме имали шанса да придобием опит? Сами ли се научаваме, или някой ни казва какво трябва да научим и как стоят нещата? Трябва - не трябва, правилно - грешно, добро - лошо. А кой наистина знае кое наистина какво е?...
Може би ако се научим да не се борим против себе си? Може би ако сглобим всички парчета в една цяла картинка? Може би ако преглътнем и признаем всичките си емоции? Може би ако осъзнаем чувствата си? Може би ако един ден се събудим, разтъркаме очички и всичко ни се намести отвътре? Може би ако разберем, че всичко е истина, но ние - хората, имаме силата да избираме как да реагираме и какво отношение да проявим? Ако поемем отговорност за действията си и собствените си недъзи и чернилка, и грешки и несгоди, и нещастия и провалени животи - а спрем да си ги обясняваме? Може би ако просто си признаем - че не сме перфектни и че не знаем абсолютно нищо за истината? Може би тогава ще видим истински....
Че всичкото е наш дизайн.
Че в каквото вярваш - това и създаваш.
Че кат от чувствата убягваш - живота си ограбваш.
Че сърцето кат не слушаш - с неистини ушите си оглушваш.
И сам вечно ще вървиш с премрежени очи,
и оставаш сляп и смотан - във мнението си омотан.
Защото истината цяла е - и нивга изветряла е.
Че животът си е твой - а любовта към себе си - покой.
