Три за Едно на Панаира!

Ретроспекция....

Млади готически девойки, по-скоро деца...
Скитат се из сборището...
И се случва да ме питат точно мен...
За тъмна поезия... в рими - сигурно...
И не знаят какво искат...
Знам какво си мислят, че търсят....
Сигурен съм, че се лъжат...

Убеден съм, че търсят грешното нещо -
на грешно място, поради грешни причини.
Мисля си, че питат за нагримирани вампири,
или за сресани върколаци...
Познавате ги - онези от телевизията.
Тези, както и многото други образи,
методи с които се кастрира човешката свобода.
А именно - свободата на въображението!
И личният избор - и отговорност - как да го използваш?

Или може би питат за писанията на онези - другите.
Флуидните и вечни образи - тези от песните.
Сигурно искат да погледнат и да се докоснат...
До техните сърца - тези на демоните и на падналите герои.
На обърнатите воини, на изтерзаните и предани души...
Само и само в името на страстта....
Единствено тя тегли така към непрогледната тъма...
Брачното було на Смъртта и Любовта...

Но песнопойки не издаваме...
Съжалявам....
На съседната будка може да намерите брокатени караконджули.
Вярвам, може би те ще задоволят неосъзнатите ви нужди...
Знам ли?... Кой съм аз?
Аз просто преминавам.

И ги изпратих да си ходят,
да се лутат и да търсят...
И те незнаейки какво дирят...
Не ми е това работата.
Да ги упътвам...
А дали?...

Не знам - честно...
Вече нищо...
Нито знам, нито вярвам...
Само помня и приемам....

А помня....
Че тогава, тоя човек, дето го питаха -
ония девойки, онези въпроси...
И той взе, та се  запита...
Но отговори нещо друго в него...
И най-страшното е че проговори истината...

И на задника на ценоразпис,
на ала справка - ала безсмислие на хартия...
Той надраска, на три дъха дразказа...
Своята истина - показа....

"В тъмна нощ и светъл ден,
седи си паяк покрай мен.
И ме пита със очи:
А ти защо така се скри?
Магьосница ли зла,
в гърдите ноктите заби?
Отровен ли бръшлян
сърцето ти уви?
Че мисли кървави си шепнеш,
но не можеш и да трепнеш...
Та скиташ си така из мрака на света,
със своята съдба, която сам си ти избра.
И знаеш - самотен ще си век,
защото не вярваш на човек.

*

А хората минават - скитат, изостават.
Мислят ли? Забравят!
Свойта суета - продават.
Себе си не се познават,
че и Кармата не си признават.
На лъжите свои все си вярват.
Като духове живота си прекарват.
И накрая със въздишка,
безсмислие - кат мишка.
В дупка се завират и така и си умират.

*

Но глух си Отче - ти не чуваш.
Все на греховете си робуваш!
Не вярваш в бога, нито в духа.
Гнил си кат презряла круша!
Щот със свойто лицемерие,
изпълняваш предателско поверие.
Ни си Отче, ни си Тате....
Едно поредно грозно пате!"


Месеци по-късно....
Ала - година.... и бая работа...
Само мога да кажа...
Че си спомням как баща ми ми говори:
"Или си човек или си мечка.
Но ако трябва да си мечка -
да си готов за борба!"
Аз, Гризли съм сега!

Обърках се... Това е песен...
Или реалност...
Свободата да избираш -
къде отиваш да мигрираш...
Как в Света да просперираш,
в Себе си ли инвестираш...

А накрая всичко е игра,
проиграната съдба.
Мухлясала безсмислена творба.
Смисъл - който жив човек не може и разбра....

Пресякохме ли?

А днес не мислех да пиша... Мислех да мисля... Да преживявам... Да си дам време... Време нямам, нито нерви.... Нямам търпение, нямам дисциплина... Въпреки че разбирам... Но понякога е твърде трудно... Да го приемеш... Всичкото... Случващото се... И себе си-то... Твоята роля... Твоята отговорност... Твоята сила... Защото е прекалено много... Да осъзнаваш, че сам си го правиш... Сам си сценарист, режисьор, главен герой и изцяло манипулатор на своят си живот... Ако Ти не го обичаш - твоето творение - то тогава кой?...

Миг - вятър - движение - стрелване - и си там... Забиваш пети в земята, вдигаш прахоляк...  Асфалтът е зад тебе... Вдишваш - издишваш... Оглеждаш се... Същите кактуси, същият пясък, същото небе и като цяло - същата пустиня.... Май само се обърнахме със задник в другата посока... Или пресякохме шибания път... Дето е постлан с толкова много грохнали трупове - баш по средата - изгубили вяра души... Как да не те е страх от тоя преход?... И в крайна сметка как би могъл сам да се ориентираш де си?... Ако няма кой да питаш? И нямаш доверие на пилешкия си мозък?...

"Пресякохме ли?" - се запитало пилето след спринта. Дребното му сърце туптяло до пръсване. Огледало се трескаво - и тук било само. Погледнало към небето - и то мълчало. Слънцето заслепявало, а Луната още не била изгряла. Вдишало - издишало. Успокоило си плахото сърце. И погледнало пустинята. А тя била безкрайна.... И осъзнало - че няма и на идея колко още подобни пътища я пресичат... А кой и би могъл?...

"Май пресякохме... И к'во от това?.." - си помислил орелът, който се реел над пустинята... И виждал много пътища, но не ги гледал по този начин... За него било друго - той летял... И в тоя си полет виждал много по-друго... И не пресичал пътища... Просто ги прелитал... Но той имал за свой съюзник вятъра... А кое пиле може да лети като орел? Кое пиле познава по този начин вятъра? И кой човек изобщо може да лети?.... Нали?... И аз се питам същото?....

Защото реенето, повърхността, вятарничевостта и като цяло - многообразието на човешките празноумия, които минават за артистичност и творчество или аристократичност и екстравагантност - когато са лишени от гръбнак от смисъл - просто рухват... Не мислите ли?...

Защото ако си дълбок, тежък, реален, земен - нещата които носиш, уроците които намираш, истините с които живееш - изобщо не са леки.... И това питам и това търся... Как такъв - истински човек може да се рее - свободно?... Майната им на хората! Човеците сме единици - като пилци в пустиня.... Но все пак ни има.... И това е важното! Това е Оазиса! Не мислиш ли?..

"Пиле! Огледай се! Нима не виждаш? Че си див петел и прелиташ пътища. И преброждаш пустини!" - извикал Орелът....

А пилето просто се изакало от страх пред сянката на Орела......

Ни пиле - Ни орел - Ни човек - Ни куче - Ни котка... Не знам к'во... Нещо вълче - щото се движи с Луната.... Просто сянка тичаща през пустинята... Търсеща Оазис.... И съдържаща всичко в себе си.... Пилешкото трепетно сърце, Орелският поглед, Човешката сянка, Кучешката вярност, Котешката  независимост... Просто съществуват такива единици... 

Но съдбата им е да са сами... И то за това... Те са единици...
Може да ги срещнете за малко... Могат да се завъртят около вас... Могат и да ви говорят...
Могат и да са спътници...
Най-многото което биха могли да бъдат....
Защото тези единици просто преминават...
Пресичайки пустинята - наречена живот...
Търсейки Оазис...
За да го споделят...
Защото са проклети да търсят и да вярват в човеците...
Защото са тук... Все още...
И имат сърцето на Пиле...
И погледа на Орел...
И волята на Вълк...

Но тези неща са мит в днешно време....
И е лудост и е тъжно...
Че хората не вярват в човеците вече.....
И за това само преминавам...
И само пресичам...
С пиле под ръка, с орел на гърба и с вълк на сърцето.....
Здрасти и сбогом!
Просто се отбивам.
Просто споделям.
Просто се уча.
Как да обичам....
А ти?

Не, не е ОК така!

Не! Не е ОК!

Не можеш така.
Не е позволено!
Не знам какво си мислиш...
Който и да си!...
Колкото и близък да си...
Каквато и кръв да споделяме...
Колкото и да се отказваш от нея...
Пак си в грешка...
С това си поведение...

Гледаш огледалото и му се дразниш на гримасите...
Играеш тенис със стена и роптаеш, че ти се връща топката...

Сам си го правиш и преиначаваш ситуацията спрямо нуждите си. 

Преразказваш своята си история по личен начин... 

Съществува ли изобщо друг?...
Разбирам те...
Но не това бе начина да ми го кажеш,,, 

Защото Ти вярвам, че така се чувстваш.
Вярвам, че не Ти е лесно.
Вярвам, че Ти все още вярваш и търсиш...
Мен. По някакъв начин....
Иначе нямаше и да опиташ да се споделиш...

Но както си седя спокоен в Моят си Бар. 

Ти - да ми влизаш с ритник.
Не - това не го толерираме!
Незавизимо кой си и какъв си.
Просто - ще летиш!
Докато те изхвърляме навънка....

Защото ти викам духа... в Моя Бар...
И пием по едно...
И намираме добра дума..
И си говорим...
Но накрая...
Твоят дух е същият...
И нищо не е чул от моя...
И нищо не е научил...
И нищо не признава...
Освен себе си и своето собствено мнение....
Не, не е ОК така!...

Защото няма комуникация...
Колкото и да се опитвам...
Остават само с мнения... 

Своите собствени...

И им трябва катастрофа, та да се сепнат...

И е тъжно.. И е излишно..
Според моето скромно мнение....

Има и други варианти... възможности....
Но не и за теб... Ти избираш най-крайното...
Най-болезненото.... Най-инвазивното....
Защо?

За да си докажеш, че си по-силен от мен?
Че си повече?
Че си по-кадърен?

По-успял?
По-центриран?
По-стабилен?
Спор няма - така е!

Но защо не си вярваш?
Защо имаш нужда да си го доказваш?

Защо следваш сянката си?
А не вървиш пред нея?...
Ти си състезател!....
Аз не съм Ти!
Приеми го!

Или продължавай да тичаш.... 

След сенки....

Аз избирах Своя си път!
Независимо кой какво избира за мен...
Или поне се опитва....
И, братко -
Не би ми бил брат, ако не си ми ценен...
И ако имах друг избор...
Както Ти!
Нямаш избор...
Съжалявам - прости ми!
Грешен съм и съм Те наранил...
Щото съм се родил....

Единственият начин да си изкупя греха, е да живея...
И да допринасям....
Но трябва да ме пуснеш...
Свободен да се рея...
В свобода да извирея...
За Светлина се уча да живея...
А може би и ще успея,
Съдбата си да проумея...

Изненада!

Искам да пиша, но не искам да ме четат....
Искам да се изразявам, но не искам да има свидетели...
Искам да се споделя, но знам че няма даже и смисъл някой да ме разбере...

За това си танцувам сам в тъмницата по улиците...
Със слушалките в ушите. Надута музика. Захлупен с козирка и качулка. Иди ме виж!... Освен ако аз не пожелая...
Просто имам качеството да съм невидим и непознаваем....
Даже и Психоаналитиците си нямат и на идея!....

Откривам, че с каквото и да се сблъскваш в ежедневието си - било то физическо или психическо - ако имаш чувството за увереност - просто няма начин да не се справиш...

Естествено всяко нещо си има цена... Всяко нещо се плаща с енергия... Психическа, физическа, интелектуална, материална - каквото и да е - все влагаш себе си....

Но ако намериш начин да си задоволен с договорената цена, ако откриеш методи как да печелиш повече, отколкото влагаш, ако проявиш дисциплината....
Можеш да откриеш, че животът може и да е хубав...
Че можеш и да си щастлив...
Изненада!

Какво ли би било, да не си го слагаш на сърцето?
Работата - парите - жената - чуждото мнение - живота?...
И без това всичко е със срок на годност...

Ако можеш да се смееш - по-добре го прави!
Особено, ако си опознал хорските скърби.
Ако стремиш се към своите висоти -
отваряш, ти дори - Вселенските врати.

Просто едно от сечивата!

Аз - сме много!

На времето си мислех, че това е така, за да не се чувствам самотен....

С опита разбрах, че не е баш така...

Първо - нивга не си сам. Това е най-голямата лъжа и заблуда в света! Нищо не е отделно. 6-та Чакра, ако не се лъжа. Оная между очите - 3-тото око... Дето се отваря като си разкъсаш паяжината, наречена "Мая", която ти е обремчила очите.

Второ - самотността е състояние на мисълта... и е най-вече илюзия и чувство на депресия. Откривам, че това е най-естественото състояние на всяко себе-осъзнаващо се същество...

Трето - не можеш да прескачаш стъпала в стълбата на развитието. Можеш да тичаш - даже да спринтираш... но ако не изкачиш всяко едно, то трябва да се спънеш в него, за да го опознаеш буквално из основи - в смисъл да си разбиеш зъбите и да го вкусиш... барабар с жертвената кръв в устата си. Гарантирам, че няма да го забравиш...

И най-важното - каквото и да се случва - чувстваш ли - каквото и да е - значи си жив. Радвай се! Ликувай! Няма нищо по-отвратително от това да живееш мъртъв, равен, безразличен....

И в крайна сметка - Аз сме Много, цял Легион! Но това е така, просто защото е. Няма как да е по друг начин. Образи, крайности, личности, поведения, костюми, маски, сечива, умения, качества, знания, познания, теории, идеи, опит - това отличава човека. И най-вече индивидуалния подход и начин на функциониране спрямо всичкото това....

Няма как да не си самотен, когато няма начин да споделиш всичкото това с когото и да е.... Освен със всичките фантазии и идеи, образи и личности, духове и катексиси - сиреч със всичко което е в тебе...

А всичкото това е толкова много!
И накрая - как да си сам, брат?
Когато дори и сам-единствен - си толкова адски много?
Какво като само Аз-ът може да го понесе всичкото това?
Нали затова Аз - сме Много!

Ако ти се намират още....

Иде ми да хапя - не искам...
Искам да лая - не знам как...
Знам само да вия - но се сдържам...
Няма я Луната, няма я и тишината, дето да я разпоря с вик...
Има прекалено много хора, погледи и уши - все ненужни свидетели...
Не е честно и коректно да им скъся броя... Кой съм Аз? А и Те какво са ми направили, та да си пусна Зверщината?... "Никой" и "нищо" - това е най-изчерпателният отговор....

Хора - бол! Като срамни въшки сме налазили Света. А дали сме човеци - виж това вече е сложна тема! Но все пак се намираме... Понякога сме късметлии, та да се срещнем с ала "половинката"... За жалост - най-често в най-неподходящото време!... Или поне така си го обясняваме, след като се срине всичко и драснем клечката на моста от взаимоотношения между мъж и жена....

Но в действителност, ако може да се извадим за косата, от кацата с екскременти, в която сами се давим психически - бихме могли да забележим. Света наоколо, хората, динамиката, живота. Възможностите и неизчерпаемостта от потенциал за ново развитие на всяко нещо в Природата. И накрая - Себе Си! Човекът който сме Създали за да стигне до тук...

Наистина прекрасна картинка!
Особено, ако те кара да се усмихнеш дори и на всичките дразнители наоколо, които си нямат и на идея и за частица от твоя Свят... Те са щастливци - остави ги да си живуркат... Нека!... Ти си си един и единствен - Те са много. Нека им е лесно! Малко са човеците дето понасят на несгоди... Трябва си сила и сила възпитава.... Това да носиш бреме... Води до изкривявания - както на гръбнака, така и на психиката...
Но, пич - спокойно! Всичко се лекува! Я с рехабилитация. Я с терапия. Я с електрошок.... Или с удар по главата.... Най-често от съдбата...

Ама ти сам си я ковеш! В крайна сметка ако не си учиш уроците и не можеш да плуваш като риба - се давиш.... И ако не можеш да пламнеш - изстиваш.... За това - трябва да се научиш! И всичките "неща" дето са - са за да те научат. Не се бори - просто се отдай и стани "Вечният Студент на Живота"!... Или както "някой си - там -  мексикански шаман" го нарича - Воин на Познанието... Воин на Светлината.... Както всичките мъже сме родени да сме.... Но като няма кой да ни научи - учим се сами - от своите скърби...

Просто в крайна сметка трябва да намираме сили и воля да си спомняме за хубавите моменти и за любовта която сме познали. Нищо не е вечно - най-малко ние... Но любовта е енергия и винаги е искрена, в момента си на проявление... Тъй че забрави за всичките съмнения - те са без значение!

Ако си познал Имаго - сиреч "Нереалната, Бленувана Мечта - Идеала за Жена" - то е било истинско! Познал си го!

Това, че нищо не е вечно е Първи Закон в Природата.
Но това не го прави по-малко истинско!

Осъзнай го!
Помни го!
Погали го!
И я изтрий тая сълза - ако ти се намират още...

пс. Криси - Благодаря Ви за прекрасната рисунка!

Мустак!

Гледам се в огледалото - и взимам, че се харесвам... Сигурно ще да е от мустака!
Гледам си през прозореца - и Луната ми се усмихва.... Сигурно ще да е от месеца!
Гледат ме познати - и не могат да ме познаят...  Сигурно ще да е от шапката!
Гледам да не му мисля много - и откривам, че ми се отдава.... Сигурно ще да е щото ми писна!

От тоя Свят, от тия Хора, от ония Закони.... Дето сам си ги налагам и си ги измислям... Писна ми да мисля!...

Ха, колко по-хубаво е да си малоумен... Или поне да се правиш на такъв.... Но ако истински се потопиш в ролята и прегърнеш тая маска - просто става реалност. Въпрос на оцеляване - просъществуване... Но не само. Защото така навлизаш и в Световете на Другите. И ти се отварят врати. Страхотна сила! Да се правиш на треснат. И ползваш отстъпка за идиоти - дори в хорските глави. Невероятен трик! И не е дефект, не е проблем - защото всички така функционираме....

Имаме едно чувство на уважение пред чуждата искрена демонстрация на невежество и безпомощност.... Не да ти се вайкат и тръшкат театрално в ролята на жертва, а директно да си те помолят за помощ и да ти благодарят за това, че дори си им обърнал внимание. Осмислящо преживяване е и за двете страни. Независимо дали си помагащият или нуждаещият. Да можеш да си признаеш слабостта е сила. Да можеш да помогнеш на другия в момент на слабост - също. Различно е, но е еднакво вярно. Защото хората сме родени за да сме човеци едни за други и да си помагаме... Или просто моята наивна душа в това й се иска да вярва....

За жалост, в повечето ми опит до сега откривам, че съм самотна наивна душичка. Не се вайкам, споделям мнение, или поне се опитвам.... Защото съм разбрал, че често съм "прекален" за другите. Прекалено искрен, брутален, вулгарен, краен, тежък, дълбок, абстрактен, конкретен - каквото и да е - бил съм в "прекалената" секция. Просто съм такъв - опитвам..... в крайности... за да ги открия границите.... за да се упътя към "Златната среда".... защото това са ми казвали, че "трябва", или искат от мен, за мен.... или те са искали за себе си.... какво значение има реално?... когато си си избрал посоката вече.... или са ти я избрали?.... или си се примирил?... няма значение!

В крайна сметка важното е да се радваш!
Да си гледаш живота - и да му се усмихваш.
Да се виждаш в огледалото - и Ти да се познаваш.
Да се любуваш на Луната от терасата си - и Тя да си е твоя.
И да си дръпваш козирката на шапката в поздрав пред другите.
И най-важното - да се усмихваш под мустак!