Колко още прекрасни неща не знаем!

Ходел един странен човек из болницата. А бил странен, защото из това поле от мъка и таз мъгла от болка - тоз човечец се усмихвал. Изпъквал с тая си нелепа реакция, в лицето на заучената безпомощност - дето щеш - не щеш - се просмуква и в стените, примесва се с миризмата на хлор и болни тела, та те удря директно в главата - веднага щом прекрачиш прага. Затова всички пациенти ходят кат пияни и мислят само за болката, та тя не им дава мира. И не могат да я прегърнат, прекалено е плашещо - да приемеш че и това си ти - твоята си болка. А тялото просто така говори, а се случва и да крещи, ако дълго време не можеш да го чуеш. А човека не го разбира това и е свикнал да мисли, че е нещо чуждо, нещо дето не му е в контрола, отказва да поеме отговорност за своята си болка. Но така се отказва и от лечението - не иска и не може да се изцери, щот само вика - "Докторе, оправи ме! Господи - помогни ми!". А Господ помага само на тез - дет първо могат да си помогнат сами. А докторът, колкото и велик знахар да е, колкото и да може и да знае - той не е Бог. Никой не може да излекува твоята болест, ако отказваш да приемеш, че си болен. А просто искаш някой да ти вземе болката, ей така - като мръсна дреха да ти я свали от тая гърбица, дет си си направил. И е адски удобно така - ти да си жертва и за нищо да не си виновен, щот си мислиш че не си отговорен. Да, ама въобще не е така, братко! Просто не работи така светът.

И тоз - странният човек, лудият, усмихнатият идиот - ходил и гледал всеки дет срещал и разменял думи - да го усмихне, ей така за момент поне, хората да си спомнят че освен болка - има и колко още други прекрасни неща - дето даже и не знаем, че не ги знаем. Естествено - сигурно имало и много хора, дет като го гледали тоя лунатик, си мислели: "Тоя па, к'ви ли наркотици взима. Тоз е луд! Не го гледай в очите!". А тез очи - те също били усмихнати и гледали отвъд болката, щот се научил да я прегръща дори и нея, и не й се мръщел, щото знаел - щом те боли, значи че си жив! И се усмихвал дори като го ремонтирали, ама основно и бая болезнено. С леко странна упойка, дето ти изтръпва ръката, все едно че си спал на нея, ама не достатъчно дълго време, че да не чувстваш болка. Но той не си казвал, щото упойката ти замотава главата и ти слага перде на очите, докато се опитват да ти вземат болката. А болката отминава - но първо трябва да я изпиташ. И така седял с часове, докато му ровичкали из тялото, а той гледал през прозореца синьото небе, усмихвал се с очи, стикал зъби, дишал и си държал кръвното и сърцето равно през цялото време - щот е на показ - ей го там апарата, точно до операционната маса. И в един момент болката отминала.

И ако познавате такъв луд и усмихнат човек, значи знаете за какво става въпрос.
Такъв човек и с един крак ще тича.
И без очи пак ще вижда светлина.
И само с една ръка, че и лява - пак ще пише.
Щото просто си е такъв.

Я, шушулка!

И сън не ме оборва, и мира не мога да намеря. Ако отворя уши - чувам само музика, тая дето свири с вятъра в дърветата и е в ритъм с капките от небето. А ако си сложа слушалки - подремвам, но веднага се събуждам като свърши песента. А ако отворя очи - няма го дирения лик пред мене. А като спусна клепки и пак се оглеждам неспокойно в тъмата и отново го търся. А даже не мога и да го сънувам - не знам що, ама май съм си забранил. Може би от страх, може би щот много са ме ритали и въргаляли хората в калта, та само кал ми се присънва, вместо слънце. Честно не знам, но не съм объркан, просто е така.

Щот музиката - лесно, тя прониква навсякъде и изпълва всичко, просто чиста и неуловима енергия - като любовта, ама оная флуйдната, дето никога не умира и никога не се губи, просто си лети - като музиката. Но танца, леле, танца си му е и мамата... Толкоз трудно нещо нема! Ама не тоя човешкият танц - дето се учи от поколения на поколения, а някои отварят даже и школи. Дет те учат на стъпчици и заучени пози - и така било хубаво. То хубаво, ама само за една песен, за един вид музика - сиреч за веднъж. А то музиката непрекъснато се променя - като любовта - женска е по природа и е кат Луната - расте и старее, ражда се и умира, и винаги е все така красива, но непрестанно е различна и нивга не се повтаря. Докато тая ми ти енергия - любовната и музикалната - тя не се лее спрямо танца. Танцът бива да се движи спрямо нея, ама като си оплитаме краката и само се чудим - "де сега трябваше да застана, и кой крак първо" - та се губим, и себе си и музиката. И оставаме сами в едно задгробно безмълвие, и няма и шушулка да шушне, та да се септнем от тоя транс в нищото. Щот ушите ни са писнали от вътрешните крясъци, а очите ни са втренчени в една точка, там дет последно сме видели слънчев лъч. И така седим и не знаем как да излезем - щот никой не те е научил да танцуваш и с тишината.

И мисля, че така става, а и съм чел - за Лалита танца. Онзи на привидностите - на флуйдната любов - дето прониква даже и в себе си, та наистина никога не можеш да я изгубиш, ни да я затриеш, ни да я убиеш - дори и да се опитваш, нямаш никъв шанс. Тя просто е. Но ние не разбираме от "просто е" - трябва да се докоснем, да се уверим - "а още ли е?". Щот имаме толкова голям страх и съмнение у себе си - ама всичките ние! Че не знаем как да танцуваме право. Ама наистина не знаем. Щот непрекъснато забравяме за една мааааалка подробност - пространството. Мдам, без пространство няма нищо, па камо ли място за дишане за к'вото и да е. А то - живо ли е - трябва да диша. А в клетка не се диша, още по-малко се танцува - к'вато и музика да ти се пуска. И така забравяме, че трябва да се диша и че трябва да уважаваме пространството, и най-вече да знаем вярната дистанция. Щот к'вато и да е музиката - ако ти я надуят в ушите - няма да ти хареса. И къвто и да ти е танца - не мож танцуваш, ако някой ти виси на крака. И к'вато и да е любовта - втренчиш ли се, увисиш ли й се на краците, опиташ ли се да я сложиш в клетка-рамка, та да си я пазиш - то тя неизбежно се превръща в омраза. И така е нормално, щот човекът не е предмет, а ти искаш да си го носиш в джобчето, ей така да е на сигурно и на достъпно. И желаният лик не е снимка, та да си го сложиш в рамка и да си го гледаш кат трофей. Не бива - губи се всичко и става невъзможно да е, това което първоначално е било и заради което въобще си тръгнал да танцуваш. Преобразува се - става на гюле, барабар с оковите, и те завлича към дъното, и се давиш в собственото си невротично желание. И не само себе си убиваш, а и музиката, любовта, всяко нещо дет е живо и е покрай тебе - щот изсмукваш всичкия въздух от пространството. Толкоз си се загубил и си толкова празен, и са ти се препрели краката, та си паднал по очи и само стенеш. А не знаеш как да се вдигнеш, не знаеш как да се усмихнеш. Пак да се запалиш и пак да затанцуваш. А в такъв момент никой няма, а и не бива да ти помага. Щот трябва да се научиш - как сам да припламваш, как сам да дишаш, да обичаш, та да танцуваш в живота.

И никой не може те научи как - щот не е до стъпки и не е до пози.
Просто всичко е до такт.

Купонът е при нас!

Понечил Заекът да свика сбор. Поканил глутницата вълци, пуснал мълва из цялата гора. Казал и на хубавата Зайка, а тя му казала "хубаво" - което не е лоша дума, но думите само сочат към смисъла, а смисли много. Та разбрал, наш Зайо, че пак му скъсали квитанцията. Но понеже имал чувство за хумор - ама онова правото чувство, дет може се надсмее и над себе си.
Та прихнал, Заека, в смях от шума на срутващите се кули, дет градил дълго време с фантазия и любов. Но к'вото е - това е. А след градски транспорт и жена - не се тича. И или да се вайкаш - или да се смееш, ако умееш и знаеш как е право.

Но отишъл на събора, независимо че бил сам, а ни вълци, ни познат звяр не се весвал. И там, в един момент, се явили едни стари зверове-другари. Ама от тия, дет са чудовищно усмихнати, ей така щото знаят и умеят как. А били те познати преди много време и отдавна не се били подушвали, та се били изгубили преди таз среща на съдбата. Щот се знае - тя, съдбата никога не дава нещо дет не му е време и не е право за тебе. А се надушили те пак, и почнали да си пеят един-други му.

И единият бил като птица, ама оная специфичната, дет няма крака, щот не й трябват. Тя не каца на клон и не крачи като другите да си почива. И не спи в гнездо. Щот не й трябва. Научила се е толкоз много да обича да лети, че никога не кацала. Живеела така - летейки. И така спяла - реейки се в небесата, а си почивала с елфически сън, с широко отворени очи, право напред, пиейки живота на тоя полет из небесата. И никой не мож я хване и не мож я улови, щот тя не се дава и в клетка отказва да живее. Щот знае к'во е свобода и обича да е свободна да обича. Та се нарича "Птицата на Свободата".

А другият ходел и танцувал като жребец. А конете, се знае - те са горди, волни, красиви по душа и вечно верни, щом веднъж те обикнат. И като кон се усмихвал, с оная усмивка дето само снажните щребци я умеят - от ухо до ухо, конско. Но и като кон знаел и можел да хапе, но нивга без причина. И като кон крачил по стръмни планински пътеки, и умеел да тича в степта. И винаги ходел вярно и безстрашно право, щот знаел как да стъпва с такт към живота - все пак бил кон.

И се усмихнал заека като кон и полетял кат птица. И си направили купона - ей, така тримата. Щот кво друго му трябва на човека, освен усмивка и такт към живота. Щот се научава да танцува с вселената, като й се усмихва. Та душата му лети - и не мож я улови.

И в един момент слънцето се появило на поляната - а било нощ. Слънцето било светело толкоз дълго време, та било на батерии. Но душата му била натъжена от хората. Ония дет не вярват в слънцето - че и тоз душа носи. Та го предават и си говорят мнения и сочат - кой-кому виновен, кой-кого затрил, и това им е чувството за хумор, а не могат да погледнат в себе си и да видят - че общият доминател на целите глупости, неистини и нещастия в живота им - са те самите. Мдам, замислете се!... ей така - за разнообразие. Поне над таз идея. И накрая се засмейте. Както си можете - ама да е усмивка!

Та слънцето било залязло и не светело. Щот не било усмихнато, душата му се мръщела от чернилката на хората и тяхното чувство за хумор - дето е садистично. Но лошо няма - ако мож му се усмихнеш искрено и на него. И се събрали вече четирима - Заека, Кончето, Птицата и Слънцето. Та станало голяма сила.

Щот Кончето ходи право и мож ги носи и четиримата. Птицата лети и се рее, танцувайки с всички облаци, било то и гръмоносни - та ги разпръсквала. Заека - бега бърже, но и има дълги уши да те чуе, ако реши да поседне до тебе. Та усмихнали и Слънцето, та засияли всичките.

А в един момент дошло едно приказно създание - пеперуда. Но вълшебна и с душа, но натъжена от живота и въпросната чернилка. А таз пеперуда имала огледален прашец по крилата си, който отразявал право, даже и душата ти, ако решиш да я покажеш. И тоя прашец не бива да се пипа, щот се черни и маже от хорската чернилка на обвинителните им пръсти и МНЕНИЯ. Щот малко отразяват, себе си, другия, живота, съдбата, и к'вото и да е. Щот се отразява само с душа и с истина, а и с чувство за хумор, ама онова ироничното - над себе си, първо - а после към други. Щот съдбата е права. А истински се отразява само със душа. Като решиш да я покажеш, споделиш, та да я видят - ако има кой, с прави очи - конски. Да има кой да те чуе, с дълги уши - заешки. Да ти засвети кат Слънцето - с усмивка. Та и ти да се усмихнеш. Ама искрено. На съдбата и на себе си. Та да се засмееш, даже и над себе си. И да се научиш к'во е да летиш, а не все некой да те носи - не ти трябва, Човече!

А таз пеперуда била и магьосничка. Омагьосвала с прашеца си, щот ти отразява душата. Но само ако реши да кацне, не бива да живее в клетка. Но в клетка била душата й. Ей така - от нейното си мнение и от чернилката на хората. Но дошла и тя на поляната. И станали петима. И всеки загрял с усмихвка като слънце. Видял право душата си у пеперудата, и намерил пак любов към и за живота си. И към съдбата. Щот наистина - общият доминател на всичките хубави неща - си пак ти самият. И винаги е по-хубаво с усмивка. И с правото чувство за хумор, първо над себе си, над твоето си собствено мнение, щот това е човешка чернилка и слага паяжини на очите. Ако я гледаш прекалено дълго - ставаш като Ам-гъл, та това ти е най-ценното. И не можеш да полетиш, и не можеш да ходиш право. И право да гледаш, и вярно да чуваш. Щот си заринат в своето си мнение за нещата, и си слагаш сам оковите на негативното. Та си звяр в глетка и не знаеш к'во е свобода, та ти е роб и душата. А тя иска да тича из живота като звяр - щот само така се учи, а светлината остава. Мнението се трие от друго мнение, ако нямаш истина, първо за себе си - истинското чувство за хумор. Та да знаеш как да се усмихваш и да си правиш купона.

А то купонът е винаги при нас, щот - ние знаем как да си го правим!
Щот Душите ни са Зверове - и светят в Мрака - Озъбени в Усмивка!
И знаем как да се усмихваме и да си го създаваме - ей така и от нищо.

А Купонът - цена Няма! Щот чисти човешката чернилка, ако ти танцува душата, кат си я покажеш и я споделиш с друга такава - човешка, та да се засмеете, и да затанцувате и запеете заедно.
И то - това е истинският Купон!

относно танца - и малко за Луната

Само любовта, ама тая чистата и искрена, мигновена и неповторима - на момента, в сега и за сега. Когато те видят тебе, ама и това дето е вътре, и дето само чака покана да излезе. Като за танц, един поклон, малко уважение. Съзират ти душата и искат да я опознаят, по скоро чрез опит, ей така - само да седят и да наблюдават и я опознават. И обичат това дето виждат, дето е там, сега. И виждат това дето може да бъде. И то - човека, ще - не ще, се прекланя пред тоя божествен дар, дето е душата, пред тая любов, щото си единствен и неповторим, за и в момента и завинаги - всеки е такъв, щото носи душа. Даже и животните, а и дърветата - ако вземете да ги погледнете по-отблизо.

А иначе оная обич-любов-привързаност, дето е най-разпространена, то тя е друга песен. Там се любят очакванията и привидните жестове на любов. Едно такова заучено, изкекерчено, като танцови стъпки дето са те учили от поколения, ама ушите са ти писнали от една и съща песен, та не танцуваш, а просто стъпваш внимателно в предопределените калъфи - дет са ти изляли и ваште, и техните, и техните на ония, дето е от... никой не знае. Щот всички така са научени....

Откак тялото е по-важно от духа. А това и Ганди не го знае кога е било,... сигурно щот при него нивга не е било. Може би него не са го научили на стъпки, научили са го да чува музиката и да й се радва, та той сам си танцува - как си ще. И ако не ти писне от танца, не мож ти писне от музиката. Та танцува ти и духа. Ама ако си се научил да обичаш по тоз, заучения-очаквателен-абсолютно-смотан начин, много-много-много лоша работа е. Щот много трудно можеш се отучиш от тоя танц, и да ти се отпушат ушите, че да чуеш музиката. И да се зарадваш. И да се вдъхновиш от тази радост. Та да си спомниш другата любов.

Но проблемът е че толкоз време си танцувал по заучения начин, щот от много малък са те научили на ВСИЧКО, дето тях са ги научили и ти е бръмнала главата. И се носиш кат насън, а не можеш се събудиш. И очите ти са стари, та имат паяжини. И не можеш да видиш Луната право и ясно, и виждаш с привидности. Та виждаш Лунния лик, ако въобще мож го видиш - или разплакан - или усмихнат.

А Лунният лик е един. И всичко това го знам от едно момиченце на плажа - тя ми каза че Луната е така, и че на детето са му млади очите. Но спирам, защото това мъдро момиченце е достойно за цял нейн разказ-дразказ, за цяло нейно сказание. Тя ме научи на много. Искрено й благодаря с поклон.

Не просто охлюв

По някое време се озовавам в къщата на детството си - тая дето я помня като замък, щот съм бил още като хобит, та съм ходел прав под масата. И там сме аз, брат ми и майка ми - и се смеем и е хубаво. Пръква се няква странна жена - възрастна, но и запазена. И майка ми се вкочанява, брат ми не му пука, а аз - аз само гледам и слушам. И си мислех, че е майката на майка ми, но нея я познавам приживе, та надали ще е тя. А тя - тя беше златна жена, мила и грижовна и никога нищо лошо - никумо от нея. Та сигурно ще е майката на баща ми, дет не я помня. Но и тя няма да е - щот е била силна и честна, права и любяща, достойна и милостива, особено към децата. А това дет се довлече - то не беше жена, то беше чудовище - изискващо, командорещо и крещящо - с един гръмовен глас, дето няма как да не го чуеш. Лаеше заповеди и товареше с мнение и дъх не си взимаше, та друг да може да каже нещо, а тя и не слушаше - само крещеше. Та не знам коя ще да е била - но на мен просто ми писнаха ушите, затворих очи, падна ми налягането в главата и реших - аз не искам да съм тука, не тук е моето място, просто няма как да стане. И излязох....

И в следващия миг съм на една голяма лодка насред Дунава с весела и усмихната компания. И едно момиче падна зад борда, а беше вързана с въже през кръста. Не знам защо, но ми беше много мила и драга, та се вързах и аз и скочих във водата, направо с дрехите. Потънах из дълбините, бавно, безтегловно сякаш. Лодката мина над мен, плъзгайки се като сянка по повърхността. Стигнах дъното, зарових пети в калта и се отласнах нагоре. Изплувах баш под момето и я хванах под мишниците, та я вдигнах и двамата да си поемем дъх. Плувахме така няколко момента, а като сал се носехме над някви огромни вълни, може би от мотора на катера, може би беше и в морето - не знам. Изтеглиха ни в лодката.

Сега сме на брега, до душовете. И нещо усещам ми пари. На кръста, долу - дето му е слаба точка на мъжа, та го превива като лък и не му дава мира. И там, като посегнах, на единственото голо място - напипах охлюв, дето се бе залепил като пиявица и смучеше живинката ми. Отлепих го, а той с мляскащ и лигав звук, сне кожа. Та остана едно голямо петно, кърваво - остана рана. Гърчеше се в ръката ми и търсеше за какво друго да се впие. Метнах го у храстите - да се учи на листа и на мир, като другите охлюви. Не му е мястото на гърба ми и не се давам.

Усмихнах се и се събудих така - озъбен и блеснал от тая прекрасна история, дето ми я разказа психето, докато съзнанието ми си почиваше за през нощта. И е ден и е слънчев и нищо нямам на гърба си.

Страник в нощта

Отишъл един странник в един бар. Била прекрасна вечер, зряла-пълнолунна, и бил ден на много празници - чужди и свои. На богове и демони, на поводи за веселие и глъчка. Та били хората усмихнати и благосклонни, приятни и разнодумни. Но този конник, който малко хора познават, а още по-малко го разбират, нямал тази вечер много поводи за празнуване. Единствено Луната му светела ярко и мило, и то в тоз ден - на който бил кръстен, та благодарил на съдбата и на вселената за тази благодат. Бил се научил как да живее, та ни бил тъжен, ни щастлив - просто бил там, за и в момента. Но не му се танцувало, не му се говорело, просто му се димяло и имал сила само да се усмихва. А вътрешно бил кат камък, нещо му тежало, нещо му липсвало. Нямало желан лик, който да го накара да танцува, да пее и да грее. Просто не бил денят за това, бил ден за другите. Така било писано. А съдбата се знае - винаги е честна. Щот всяко нещо е и проклятие, но е и благословия, ако знаеш как да я гледаш право, та да извличаш което искаш и ти трябва.

Но срещнал в един момент брат-конник, ала такъв - слънчев и усмихнат. И се разприказвали, разменяли мъдрости - за живота и смърта, познатите любови и скърби, света който били видяли и вселената, с която били говорили, та тя понякога се случвало да им отговаря обратно - с усмивка. И си говорели за човеци-гиганти и за хора-раци, от тия в кофата, дет се дърлят помежду си, вместо да си помогнат да се измъкнат. И пеели заедно - всеки своята песен. И му улекнало малко на странника. В друг момент пък срещнал стар другар, сестра забравена. Та и с нея пяли заедно - за гората и за високата планина, за огъня и огнището, за мечти и цели, за стари неща, а и за бъдещи. И намерил той у себе си топлина и светлина, та се усмихнал искрено на таз съдба - правата и вярната, дето никога не ти дава нещо дето не е за тебе и не му е дошло времето.

А в трети момент седнал той до брата си, в чиито вени тече драконска кръв, та е винаги гореща. А брат му често прегарял и се превръщал на горски пожар, дет не мож го угасиш и да се разбереш с него, та изгаря всичко по пътя си. И твърдял, че така е нормално и така било честно, и сигурно е нормално, но само за оня дракон - Драконът на войната. А Странникът обичал брата си и рядко се противил на тия алени пламъци, дет често се пускат към него в опит да го изпепелят. И бил изгарял много пъти, та даже се бил изпарявал. Но тоз път не изгоря. Превърна се от лед на водопад, ама с вода от чисто планинско езеро, и пламъците се плъзнаха като по огледало и не можаха ни да се изгасят, ни водата да превърнат в душна пара. Усмихнал се Странникът на брата си, прегърнал го и му казал че го обича. Взел си дисагите и се качил на коня.

Дълго яздел в нощта, гледал Луната и размишлявал върху случилото се. Бил изненадан, от себе си, от брата си, от съдбата. Но то било благословия, защото било просто поредната възможност да откриеш от какво желязо си направен и колко си кален. Открил, че бил направен от митрил и бил каляван с драконов огън. Това му била дала съдбата - значи така било право.

Но изглежда това не било достатъчно за вечерта, та се случило по пътя към шатрата си да срещне глутница псета, скупчени около един човек, джавкали за бой и искали война. И белият вълк в него забелязал, че човекът е в беда, и поискал да му помогне, а тъмният искал да ги разкъса. Чудовището у него пък нямало повод за битка. То било намерило мир и това не била неговата война. Знае се - че само този, който е преборил природата на войната у себе си, наистина може да намери себе си. А същата вечер бе победил Дракона на войната, без даже да си извади сабята. Просто бе победил с мир. Оставил тази горка душа в тъмната нощ, на повелята на нейната съдба, та и тя да разбере от какво желязо е направена, та живота да я кали. И продължил човекът в нощта, танцувайки си под Луната и пееики своята песен.

И ако срещнете една сянка в лунна нощ, дет се гърчи и подскача в тъмата, подсвирва си весело и се усмихва към небето - да знаете че е тоз Странник. И ако имате усмивка, или даже надсмешка, та да ви се повдигнат гримасите - направете го! Щот усмивката е хубаво нещо, а хубавото нещо винаги е добро. А доброто е божествен дар и не бива да се спира. Ако ли не - просто си го подминете. Защото той знае, а и всеки български конник знае, че Кубрат е заръчал: "Аз не нападам, но съм длъжен да се защитавам." И само псетата се нахвърлят на бой, а конникът единствено става за война.

Палето на любовта

Родило се едно малко вълче, почти недоносено, в най-снажната глутница. Глутница от водачи - силни и стремглави, жарки и волеви спрямо живота и тяхната гора. Глутница от алфи, силни и несломими вълци, неуморно и смело пазили своите предели. А вълчето било заченато с много любов, но по прищявка на съдбата било родено по-слабо и крехко. Биело у него едно много чувствено сърце, дето трепти и с дърветата, та тъгува даже и с есенните листа, а е срам за вълците да са толкова любвеобвилни и емоционални. Та го изгонили от глутницата и крачело то из неизвестни земи, неплодородни и опожарени от мъка и тъма.

Никога не намерило то разбиране и ласка от родата вълци, дето са научени от живота да са корави и да не си показват сърцето, онова вълчето сърце, калено и сурово от гладни зими, дето продължават по цели години. Тия силни вълци не показвали искрена емоция и мисъл, знаели само да ловуват, за да могат да оцелеят. Да пият кръв от сломената плячка и да разкъсват нежната плът на уловения дивеч. А това вълче - слабото, със странното сърце, дето не му давало да взима кръв на сила, да краде живот - било отлъчено. Нямало място за него ни в глутницата, ни в света, щот света е студен и неприветлив, и не познава прошка и не проявява милост. Така станал вълк единак.

И бродел сам в студените нощи, и виел самотно към Лунния лик, и само това лице познавал, а то му се усмихвало с разбиране. Но из своите странствания намерил други вълци, че и женски, такива дето му вдъхвали надежда да му дадат таз милувка, дето я бленувал откак му прегризали пъпната връв. И намерил надежда и почнал да мечтае - че ще се стопли, че не е сам, че има някой заради който си струва да тича, вие и броди из мрака - щот в бърлогата го чакат.

И дълго тичал из мрака, и много време трепал плячка и я носил във вълчата пещера - на своята глутница. Но с времето разбрал, че независимо колко давал от себе си, никой не можел да бие с тоя съкровен и искрен трепет. Може би от страх, може би от невъзможност, но нямало друг вълк като него, па камо ли вълчица, та да бие с него, да го усети, разбере и да му прости тая слабост, на неговото неестествено сърце. Защото когато се усмелявал да покаже тая своя слабост, то другите вълци веднага надушвали и скачали да се борят за водачество.

Така напуснал и тая глутница. И разбрал - това сърце няма място във вълчия свят. Не бил и куче, та да маха с опашка и да не знае за какво да бие, та да си търси господарка, дето да й се лигави и носи кокали. И видял - тоя свят не е за него, тоя студен и суров свят, дето е само за истински вълци. И си говорил със сърцето и плакали заедно, пред тази жестока неправда. Но когато и последните сълзи изтекли, и когато и поредната Луна изгряла, сърцето му се било втвърдило. Нямало повече мекошавост и милост за създанията на тоя грешен свят. Най-после разбрал закона на природата - тоя дето е на страната само на силните и безчувствените.

И така убил това пале, заченато с толкоз любов и изпълнено с толкоз обич. Нямало място за любов и нямало създание на което да даде обич. И така той станал студен и сив вълк. И още броди по тоз свят. А не мечтае, не бленува, само души.

Но ще е лъжа да кажа, че онова сърце не бие и не прескача още в него. Защото вълчето сърце, то се знае - никога не се предава.