Какъв е шансът да срещнеш динозавър в днешно време?
Мъжете биха отговорили: "Едно на билион! Те са изчезнали! Логиката ми е желязна. Прав съм!"
Жените биха отговорили : "Петдесет на петдесет. Или ще го срещна - или не." - Пак желязна логика.
Това е виц...
И не в логиката е отговорът...
Но динозаври - има...
Моят въпрос би бил - "А как ще разпознаеш динозавър?"
Както всяко нещо във вселената - нито има един вариант, нито има правилно и грешно - то просто е. Ако знаеш как и какво е - няма как да го сбъркаш.
Динозавър:
Отличителните характеристики - животинското в очите, хищническият поглед, острите зъби, студенокръвното сърце - което има нужда от нещо допълнително за да бие нормално, да тича подир плячка, или да трепери от страст.
Диагностичните симптоми - неспокойна стойка като на див звяр, чувство че не си си на мястото, честа жажда за кръв и плът, по-голям фокус спрямо корените и историята на природата, отколкото към новостите и технологиите. Не притежава smart-phone...
Странични ефекти - постоянно желание за бягство от реалността на сегашното време, нежелание за участие в чуждите занимания и интереси, чувство за свръх-стимулация от приети банални неща за този век - компенсирана със свръх-реакция спрямо минимални стимули, загуба на адекватна комуникация със сегашните туземци, загуба на чувство за общност и принадлежност, страх, гняв, омраза и обвиняване на други, депресийни периоди, обвиняване на себе си, чувство на вина, убийство, само-убийство, срам.. (преди идентификация - прочетете дребният фрифт на листовката!)
Знам че не съм единствен. Само се надявам да не съм последния. Защото знам че човекът, както всяко животно се адаптира към нови условия. Много от хората-динозаври ги опитомиха - те си го избраха да го позволят. Да станат куче или котка, да въртят опашка и да се умилкват на стопанина. Загърбиха дивото, предадоха себе си и коренът на божествената зверственост у себе си. Изгубиха си енергията и предадоха акумулатора на врага, с надеждата че като са послушни - ще ги зареждат. Като smart-phone-те си. "Аз ти давам любов и внимание, значи и ти ще ми дадеш. Щото съм гладен, защото съм забравил как да храня себе си-то.". Станаха "цивилизовани" - това е най-страшното...
И така живеят зависими - обречени, като на простор провесени. Да съхнат и да вехнат, мислят си: "Сигурно след смъртта ще ме открехнат." И направиха семейства, дариха живот, оставиха звяра си в децата им да действа. Загърбиха мечтите, забравиха и мъдреците - всичките поради любов се сляха със глупците...
Горко им - горко ни... Всички споделяме един и същи ареал, всички живеем на една земя, а всяко нещо влияе!... Тази истина, че всяко нещо оказва влияние, често хората го забравят, просто защото са хора. А те, хората - те обичат да си обясняват нещата, вместо да ги видят, подушат, опитат... И динозавър, дето си е загърбил природата, да се прави на прилежен човек, да създаде потомство - на какво ще ги научи?... На как да предадеш себе си? Как да улегнеш? Колко е готино да си дебел и лежерен плужек и жена ти да те храни?... Или ще разправят старите изветрели вече истории за величие, за мощност, за тръпката от лова и какво е да тичаш свободен? При положение, че те самите са го забравили... И не говоря за лов на хора-кошути, а за лов на мечти-планини. Не за лесното-достъпното, на една ръка, на една хапка разстояние, а за онова дето цял живот се гони, години се катери, за да осъзнаеш колко е далече върхът, но че и е единтственият път със сърце.
Говори един дърт динозавър, неспособен, нежелаещ да се адаптира. Прекалено не си е на мястото - иска да избяга, да се махне! Уви - проклетите съдби. Да се луташ и да пъшкаш- всяка тухла във стената ти да блъскаш. Да биеш, удряш и от умора да повръщаш. Но стената не помръдва. Ни на косъм - че от век, щот не признава те като човек. Да не вярваш на лъжите, да подушваш и глупците, дето викат ти - идвай с мен, животът ти ще е блажен.
И осъзнавам - не хората са виновни, че човечеството е грешно - така са ги научили. Сигурно им трябва метеорит, катаклизъм, апокалипсис, че да се сепнат. Тъжно, неимоверно тревожно. Моля се да не съм прав и да има алтернатива.... Но аз не мога да я видя. Знам че истинска промяна става само с кръв - моя, чужда, каквато се намери - трябва да се пролее... И чак тогава, когато достатъчно човеци са я вкусили, видяли, помирисали - могат да се отвратят. От себе си, от другите, от лъжите които са ни култура, от глупостите с които си замазваме очите... Биха могли да видят право - как на децата си вредим, как не можем смислен свят да съградим. Как всеки тича и се лута, от реалността си търсейки поука.
Но осъзнатите са динозаври.
Виждат себе си, че са като кентаври.
Че животното е в любовта, във страстта, която за 3 месеца може ни събра.
Ами след това?
Молим се за метеорит, фантазирайки себе си - развит.
Какво би спасил и приел, във новият свят - би посял без тел.
Без ограждения и неверия.
Не страдайки от старите поверия.
Вярвайки че може да е по-добре,
не е нужно да си на колене.
И че накрая, може би този динозавър заслужава вяра.
Щото живял е той столетия.
И осъзнава, че живее във комедия.
Която сигурно трагично свършва.
Ако избираш да си човешка мърша.
Вместо да се сепнеш и събудиш.
Съмнението в себе си - прокудиш.
Че май си животното - човек,
от което може да се поучи този век.
Че не ти е мястото в музея.
Хубваво е идея за промяна да повея.
На загубените хора в този век.
Мъдростта на динозавър, който се учи как да е човек.
